Андрю Грант
Квит (8)

8.

Рано през декември се преместихме от Бирмингам.

Спомням си датата, защото тъкмо ми бяха дали роля в училищната коледна пиеса. Беше първата ми роля. Щях да играя Йосиф. Сюжетът не беше особено убедителен, но пиесата бе забавна. Отначало се разочаровах, че пропускам тази възможност. Но в новото ми училище чухме какви ли не други библейски истории. Някои бяха много по-интересни. Давид и Голиат например. Това ми беше любимата история.

При това героят носеше моето име.

И ми харесваше как смело се изправя сам срещу врага си.

 

 

Отражението на бледото сериозно лице на Росър в полирания гранит ми напомни на призрак, кацнал върху огромен преобърнат надгробен камък.

— Споменаха ли ти вече за смъртната присъда? — попита той.

— Може и да са споменали — отговорих. — Не помня. Хората вечно заплашват да ме убият. Но все още съм жив.

— Добре. Защото си промених решението. Подготвил съм ти нещо друго.

— Извинение? Билет в първа класа до Лондон?

— Килия с размери два на три — отвърна той и бавно прокара ръка по лъскавата повърхност на масата. — Помисли по въпроса. Размерите са около четвърт по-малки от тези на масата.

— Не виждам съдия тук.

— Два на три. Целият ти свят. Двадесет и три часа в денонощие. Колко дълго ще издържиш?

Не отговорих.

— Човек като теб няма да издържи дълго — каза той. — Затова ето какво ще направиш. Ще се върнеш долу с Лъвайн и Уестън. Ще им разкажеш за човека, който те е наел. До последната подробност. Ще ни помогнеш да го пипнем. Него и скапаното му приятелче от Бюрото. И тогава може да помислим да те върнем в Лондон.

— Не мога да го направя — възразих. — Няма за кого да им разкажа. Никой не ме е наемал. Не съм замесен.

— Можем да докажем, че си. Не си прави илюзии. Ако ни принудиш да влезем в съда с тази история, всичко ще се стовари върху главата ти. И ще те унищожи.

— Не можете да докажете нищо. А и Лондон няма да ме остави да вляза в съдебна зала.

— От Лондон вече се съгласиха. Отказаха се от теб, Тревилиън. Вече не си капитан трети ранг. Ще влезеш в съдебната зала като цивилен гражданин. Ти и обществен защитник срещу адвокатите на Бюрото. Как мислиш, че ще се подредят картите тогава?

Не отговорих.

— Не ми ли вярваш? — попита Росър. — Добре. Луис, свържи се с Лондон по телефона.

 

 

След тридесет и пет минути вратата се отвори и влезе Таня Уилсън. Носеше същия елегантен костюм като преди, но бе сменила куфарчето с малка чанта от синя кожа. Очилата не се виждаха, а изражението й беше нетърпеливо и надменно, като на директор, призован на събрание с хора, които само ще му губят времето. Намръщи ми се, сякаш аз съм виновен за това, после се настани до масата.

— Добър ден, господа. — И се представи.

Хвърлих поглед към часовника й. Четири без пет.

— Госпожице Уилсън — започна Росър, — съжалявам, че ви извикахме в другия край на града, но мисля, че разполагате с информация за господин Тревилиън, нали?

— Да — отговори Таня. — Но бих предпочела да остана насаме с него за момент. Тази история е достатъчно неприятна. От Лондон няма да ми благодарят, ако извадя наяве още една от кирливите им ризи.

— Разбирам. Агент Лъвайн, намерете подходяща стая за госпожица Уилсън. Пет минути ще бъдат ли достатъчни?

Таня кимна. Надигнах се и последвах Лъвайн в коридора. Той ни поведе към първата врата вдясно. Таня я отвори и ми направи път да мина. Влезе след мен и се изненада, когато Лъвайн също влезе. Той спря в средата на стаята и бавно огледа празното помещение. Единственият предмет, който се виждаше, бе ръководство с указания за евакуация. Беше сложено в кутия със стъклен капак до вратата. Лъвайн го взе и каза от прага:

— Четири минути и тридесет секунди. Ще чакам отпред.

 

 

— Какво правиш тук, Таня? — попитах, щом Лъвайн излезе. — Нали вече не си ми адвокатка?

— Не съм. Сега съм само вестоноска — отговори тя, пристъпи към мен и ме хвана за реверите.

За миг си помислих, че ще се надигне да ме целуне. Или поне се надявах да го направи.

— Изпратиха ме да ти кажа нещо.

— Какво?

— Говорих по телефона с Лондон. — Тя ме пусна и отстъпи назад.

Винаги можеш да разчиташ на хората от управлението, че ще съсипят момента.

— И?

— Съжалявам, Дейвид. Не ми е лесно да го кажа. Извиниха се с какви ли не дивотии, но важното е, че Лондон си измива ръцете. Що се отнася до сегашното положение, сам си.

