Андрю Грант
Квит (21)

21.

Все още си спомням какво ми каза новият ми командир, когато влязох в кабинета му в Канбера преди тринадесет години.

— Обичам да раздрусвам клетките.

Зачудих се за какво говори. Дали това беше заплаха? Или признание? Дали ме беше объркал с някого? Скоро открих, че това е методът му за мотивация. Мислеше, че може да получи най-доброто от хората си, като ги заплашва. Само дето никой не бе истински уплашен. Няколко души го съжаляваха, разбира се. Резултатът бе, че неговото поделение бе най-смотаното и непопулярното във флота. Дори заводът за ремонт на торпеда на Фолкландските острови имаше по-добра репутация. Никой не искаше да остане при него и секунда повече от необходимото. Аз постъпих по същия начин като останалите. Затраях си, изчаках търпеливо и при първата възможност се преместих.

Преживяването не бе пълна загуба на време, тъй като ме научи на две неща.

Можеш да заплашваш хората колкото си искаш, но те ще положат усилия само ако искат.

И не е нужно да си шеф, за да се възползваш от това.

 

 

Всички редовни пътници си имат стратегия за справянето с дълги полети. Някои са доста сложни. Други са по-прости, но също така ефикасни. Моята лична стратегия е усъвършенствана благодарение на годините опит. Ям на летището. Спя в самолета.

Закуската, която сервират в старата зала на „Конкорд“ на летище „Кенеди“, е доста добра. И достатъчно голяма, за да ме засити, докато стигна до Лондон. Обичам да ям бавно и да се наслаждавам на всяка хапка, а после да се преместя в креслата за последната част от ритуала. Втора чаша кафе и един час с английските вестници.

Тъкмо започвах последната статия и ми оставаха само десет минути, когато набит тип в сив костюм си проби път сред пътниците, които се мотаеха около гишето за информация, поспря за момент, огледа залата и тръгна към мен. Спря наблизо, така че никой друг да не може да види, показа ми значката си от министерството на националната сигурност и ме осведоми:

— Едно лице иска да поговори с вас.

— Така ли? — изненадах се. — Кое по-точно?

— Една жена от посолството ви. Твърди, че е спешно.

— Има ли си име?

— Уилсън. Госпожица Т. Уилсън.

— А, добре. Познавам я. Кажете й да влезе.

— Не мога. Тя не пътува днес. Няма право да влиза тук. Ще се наложи да дойдете с мен.

Погледнах си часовника.

— Добре. Но ще трябва да действаме бързо.

Таня ме чакаше до машините за самообслужване в залата за чекиране. С нея имаше още двама души. Първият бе агент Уестън. Когато се приближих, осъзнах, че вторият тип с подуто и насинено лице е агент Лъвайн.

— Защо не ми казахте, че ще идва и Франкенщайн? — подметнах.

— Дейвид, поеми си дълбоко дъх — каза Таня. — И преброй до десет, преди да изтърсиш още нещо.

— Защо?

— Защото знам, че сигурно няма да ми повярваш. Не съм аз. Идеята дойде от Лондон.

— И каква е тя?

— Няма да се върнеш днес. Ще се наложи да останеш тук още малко.

— Колко малко? И за какво?

— Оказа се, че имаме по-сериозен проблем, отколкото мислехме. Говорих с Лондон и им обясних какво става. Ти беше тяхното разрешение.

— Разрешение на какво? За приятеля ти ли става дума?

— Отчасти. Има много повече. Но не можем да говорим тук. Върни се в колата и ще ти обясним всичко.

— Остави това на мен — намеси се Лъвайн. — Аз ще се погрижа за него.

Очаквах, че Таня отново ще ме настани в ягуара, но очевидно по някое време сутринта се бяха прехвърлили в колата на Уестън. Онази, с която нападнахме къщата на Лесли вчера. Лъвайн се настани до шофьора, а аз седнах отзад с Таня.

