Андрю Грант
Квит (6)

6.

Когато бях малък, вкъщи винаги имаше много книги. Някои бяха от библиотеката. Други — наследени от роднини. Но няколко бяха специално купени за мен. Спомням си първата книжка, която ми подариха родителите ми, за да си я прочета съвсем сам. Беше сбирка от басни и поговорки. Някои изглеждаха доста отживели дори в онези дни. Други ми се струваха абсолютно нелогични. Трети съм забравил напълно.

Но на някои трябваше да обърна повече внимание.

Например: „Любопитството уби котката…“

Тюркоазните врати бяха единственият изход от гаража, ако не се броеше рампата за коли на отсрещната страна. Боята им се лющеше, а дясното крило задра пода, когато Лъвайн отвори. С Уестън го последвахме в малко фоайе с циментови стени. Вдясно имаше асансьор, но Лъвайн не му обърна внимание, а продължи напред към стълбището, което се издигаше само един етаж. Настигнахме го, преди да отвори една тежка сива врата. Той я задържа, за да ни направи път, и влязохме в голямо светло помещение.

Спрях, за да се огледам, но Уестън ме задърпа покрай празното бюро на рецепцията, поставено пред лявата стена. Бе достатъчно голямо за поне трима служители, но зад него имаше само един стол. Липсваха всички типични за рецепциите вещи — журнали за подписи, пропуски за посетители, телефони, компютри, а и никъде не се виждаха други мебели. Сигурно бе минало доста време, откак мястото е било обитавано. Плътен слой прах покриваше мраморните плочки на пода, а в ъглите на прозорците висяха паяжини.

Долните два метра стъкло бяха покрити с талашитени плоскости. Едната част бе покрита дори отвътре. Намираше се в края на бюрото, до залепен на пода полукръг от черна гума. Приличаше на останки от въртяща се врата. Сигурно водеше към улицата, но дебели дървени плоскости закриваха отвора, като всяка бе завинтена с шест тежки стоманени болта. На човек щяха да му трябват сериозни инструменти, за да излезе оттук. Или малко С4.

Уестън ме поведе към редица лъскави сребристи пилони. Бяха пет и отделяха рецепцията от асансьорите вляво. Предположих, че преди на тях е имало стъклени панели, които да контролират достъпа до сградата. Сега обаче пролуките между пилоните бяха празни. Минахме покрай тях и покрай двойната врата към офисите и се отправихме към асансьорите. На вратата в дъното имаше надпис „Стълбище“. За момент си помислих, че Лъвайн отново ще ни накара да се катерим, но той натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори и се качихме.

Според копчетата сградата бе на двадесет и четири етажа. Лъвайн натисна копчето за двадесет и третия, вратата се затвори плавно и започнахме да се издигаме. Стените на асансьора бяха покрити с нещо като зебло, закачено на малки метални куки на тавана. Дръпнах едно крайче и видях голямо огледало. Вероятно така беше и с останалите стени. Зарадвах се, че огледалата са закрити. Не исках да зяпам смотаните лица на агентите, отразени навсякъде около мен.

На двадесет и третия етаж асансьорът спря и вратата се отвори безшумно. Уестън ме избута навън и ме поведе надясно по коридора. Влязохме в огромен офис. Две редици шкафове бяха разположени в средата на залата и образуваха нещо като пътека към стъклена будка, която стърчеше от стената. Шкафовете бяха ниски — на нивото на кръста — и празното пространство след всеки трети осигуряваше достъп до бюрата от двете страни. Самите бюра бяха подредени по четири и образуваха еднакви кръстове. Близките бяха абсолютно празни, с изключение на кабелите, които стърчаха в задната им част. По-нататък видях няколко компютърни клавиатури и слушалки за телефони.

Последните две бюра вдясно още не бяха разчистени, а онези в дъното вляво бяха бутнати настрани и пространството между тях бе натъпкано със столове. Поне стотина. Струпани един върху друг. Някои бяха закачени със скоби, за да не паднат, други вече бяха паднали и блокираха входа към будката.