— Зарязват ме?

— Съжалявам, Дейвид. Аз лично не бих постъпила по този начин, но Лондон реши така.

— Това е абсурдно. Защо?

— Има убит агент. Има и свидетел. И някакви веществени доказателства, които ФБР е намерило в хотелската ти стая.

— Това е нищо.

— За Вашингтон е нещо. Каквото и да са намерили, убедени са, че си станал наемник. Твърдят, че ще се отнесат жестоко с теб, ако не им предадеш клиента си.

— А Лондон? Те вярват ли в това?

— Не са сигурни.

— Значи просто са се отказали от мен?

— Няма да си първият. А Вашингтон смята, че имат предател в Бюрото, и това направо ги подлудява.

— Това си е техен проблем. Лондон би трябвало да се застъпи за мен.

— Съжалявам, Дейвид. Съгласна съм с теб. Мисля, че допускат ужасна грешка. Опитах се да споря с тях, но коя съм аз?

— Не се притеснявай, Таня. Не си виновна.

— Но все пак ми е кофти.

— Той животът е кофти. Стават гадости. Важното е как ще се справиш с тях.

— Но какво можеш да направиш? Не си убил агента им, а и не разполагаш с име, което да им дадеш. Ще се нахвърлят жестоко върху теб. Кошмарно положение.

— Все ще измисля нещо.

— Какво ще измислиш? Ако не им сътрудничиш, ще решат, че не им казваш истината.

— Няма да се стигне до това.

— Как ще го избегнеш? В мига, в който те вкарат в съдебната зала, с теб е свършено.

— Значи може да не вляза в съдебната зала.

— Дейвид, няма начин да го избегнеш. Без помощта на Лондон нямаш избор. Погледни фактите. Хванали са те в капан, затова трябва да помислим за друг подход. Нещо, което да балансира везните поне до известна степен.

— Какво например?

— Общественият защитник, който ти предлага Вашингтон. Забрави за него. Наеми по-добър адвокат. Ще струва скъпо, но ще имаш шанс да победиш ФБР в собствената им игра. И същевременно ще накараш Лондон да се засрами. Няма ли да е чудесно?

— Да работя с адвокат? — попитах и се приближих до прозореца.

На улицата вече имаше по-малко хора.

— Това е едната възможност.

Чухме силно тропане по вратата.

— Шейсет секунди — извика Лъвайн откъм коридора.

— Часовникът му избързва — каза Таня. — Задник. Е, време е за решение. Какво ще кажем на Росър?

— Кажи му каквото искаш — отговорих и отидох до другия край на стаята. — Но засега ми направи една услуга. Остани там, където си, и не мърдай.

— Дейвид? Какво си намислил?

Намерих си място, където да съм скрит от вратата, когато се отвори, и легнах по гръб с леко свито дясно коляно и ръце, протегнати над главата, доколкото ми позволяваха белезниците. После почти спрях да дишам и отпуснах тялото си.

Лъвайн не почука втори път и влезе доста време преди да изтече последната минута. Пристъпи към Таня и рязко спря, ръката му все още стискаше дръжката на вратата. След миг обаче тежкият механизъм я изтръгна от пръстите му и вратата се затръшна.

— Къде е той? — попита Лъвайн.

Таня кимна към мен. Изглеждаше нервна.

Ако Лъвайн имаше достатъчно ум да се върне в коридора и да повика помощ, щях да имам проблеми. Но очевидно нямаше. Дойде и се вторачи в мен. Хората не могат да устоят на вида на труп — това поне го знам добре.

Когато Лъвайн се приближи, спрях напълно да дишам. Той се наведе над мен, после клекна, за да ме огледа по-добре. Усетих дъха му на врата си.

Вдигнах десния си крак, увих го около тила му и го привлякох към мен. Заклещих врата му между бедрата си и бързо седнах. Ръцете ми все още бях над главата и светкавично стоварих юмруци върху лявото му слепоочие.

— Дейвид, какво правиш? — възкликна Таня. — Как ще се оправиш сега?

— Помогни ми — отвърнах. — Дай ми ключовете му.

— Какво си намислил? Защо го нападна? Така все едно признаваш, че си виновен. Кой ще ти повярва сега?

— Таня, ключовете.

— Положението беше достатъчно лошо. А сега е направо ужасно. Млъкни малко. Трябва да помисля.

— Няма време. Трябва да изчезна оттук, преди да дойдат да търсят Лъвайн. Ще започнат да се чудят защо се бавим.

— Ще избягаш? Това ли е реакцията ти при затруднено положение?

— Не бягам, Таня. Никога не съм бягал и не възнамерявам да бягам.

— Какво тогава правиш? Със същия успех можеше да надпишеш признание. Да не искаш да умреш в затвора?

— Престани да разсъждаваш като член на системата, Таня. Дадох й шанс. Но тя не се справи. Сега е време да се погрижа лично за проблема.