— Слушам — казах.

— Започна с твоята идея — заговори Таня. — Изискахме досиетата на имиграционната служба за самолета, в който са били Саймън и останалите от екипа му. Направихме сравнението и веднага уцелихме мишената.

— Саймън.

— Да. За жалост.

— Съжалявам за приятеля ти, Таня, наистина. Но какво общо имам аз? Като изключим двамата джентълмени тук, експертите по залавянето на серийни убийци са ФБР. Те ще пипнат извършителя.

— Не мислим, че е бил сериен убиец — обади се Уестън. — Не и в общоприетия смисъл.

— Има общоприет смисъл? — учудих се.

— Престани — спря ме Таня. — Проверихме не само отпечатъците на Саймън, а и тези на другите четири жертви от железопътните линии. И отново уцелихме десетката. От военната база данни. Разпитах брат ми за имената и той потвърди. Това са били четиримата от екипа на Саймън в Ирак.

— Някой е очистил целия екип — добави Уестън.

— С изключение на Джеймс Мансъл — каза Таня. — Другият англичанин. Той е все още някъде навън.

— Да, освен ако трупът му просто не е бил намерен — промърморих. — Може да е бил изяден от мечка.

— Жив или мъртъв, трябва да го намерим — отбеляза Таня.

— Някой трябва да го намери — съгласих се. — Но не и аз.

— Лондон иска да си в нашия екип — обясни ми Таня. — И ФБР се съгласи.

— Неохотно — изсумтя Лъвайн.

— Не съм добър играч в екип — казах.

— Без майтап? — ухили се Лъвайн.

— Престанете с дивотиите — сгълча ни Таня. — Един морски пехотинец е мъртъв. Друг е изчезнал. Флотът иска да се направи нещо по въпроса. И държат ти да свършиш работата, Дейвид. Какъв ти е проблемът?

— Те вече не са морски пехотинци, Таня — възразих.

— Бивши пехотинци са. Не искам да обидя брат ти, но това са хора, които са предпочели портфейлите пред полковете си. А когато излезеш да правиш пари навън, подобни неща се случват. Край на историята.

— Никога не съм вярвал, че ще се съглася с Дейвид за нещо, но той е прав — обади се Лъвайн.

— Съжалявам, Таня — казах и отворих вратата. — Няма смисъл. Връщам се в Лондон. Трябва да си изясня нещата с шефовете. Лице в лице.

— Чакай — извика тя и изскочи след мен. — Моля те. Не тръгвай.

— Защо не? Саймън е идентифициран. Каза ми, че точно това искаш.

— Така е. Но сега знаем и за Джеймс Мансъл.

— И какво? Ако е жив, може сам да се погрижи за себе си. Ако не, ФБР ще намери трупа му и ще можеш да го върнеш у дома. Така или иначе, нямаш нужда от мен.

— Помисли малко, Дейвид. Всичките му другари са убити. Ако той е жив, сигурно е в опасност.

— Негов проблем.

— Също и мой. Защото знам за него. А това означава, че не мога просто да му обърна гръб. Длъжна съм да направя нещо. И се нуждая от твоята помощ.

— Защо да си длъжна? Какво те кара да се чувстваш отговорна?

Таня затвори вратата, хвана ме за ръка и ме отведе до една бетонна колона на четири–пет метра от колата.

— Не можеш ли просто да ми се довериш?

— Защо? — учудих се. — Няма логика.

— Моля те само да останеш още няколко дни. Най-много седмица. Докато не се уверим, че Мансъл е в безопасност.

— Ами ако той не иска да се месим в делата му? Може да е искал да изчезне.

— Ако е жив, трябва да го намеря и да го предупредя. След това всичко си зависи от него.

— Защо? Кой е той? Бивше гадже?

— Не. Нищо такова. Никога не съм го виждала.

— Защо тогава се интересуваш толкова много?

— Защото е в опасност.

