Андрю Грант
Квит (40)

40.

Едно нещо наистина ме дразнеше в началото на обучението ни.

Беше свързано с инструкторите. Никога не ни даваха точна информация. Нареждаха ни да тичаме двадесет мили, после ги променяха на двадесет и пет. И тридесет. Изпращаха ни да откраднем номерата на кредитните карти на петима души, но искаха десет. Или петнадесет. Известно време мислех, че просто не са добре организирани. Или че са просто садисти. Но после осъзнах, че в този хаос има определено послание.

Не разчитай, че нещо е свършило. Никога.

Независимо колко добре или зле изглежда.

 

 

Заека се оказа прав за две неща. Пластмасовите кабелни връзки бяха достатъчно стегнати. И столът бе прекалено здрав. Но що се отнася до възможността ми да избягам, бе пренебрегнал един определен фактор.

Дължината на краката ми.

Щом вътрешната врата се затвори зад тримата, наклоних стола назад и изхлузих белезницата от лъскавия метален крак. После освободих и десния си крак по същия начин. Изправих се и столът увисна зад гърба ми като странна раница.

Повдигнах китките си на нивото на рамената и се наведох напред. Задържах стола с дясната си ръка и плъзнах лявата по крака му. После извърших същото упражнение с лявата. Усетих как пластмасата се плъзга леко по метала. Внезапно се закачи за нещо. Вероятно за гумената капачка, предназначена да попречи на стола да се хлъзга по пода. Завъртях енергично китката си и освободих ръката си. Столът се завъртя настрани, но го сграбчих, преди да падне на пода. После освободих и дясната си ръка и тихо го смъкнах долу.

Погледнах часовника. Бяха изминали две минути и двадесет секунди. Взех пистолета, извадих пълнителя и го изпразних на леглото. Извадих и куршума от цевта, после върнах оръжието на тоалетката. Събрах куршумите и ги пъхнах в калъфката на възглавницата. Пригладих кувертюрата и взех спринцовката.

Иглата беше дебела, но успях да я набутам в закачалката. Натиснах силно и малкото пластмасово езиче се изкриви. Постъпих по същия начин с белезниците на дясната ми китка и глезените. После върнах спринцовката на мястото й и се подготвих за трудната част. Да се върна на стола като пленник, преди някой да влезе.

Тейлър и хората му се появиха след минута. Намериха ме отпуснат на стола, дори леко похъркващ.

— Събуди се — нареди ми той. — Време е да вземеш решение.

— А, да — отвърнах. — Ами, мислех си, че трябва да го направим на някой плаж на Карибските острови. Със студена бира в ръка. Нещо такова.

— Още не си готов да проявиш здрав разум, така ли?

— Не съм.

— Подозирах, че ще отговориш така. Затова слагам на масата още нещо. Шанса да видиш приятелката си за последен път.

— Таня?

— Да нямаш и други приятелки, които са били отвлечени наскоро?

— Тя тук ли е?

— Не. Но ако ми сътрудничиш, ще те заведа при нея.

— Искам първо да я видя. Тогава ще говорим.

— Не. Трябва да свърша една работа тук. Кажи ми онова, което искам да знам. Ще си свърша работата и ще отидем тогава.

— Откъде да знам, че е жива?

— Знаеш ли кой я държи?

— Лесли.

— Правилно. Според теб възможно ли е Лесли да пропусне шанса да те убие, без приятелката ти да гледа? Докато ти си жив, няма да й се случи нищо. Поне не смъртоносно.

— Искам да поговоря с нея.

— Не е възможно.

— Защо не ми го каза преди?

— Сега се сетих.

— Но знаеше, че Таня е при Лесли.

— Да. Но не очаквах да ми паднеш в ръцете. Нито пък че ще се нуждаеш от допълнително убеждение. Ти си необичайно упорит човек, Тревилиън. Спринцовката успява да стресне повечето хора.

— Откъде познаваш Лесли?

— Стари приятели сме.

— Глупости. ФБР наблюдава Лесли от години. Държат под око всичките й приятели.

— И все пак не бяха чували за мен.

— Никой не беше чувал за теб, преди да започнете да оставяте трупове по железопътните линии.

— Бях извън страната.

— И се озова в светлината на прожекторите едва когато човекът на Лесли случайно уби агента, който работел по случая.

— Странните приумици на съдбата. Как можеш да планираш нещо подобно?