— Как?

— Ще открия кой ме е натопил.

— И после? Имаш ли представа какво ще правиш?

— Ще доведа виновните тук. Ще изслушам извинението на Росър. И ще се върна на работа.

— Взимаш закона в собствените си ръце? Наистина ли мислиш, че това е най-добрият начин? Ще си беглец. Убиец на ченге. ФБР, нюйоркската полиция и кой ли не още ще те преследват.

— Да ме преследват. Не е нещо ново. А и кой друг би могъл да оправи проблема? Адвокатите? Не мисля. Вашингтон? Не, те се прекалено заети да хвърлят вината върху мен. Лондон? Там пък просто си седят и наблюдават. Ти? Нали си само вестоноска?

Таня извърна лице. Дишаше тежко и бе напрегната, но не каза нищо.

— Съжалявам — извиних се. — Не беше честно от моя страна.

— Да, не беше — отвърна тя, без да помръдне. — Опитвам се да ти помогна още откакто ми се обади.

— Знам. Но ако наистина искаш да направиш нещо полезно, моля те, дай ми шибаните ключове.

Таня ги намери в джоба на панталона на Лъвайн — първото място, където потърси. Извади ги, после колебливо отключи ръцете ми.

— Добре. Вече съм съучастничка. Какво друго мога да направя за теб?

— Нищо — отговорих, докато взимах пистолета на Лъвайн и сто и тридесет долара от портфейла му. — Лондон си изми ръцете. Не можеш да се замесваш.

— Виж, ще ти съобщя една новина. Замесена съм. И искам да съм замесена. Това, което прави Лондон, е нередно. Няма да седя бездейно и да наблюдавам как те наръгват в гърба.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Защо не? Готова съм да участвам.

— Ще се озовеш в неприятно положение.

— Не е задължително.

— Добре тогава, можеш да ми помогнеш с някои неща.

— Кажи.

— Дръж си телефона включен. Свържи ме с подходящите хора, когато съм готов да се върна. Не с някой, който няма търпение да изпробва спусъка си обаче.

— Добре. Какво друго?

— Ще ти кажа след минута — отговорих.

Нещо на стената прикова вниманието ми. Намираше се на височината на кръста ми, на около две педи от ъгъла. Отдалеч помислих, че е просто дупка, но когато се приближих, видях, че е метална муфа. Квадратна, широка около сантиметър и половина. Гипсът около нея беше олющен и маскираше формата й. Прокарах ръка по повърхността и в тясната ниша между двете стени. Бръкнах в ръждясалата дупка, но не напипах нищо. Протегнах ръка надолу и пръстите ми докоснаха студен метал. Хванах го, дръпнах и то се плъзна леко към мен. Беше стоманен прът с формата на манивела от стара кола. Единият му край беше квадратен. Нагласих го в муфата. Прилягаше идеално.

Завъртях го внимателно, но не се случи нищо. Опитах малко по-силно и постепенно цялата стена започна да се отмества: нагъваше се като хармоника между двата крайни прозореца. Можех да я отместя напълно, но нямаше нужда. Направих си достатъчно широко място, за да се провра, и спрях.

Надникнах през пролуката и бързо огледах другата стая. Беше празна, по стените нямаше нищо. Не влязох. Нямах време за подробен оглед, но това беше без значение. Виждах достатъчно от мястото си. Празна муфа за връщане на стената на мястото й и врата към коридора. Всичко, което ми трябваше.

Таня стоеше с гръб към мен и гледаше Лъвайн.

— Сега другата услуга — казах. — Кажи им, че съм се справил с човека им съвсем сам. Не споменавай, че ти си ми дала ключовете. Обясни им, че съм те халосал и не знаеш какво е станало след това. Ясно ли е?

— Мислиш ли, че ще повярват?

— Придържай се към най-простичката история и не я усложнявай с нищо.

— Ще опитам.

— О, Таня — казах, като издърпах лоста от муфата. — Още нещо. Трябва да изпищиш.

Таня не ме разочарова. Целунах я, после я блъснах на пода. Тя изкрещя още преди да падне върху Лъвайн. Вмъкнах се в съседната стая. Лостът бързо започна да връща стената на мястото й. Някъде се отвори врата. Росър и останалите явно идваха да разследват. По коридора отекнаха стъпки. Двама души.

Тичащи. Идваха от противоположни посоки. Агентите, разположени до асансьорите.

Стената се движеше бавно, сякаш я дърпаше охлюв. Завъртях лоста по-бързо и тя най-после се затвори в мига, когато в стаята се втурнаха хора. Викаха ядосано и объркано. Пристъпих към вратата в моята стая. Открехнах я леко и надникнах в коридора. Беше празен. Излязох и изчаках да се уверя, че вратата ще се затвори бавно и без шум.

Благодарение на Таня нямаше никой, който да ме види.