— Всеки е в опасност, Таня. Кажи ми истинската причина.

Тя не отговори.

— Обясни ми така, че да мога да разбера — продължих. — Или взимам следващия самолет за Лондон.

— Не мога — отвърна тя. — В невъзможно положение съм.

— Това дивотиите на Лондон ли са? Поверително ли е?

— Не.

— Какво тогава?

— Ако не ти кажа, няма да помогнеш. Ако ти кажа, ще ме мразиш и пак няма да помогнеш. Какво мога да направя?

— Няма да те мразя, Таня — възразих и я хванах за ръката. — Каквото и да е, просто ми кажи.

Таня издърпа ръката си, затвори за момент очи и се олюля леко като човек в транс.

— Добре — каза накрая. — Ето как стоят нещата. След Мароко… чу ли някога какво се случи? Официално?

— Не. Така и не видях доклад.

— Имаше. Но аз се уверих, че няма да го видиш.

— Защо?

— Засадата, която уби Дог. Знаех за нея. Е, не точно знаех. Бях получила предупреждение.

— Кога? От кого?

— Предишния ден. От местен информатор. Нов. Не знаех дали може да се разчита на него, затова исках да потвърдя историята му, преди да я предам нататък.

— И?

— Изглеждаше достоверна. Но закъснях. Отне ми прекалено много време. Когато бомбата избухна под пикапа ви, тъкмо се опитвах да се свържа с теб по телефона.

— Значи си се уверила, че заплахата е истинска, и си вдигнала тревога?

— Да, но…

— Разкритикуваха ли те в доклада?

— Не.

— Наказаха ли те?

— Не.

— Понижиха ли те?

— Не. Но не това е важното. Докладът прецени свършеното от мен, а не онова, което бих могла да свърша. Трябваше да действам по-бързо. Ако ти се бях обадила пет минути по-рано…

— Това е абсурдно, Таня. Постъпила си съвсем правилно. Дог щеше да направи същото. Забрави за това.

Тя не отговори.

— Дори и да си допуснала грешка, всичко е приключено — добавих. — Животът продължава.

— Не и за Дог — възрази тя.

— И какво мислиш? Че ако предупредиш Джеймс Мансъл, някак си ще изкупиш вината си?

Таня отново не отговори.

— Какво смяташ, че ще стане? — попитах. — Дог ще възкръсне?

Тя продължи да мълчи.

— Не можеш да промениш миналото, Таня. Колкото и да се мъчиш. Съжалявам. Просто ще трябва да намериш друг начин да се справиш с това.

Вляво от нас изсвири клаксон. Уестън беше свалил прозореца си.

— Хей — извика той. — Побързайте. Трябва да тръгваме. Варли се обади и ни иска в офиса.

Таня тръгна към колата. Забелязах сълза в дясното й око. Тя ми напомни за болницата в Рабат и как се бях събудил и я бях открил в стаята си. Може и да бе дошла в Мароко, водена от чувството си за вина, но все пак бе дошла при мен. Начинът, по който се самообвиняваше за случилото се, може и да не беше логичен, но го разбирах до известна степен. Човек просто има определени чувства. Трябва да ги осъзнае, да се справи с тях и да продължи напред. Понякога хората се нуждаят от помощ в това. Особено в нашата работа. Единственият въпрос е: дали тези хора заслужават да им отделиш от времето си?

Плъзнах се на задната седалка точно преди Таня да затвори вратата.

— Промених си решението — казах и я хванах за ръката. — В Лондон ме чака прекалено много писане. Оплакванията на Росър сигурно още звънтят в ушите на шефовете. По-добре да оставя нещата да се уталожат. Около седмица ще е достатъчна.

 

 

Мичъл Варли отново седеше на трона си в заседателната зала. С Таня се настанихме вляво, на местата, на които бяхме седели преди. Уестън и Лъвайн седнаха срещу нас. Бяхме само ние петимата. Нямаше никой друг, който да отговаря на въпросите на Варли. А по-лошото бе, че нямаше кой да донесе кафе.