— Кажи ми честно. Бяхме сигурни, че между вас няма връзка. Сгрешихме ли?

— Не. Истината е, че не бях чувал за Лесли до вчера. Тя се свърза с мен. Съвсем неочаквано.

— Защо пък с теб?

— Защото е заключена заради теб. Успява да избяга — тя е хитра мадама — и иска отмъщение. Заради затвора и заради милионите долари, които й струва намесата ти. Но операцията й е издънена и с нея се занимават ченгетата. Както и федералните агенти. И затова се нуждае от нов партньор. Бързо.

— Първата част я разбирам. И аз самият харесвам хубавото отмъщение. Но как се озова пред вратата ти?

— Говорила с източниците си, или каквото било останало от тях, и премислила възможностите си. Може да са ме открили късно, но все пак в момента съм на върха на списъците с издирвани от ФБР. Лесли чула за мен и решила, че можем да си помогнем един на друг. Нарече го „взаимно сътрудничество“.

— Защо се е заела с Таня, а не направо с мен?

— Никой не знаеше къде си. Очевидно си беше сменил хотела и не беше съобщил на ФБР къде си се настанил. Лесли се нуждаеше от стръв. И от заместник, в случай че не успее да те хване на въдицата. Тя си пада по мръсните игрички, или поне ме накара да вярвам в това.

— Добре. Значи Лесли иска отмъщение. Това е ясно. Но каква е твоята полза?

— Изваждам те от играта. ФБР са предвидими. Разбрах ги преди доста време. А ако не мога да излъжа някой агент, подкупвам го. Ти, от друга страна, си заредено оръжие. Исках те вън от играта.

— И ме подмами в клиниката?

— За начало. След това трябваше да се втурнеш из града в търсене на Таня. Затова, когато се появи тук и отказа да говориш, импровизирах. Добавих малко глазура на тортата.

— Значи Лесли не е единствената хитруша. Впечатлен съм. Е, къде е прибрала Таня?

— Отговори на въпросите ми и ще научиш. Но ако продължиш да ме дразниш, няма да стане.

— Какво искаш да знаеш?

— Най-после. Вече проявяваш здрав разум. Е, да се върнем към ФБР. Те не реагираха на предупреждението ми по начина, по който очаквах. Трябва да разбера защо. Започни с посещението в клиниката. Намериха ли флаш драйва?

— Ултиматума ти? Да.

— Какви действия предприеха?

— Отлетяха за Вашингтон.

— Защо?

— Посланието ти е двусмислено. Решиха, че си заложил бомби там.

— Интересно. Е, може да го използвам следващия път. Ако се наложи да има следващ път.

— Аз лично смятам, че не говориш за бомби. Не и за обикновени.

— Прав си.

— Имплантирали сте капсули от лекарството. Контролирани дистанционно. В пациентите ви. Триста и двадесет на брой.

— Да. Нарекох ги „Шушулките на Хамурапи“^[1]. Древна справедливост, модерна технология.

— Чудесно. Но когато говориш за тези закони, не забравяй коя е публиката ти. По-малко история. По-малко символизъм. Повече факти. Тогава вероятно по-малко хора ще пострадат.

— Може и да си прав. Но кажи ми, какво направиха ФБР, когато отидоха във Вашингтон?

— Заеха се със стандартните си протоколи за бомбени заплахи. Не мога да ти обясня какви точно са, тъй като не отидох с тях.

— Това е интересно. Защо остана тук?

— За да намеря Таня. И спомените ме върнаха към видеозаписа ти. Събрах две и две.

— И се хвърли в действие съвсем сам?

— Не. Обадих се на шефовете от ФБР. Опитах се да ги върна тук.

— Но не дойдоха? И изпратиха само десет човека, за да нападнат хотела?

— Мисля, че май не ми повярваха.

— Е, поне ще занесеш в гроба си мисълта, че си бил прав.

— Адски утешително. Позволи ми да те попитам нещо. Посъветвах ФБР да закрият безжичната ти връзка с пациентите. Ако го бяха направили, щеше ли да свърши работа?

— Разбира се. Без сигнал не може да се получи нищо.

— Устройствата не са нагласени да се задействат в определено време значи. Или ако изгубят връзка.

— Да, не са.

— Защо? Това би било много по-лесно.

— Да, ако просто искаш да убиеш много хора по гаден начин.

— И каква е разликата с това, което правиш сега?

— Ама че си глупак — процеди Тейлър. — Как можеш да питаш подобно нещо? Видя записа. Видя какво искам.

— Да, видях го — отговорих. — Искаш отмъщение. Хора, удавени в кръв. Това е ясно.

— Как може да си толкова тъп? Отмъщението не е целта, а само средството.

— Средство за какво? За повече пари? Не си ли натрупал достатъчно?

— Мисията ми е да сложа край на убийствата. Това трябва да е очевидно дори за правителствена марионетка като теб.

— Убиваш хора, защото си против убийствата? Не виждаш ли иронията?

— Трябва ли да обяснявам като на идиот? Хората, които ще загинат, бездруго ще умрат. Аз просто променям безсмислената им, но неизбежна смърт и й давам цел. Индивидуално смъртта им не означава нищо. Но когато загинат заедно, ще мога да спася хиляди други.

— Айде бе! И кой ти възложи тази задача?

— Всеки си има цел в живота, господин Тревилиън. Уникална роля. И тази е моята.

— Откъде знаеш? Може целта ти да е просто да си ръководиш клиниките. Да спасяваш всичките невинни американци, за които толкова се тревожеше.

— И аз така мислех. Отначало. Спасявах хора. И това беше достатъчно. Но един ден се събудих и осъзнах потенциала на онова, което бях създал.

— Какво те събуди? Новите ти партньори размахаха долари под носа ти?

— Казах ти, не става дума за пари. Златната кокошка бездруго умря. Клиниките ми са унищожени. И няма нови партньори. Излъгах те. Аз самият доведох онези хора, защото старите ми помощници бяха прекалено бавни.

— И какво увеличи залозите?

— Трудно е да се определи. Наречи го „съдба“, ако искаш. Имах великолепна възможност. Но бях прекалено сляп, за да я видя. Задоволявах се да се мотая в подножието на планината, вместо да се устремя към върха. Затова получих послание да се осъзная.

— Кой се обади? Банката ти? Брокерът ти?

— Жена ми.

— А, добре, обвинявай нежната половинка. Ама че оригинално.

— Приятелите ти от ФБР не ти ли казаха за нея?

— Нищо определено. Споменаха слуха, че си се оженил.

— Да. Преди седем години. А после, защото главата ми бе заровена в пясъка толкова дълго, съпругата ми ми беше отнета.

— Била е отвлечена? Принуждават те да извършиш всичко това?

— Не, за бога! Беше убита. От американската армия. Знаеш ли кога?

— Очевидно не.

— На двадесети март 2008 година. Какво мислиш за това?

— Ужасно е. Но в този ден вероятно са загинали десетки хора, нали така.

— Малоумен ли си? Датата! Петата годишнина от нахлуването в Ирак. Тя — иракчанка, а аз — американец? И аз съм единственият човек на земята, който може да сложи край на войната, без да загуби и един допълнителен живот? С изключение на безполезните тъпаци, които ми пречат, разбира се.

— Мислиш, че има връзка?

— Разбира се, че има. Трагедията е, че жена ми трябваше да умре, за да я видя. Но сега, след като вече я няма, ще използвам всичките си ресурси, за да направя смъртта й по-смислена.

— Включително клиниките ти? Използва ги, за да се сдобиеш с мишени?

— Да. Да се сдобия с мишените, да ги наблюдавам и контролирам. Как иначе можех да се уверя, че ще имам точния брой устройства? На точните места? В точното време?

— Да. Не е лесно. Ами сигналите? Какво ги изпраща? Сървър?

— Правилно.

— И вече е настроен?

— Не. Дейността на сървъра е сведена до минимум. Всичко ще стане в последния момент.

— Не е ли малко рисковано? Ако бях на твое място, щях да искам всичко да е готово.

— И щяха да те хванат. ФБР наблюдава трафика по интернет. Налага се да поддържаш сървъра невидим, докато не стане прекалено късно да го спрат.

— Как го настройваш?

— Чрез интернет.

— Отдалечен достъп? Пълен кошмар. Ами хакерите?

— Невъзможно. Настроени са само две машини. Моята и една помощна. В софтуера им е вградена охрана. Сървърът няма да реагира на нищо друго.

— Ами ако някой открадне едната машина?