— Значи така — започна Варли. — Нещата се раздвижиха. Вчера елиминирахме Лесли от разследването на железопътните убийства. Тя вече е в затвора. Днес открихме нови факти по случая. Тревожни нови факти. Очевидно вече не говорим за самотен сериен убиец. Нито дори за наемен убиец. Жертвите не са били случайни, както предполагахме. Били са част от група. И съществува определена връзка, която не разбираме.

Никой не отговори.

— Е? — продължи той. — Как да действаме нататък? Искам мнения. Бартман, първо ти. И добре дошъл.

— Благодаря, господине — отговори Лъвайн. — Мисля, че първо трябва да се върнем на уликите от местопрестъпленията. И да започнем отначало. Каквото и да става тук, то е организирано. Говорим за професионално извършени убийства. А не за откачен любител. Трябва да се заровим по-надълбоко.

— Само с уликите? — попита Варли. — Или да посетим отново местопрестъпленията?

— Като начало, само с уликите — отговори Лъвайн. — Няма да намерим нищо ново на местопрестъпленията. Мина прекалено дълго време. Но пък може и да си струва да хвърлим бърз поглед и да проверим дали изборът на места ще ни каже нещо. Може пък и да хвърли светлина върху обучението на убиеца, произхода му или нещо друго.

— Добре. — Варли кимна. — Изпрати някого там. Ами свидетелите?

— Няма свидетели — отвърна Лъвайн. — Но сега залозите са по-високи и може би трябва да помислим за предлагане на награда.

— Не още — каза Варли. — Ще започнат да се обаждат прекалено много мошеници. Това ще е последната мярка. Просто накарайте местните ченгета да направят задълбочено проучване. Е, Кайл, твой ред е.

— Мислех за оставените у жертвите документи — каза Уестън. — Особено за украинските. Откъде са се появили? Дали са истински, или фалшиви? Дали убийците са ги изработили, или са ги откраднали? И кога?

— Добра идея — отбеляза Варли. — Може да ни отведе някъде.

— И да не забравяме основното — каза Уестън. — Да проследим парите. Тези хора току-що са били получили заплатите си. За три месеца. В тяхната област това трябва да е около петдесет хиляди долара. Триста хиляди общо. Приличен мотив за престъпление. А преди не се вгледахме в него, тъй като ги смятахме за скитници.

— Прав си — съгласи се Варли. — Проучи финансовото им положение. Включително и това на компанията, за която са работили.

— Добре. Там сигурно има хора, които са знаели за заплатите им.

— Вече действаме по въпроса — намеси се Лъвайн.

— Ако зависеше от мен, аз бих се съсредоточила върху работодателя — обади се Таня. — Не толкова върху парите. Не съм сигурна, че тези заплати имат някакво значение.

— Триста хиляди са без значение? — учуди се Уестън.

— Трябва да разбереш как стоят нещата там — отвърна Таня. — Размишлявах по въпроса. Начинът, по който хората са били местени между мисиите, ми се струва подозрителен.

— Какъв е проблемът? — попита Варли.

— Когато брат ми се върна там, работеше по охрана на конвоите — обясни Таня. — Другите също. Брат ми още се занимава с това.

— Какви конвои? — обади се Лъвайн.

— Пленени муниции — отговори Таня. — На път да бъдат унищожени.

— Олеле — изсумтя Лъвайн. — Радвам се, че те се занимават с това, а не аз.

— Точно така — потвърди Таня. — Те получават огромни премии заради рисковете. А и защото е изключително важно мунициите да не попаднат в ръцете на врага.

— И Редфорд и Мансъл са били изтеглени от конвоите, за да охраняват болницата? — промърмори Варли.

— Да — отсече Таня. — И какво ни казва това за работата в болницата?