— Няма да им свърши работа. Софтуерът се променя на всеки двадесет и четири часа. Плюс това имат нужда от осемцифрения ми номер, който се променя всяка минута, и дванадесетцифрения номер на двама служители на „Волфрам“.

— И сега се занимаваше с това? Зареждаше днешния софтуер?

— Точно така — отговори той и си погледна часовника. — Остават пет минути. Време е да задействаме системата. Искаш ли да видиш?

— Не.

— Е, все пак ще трябва да погледаш.

Тейлър пъхна пистолета в джоба си и отиде да донесе лаптопа си от съседната стая. Беше голям и тежък. Довлече и стол с другата си ръка. Остави лаптопа на тоалетката и в същия миг телефонът му звънна. Той го затисна с брадичка, за да може едновременно да отвори компютъра и да говори.

— Беше Лесли — съобщи ми, когато приключи разговора. — Промяна в плана. Няма да ходим при нея. Тя ще дойде тук.

— Кога?

— Сега. Очевидно всичките й обичайни бърлоги са опасни. Полицията наблюдава всичките й имоти. Тя е бясна. И обзета от параноя. Вижда ченгета зад всяко дърво и улична лампа.

— Къде е сега?

— Зад ъгъла. На три–четири минути оттук. Вероятно почти ще съм свършил, когато дойде.

— Таня с нея ли е?

— Да. Не се тревожи. Скоро ще можеш да се сбогуваш с нея.

Това промени всичко. Пред хотела вероятно имаше поне пет коли на ФБР, оставени от убитите и пленени агенти. Обикновените хора можеше да не им обърнат внимание, но Лесли щеше да ги забележи веднага. Особено ако вече бе настроена подозрително. А това означаваше, че няма смисъл да карам Тейлър да й се обади и да я предупреди за тях. Тя не го познаваше от достатъчно време. Щеше да приеме това като доказателство за устроен капан.

Разполагах с три или четири минути. Времето не беше достатъчно. Налагаше се триста и двадесетте мишени на Тейлър да бъдат изложени на риск. Колите бяха изключително важни и се намираха тук заради мен. Трябваше да съм на улицата, преди Лесли да ги види. В противен случай планът ми нямаше да спаси Таня, а щеше да се превърне в смъртната й присъда.

Започнах да разхлабвам белезниците си.

Тейлър прокара пръст по мишката. На монитора се появи интернет страница. На върха имаше два таба. На онзи вляво пишеше „Наблюдение“ и бе активен. На екрана имаше пет циферблата — четири малки и един голям в средата.

— Ето. — Тейлър посочи централния. — Триста и двадесет. Всички устройства са в обсега на връзката. Готови сме.

Триста и двадесет устройства. Имаше предвид триста и двадесет души. А скоро щяха да бъдат триста и двадесет трупа. Триста и двадесет живота, които трябваше да пожертвам, за да спася Таня. Нямах проблеми да го направя, но как щеше да се почувства тя? Измъчваше се от години заради една смърт в Мароко. Три години. Ако триста и двадесет души загинеха, за да мога да я спася, как щеше да живее със себе си след това?

Тейлър натисна втория таб — „Контрол“ — и на екрана се появи старомоден превключвател. Беше изключен.

Взех решение. Да действам веднага. Да отида на улицата колкото се може по-бързо. Но първо щях да спра Тейлър. Заради Таня.

— Трябва само да… — казваше Тейлър в момента, в който се освободих и го халосах с лакът в слепоочието.

Той се стовари на пода. Заека реагира първи. Втурна се към мен и се опита да ме хване. Изчаках го да се доближи, завъртях се настрани и забих юмрук в корема му. Той се преви и носът му се удари в острия ръб на тоалетката. Падна, без да издаде и звук.

Приятелят му стисна пистолета си. Беше прекалено далеч от мен, така че вдигнах стола и го метнах по него. Приятно усещане. Не бях правил това от ученическите си години. Но не бях загубил уменията си. Облегалката го уцели в лицето. Той залитна назад, а аз скочих към него и го фраснах с юмрук в челюстта. Ударът го събори на пода.

Забелязах движение с крайчеца на окото си. Тейлър. Беше се надигнал на колене и протягаше ръка към лаптопа. Нямах време за деликатности, затова забих пета в гърлото на типа, смазах ларинкса му и го оставих да се задушава безмълвно.

Тейлър бе коленичил до тоалетката и тъкмо отместваше ръка от лаптопа. Погледнах екрана. Превключвателят бе включен. Под него се появи редица числа. 00:02:01. Две минути и една секунда.

— Мислех, че ще искаш да видиш това — каза Тейлър и извади пистолета ми от джоба си. — А сега се обърни, вдигни ръце и ги опри в стената.

Надявах се, че Лесли е поне на една пресечка оттук.

— Как го спираш? — попитах.

— Дясно кликване на екрана. Избираш „отмени“. Но това не ти влиза в работата, нали?

Пристъпих към компютъра. Тейлър вдигна пистолета и го насочи в гърдите ми. Направих още една крачка. Той натисна спусъка. Никакъв резултат. Тейлър погледна тъпо и опита отново. Два пъти. Протегнах ръка към главата му и го бутнах силно. Той се стовари на пода.

Последвах инструкциите му, за да отменя броенето, и се появи друг прозорец, в който пишеше: „Предупреждение. Това действие ще попречи на програмата да активира устройствата в определеното време. Сигурни ли сте, че искате да продължите?“

Натиснах „Да“.

Нов прозорец: „Вкарай парола“.

Обърнах се към Тейлър. Беше се изправил и тъкмо включваше мобифона си. Грабнах го от ръката му, метнах го на пода и го размазах с ток.

— Вероятно можеш да ме накараш да ти кажа — ухили се той и кимна към екрана. — Ако разполагаш с време. Но не и за минута и двадесет секунди. Давай. Отгатни.

Написах „Волфрам“.

„Невярна парола.“

Написах „320“.

„Невярна парола.“

Написах „Възмездие“.

„Вкарахте 3 неверни пароли. Системата е заключена. Молбата ви не е приета.“

— Почти уцели с последната — каза Тейлър. — Но вече е свършено. Шансът ти се изпари. Сега можеш само да седиш и да гледаш.

На екрана се появи рисувана ракета. Червена, с формата на пура и с перки отстрани. Стоеше до бензинова помпа. Извита тръба плъзна дюзата си в резервоара на ракетата. Малка вратичка се отвори в горния край на ракетата и разкри друг часовник. Беше настроен на тридесет секунди и тиктакаше. Ракетата се разтресе. С всяка секунда се тресеше по-енергично, сякаш се опитваше да полети.

Това ме накара да се замисля.

— Тейлър — казах. — Сигналът още не е изпратен, нали?

— Разбира се, че е изпратен — отвърна той. — Ти се опита да го отмениш, но не успя.

— Но ти поддържаш сървъра в бездействие до последния момент. Сам ми го каза. А съобщението на компютъра каза „програмата“. Тоест програмата, която управлява тази машина.

— Е, и? — попита той и погледна настрани. — Просто компютърен жаргон.

Извадих пистолета от кобура на Заека. Чух шум. От вратата зад мен. Някой я отваряше. Завъртях се. Очаквах да видя Лесли. Надявах се да видя Таня. Но се оказа един от служителите на „Волфрам“ от стая 1410.

— Шефе? — каза той. — Получих част от съобще…

Прострелях го два пъти в гърдите, после се извъртях към компютъра. Броенето бе стигнало до две секунди. Натиснах спусъка отново. Още три пъти. Три куршума разбиха клавиатурата. Пуснах последния към горния ръб на екрана, където обикновено се намира антената за безжична връзка, просто за всеки случай.

После сграбчих Тейлър за яката и се втурнах навън.

 

 

Видях петте черни форда още преди да прекосим фоайето. Бяха паркирани във формата на подкова около входа. Повече от очевидни. Огледах улицата. Нямаше и следа от Лесли. Никакво движение. Нито коли, нито пешеходци. Нищо, което да ми покаже дали тя идва насам, или вече е изчезнала.

Дръпнах Тейлър в сянката и зачаках колата й да се появи.

След две минути Тейлър наруши мълчанието:

— Закъсня. Провали се. Не можа да ме спреш.

Погледнах си часовника. Стрелката за минутите се движеше бавно, сякаш бе направена от олово. Проследих я с очи. Два пъти. Три и двадесет и седем. В същия миг мобифонът ми звънна.

Лъвайн. Говорих с него петнадесет секунди. Тейлър видя изражението ми и се ухили триумфално.

— Започна се, нали? — попита той. — Намерили са трупове.

— Труп — отговорих. — Само един. На една пресечка оттук.

Беше трупът на Таня.