— Била е по-важна от охраната на конвоите — отговори Варли.

— Точно така — потвърди Таня. — А после целият екип бил изваден от болницата с някакво измислено оправдание. След това били уволнени. И няколко дни по-късно започнали да ги убиват.

— Разбирам накъде биеш — каза Варли. — Не прилича на съвпадение.

— Не е възможно да е съвпадение — отвърна Таня. — Затова мисля, че ключът е в компанията. Някой там знае нещо.

— Брат ти каза ли ти името на компанията?

— Да. Охранителна фирма „Волфрам“.

— Връзка с нея?

— Келвин Тейлър. Началник на операциите.

— Трябва да го проверим. Веднага.

— Вече го проверих — съобщи Лъвайн. — Нищо интересно.

— Кой е той? — попита Варли.

— Бивш военен. Служил в Ирак по време на първата война в Залива. И в Кувейт. После се захванал с благотворителност. Започнал някакъв хуманитарен проект, който все още върви. Единствената оцеляла американска програма. Може и да се е оженил там, но съпругата му никога не се е появявала в Съединените щати.

— Какво е участието му във „Волфрам“?

— Създадена е от него. Обикновена частна охранителна фирма. Но в сегашните условия правят пари като луди. Тъпкани са с мангизи. Списъкът им с правителствени договори е дълъг колкото ръката ти. Нямат служители с криминални досиета. Не открихме нищо полезно в системите им. Ще са нужни координирани усилия, за да разплетем кълбото.

Изслушах думите на Лъвайн изумено. Знаех как бяхме стигнали до тази точка. Натъкването на жертвата на Лесли ме забърка в нейната работа. Откритието, че трупът е на агент на ФБР, ме замеси в случая по железопътните линии. Връзката с охранителната фирма сочеше, че става нещо много по-голямо и важно. Това, което не можех да разбера, бе как ме измъкнаха от чакалнята на летище „Кенеди“ и ме набутаха в сериозно разследване на ФБР. Едно бе да остана, за да помогна на Таня да се пребори с демоните си. Представях си време, прекарано в ресторанти, барове и други, по-усамотени места. Но не и в офиси. Не и в седене по безкрайни събрания. Разговорите за корпорации са лош знак. А още по-лошо е споменаването на конспирации и правителствени договори. Сътрудничеството между агенциите бе само на една крачка. Щяха да създадат съвместни групи за действие. Знаех си как щеше да приключи всичко. Ако оставех ФБР да поеме по този път, никога нямаше да се измъкна. Щях да остана тук с месеци, а накрая нямаше да има никакъв резултат. Трябваше да действам бързо. И решително. Беше време да раздрусам дървото.

— Значи началните проучвания не вършат работа — казах. — Ама че изненада. Таня, как можем да се свържем с този тип?

— Знам номера на мобифона му — отговори тя. — Брат ми ми го даде.

— Чудесно. Ще му се обадя. И ще отида да си побъбря с него.

— Не — каза Варли.

— Да — възразих. — Вие ще се придържате към документацията. Оставете проникването при врага на мен. Аз съм единственият, който е обучен за това.

— Няма да проникваме — каза Варли.

— Ти няма да проникваш — отвърнах. — Не и с твоето досие.

— Не можем, защото всички във „Волфрам“ са заподозрени. Може да се наложи да арестуваме хора.

— Може да се наложи да направим и нещо повече.

— В никакъв случай. Всичко, което открием, трябва да издържи в съда. Няма начин да те оставя да действаш самостоятелно. Ако решиш да отидеш там, отивате и четиримата. За да се държите един друг под око. Тази работа трябва да е абсолютно законна. Никакви изключения.

Въздъхнах, извадих мобифона, който ми бе дала Лесли, и попитах:

— Таня, какъв е номерът му?

— Ужасно си прибързан — обади се Уестън. — Да не би да предпочиташ да си някъде другаде?

— Да — отговорих. — На другия край на света.