Лъвайн вдигна два от падналите столове и ги бутна към стъклената врата. Наложи ми се да отстъпя настрани, когато се върна да вземе трети, и се озовах притиснат към последното бюро вдясно. Плотът му почти не се виждаше — беше затрупан с кутии от пица, бутилки от кола, чаши за кафе, вестници и какви ли не други боклуци. Следващото бюро изглеждаше стерилно чисто в сравнение с първото. Върху него грижливо бяха подредени купчини документи, папки, химикалки, зареждащо устройство за мобифон и два лаптопа. На екрана на единия се виждаше логото на ФБР, на другия Хоумър Симпсън си показваше анимационния задник.

На стената зад бюрата бяха заковани две карти: запълваха изцяло пространството между прозорците. Отгоре беше широкомащабна карта на Манхатън, върху която бяха маркирани купчини червени точки и сини триъгълници, заедно с часове и дати от предишната седмица. Под нея имаше цветна диаграма, разположена върху очертанията на Съединените щати. Легендата съобщаваше, че е карта на националната железопътна мрежа. Серия черно–бели снимки бяха закачени в горния десен ъгъл. Показваха мъжки лица. Пет. Всички снимани изглеждаха на по тридесет и пет — четиридесет години. Имаха занемарен, но сравнително приличен вид. Определено не бяха скитници. И всичките бяха свързани със стрелки с различни железопътни линии. Стрелките излизаха от Ню Йорк.

И всичките мъже по снимките бяха мъртви.

Седнах. Лъвайн бутна стола ми назад, така че гърбът ми буквално опря в задната стена. Агентите се настаниха срещу мен. Седяха плътно един до друг, приведени напред, тоест навлизаха в личното ми пространство и се опитваха да ме накарат да се чувствам неудобно.

Никой не проговори десет, дори единадесет–дванадесет минути. Накрая Лъвайн забарабани с пръсти по коляното си, побори се с желанието да заговори една минута и най-после не можа да се сдържи и ме попита:

— Как са ти вените? Добри ли са?

— Надявам се, че не — обади се Уестън. — Надявам се, че наистина ще им се наложи да те бодат здраво, докато намерят достатъчно голяма вена.

— Знаеш, че те чака смъртоносна инжекция — съобщи ми Лъвайн. — В Ню Йорк изпълняваме смъртни присъди. Фактът, че си англичанин, няма да те спаси.

— Но пък така става, когато започнеш да прекършваш вратовете на хората — добави Уестън.

Позволих си да се усмихна.

— Прекършвам вратове? Ченгетата не ви ли казаха? Човекът, когото намерих в уличката, беше прострелян.

— Типът в уличката може да е бил прострелян — съгласи се Лъвайн, — но останалите петима са с прекършени вратове.

— Какви петима? — учудих се. — Полицаите се опитват да ми лепнат един. Какво става тук? Бюрото си търси изкупителни жертви?

— Намерените край железопътните линии — обясни Лъвайн. — Видях те да гледаш снимките им.

— Никога не съм се доближавал до железопътните ви линии.

— Не ми губи времето. Не сме тук да слушаме признанието ти. Криминолозите ще се погрижат да ни осигурят доказателства, че си виновен. Тук сме заради нещо друго.

— Истината е, че не знаем кога работите ти са започнати да се объркват — намеси се Уестън. — Дори не знаем дали са се объркали. Може да си убил тези типове просто защото ти харесва.

— Но на нас не ни пука — включи се Лъвайн.

— Защо тогава говорим? — попитах.

— Защото разполагаш с нещо, което искаме — отговори Уестън.

— С име — добави Лъвайн. — Помогни ни с името и може да отменим смъртната присъда.

— Можем да ти спасим кожата — ухили се Уестън. — И сме единствените, които могат да го направят.

— Единствените — потвърди Лъвайн. — Трябва да го разбереш. Да си съвсем наясно. Помисли за момент.

Облегна се назад, пръстите му забарабаниха още по-бързо.

— Искате помощ с име? — попитах. — Защо? Някой от вас да не чака бебе?

— Майкъл Раб — отговори Лъвайн. — Кой ти го предаде?

— Кой ти нареди да се свържеш с него? — попита Уестън. — Кой беше? Как да го познаем?

— Нямам представа за какво говорите — отвърнах спокойно.

— Не разсъждаваш правилно — каза Уестън. — В наши ръце си. Можем да те смачкаме, когато поискаме.

— И повярвай ми, искаме да го направим — добави Лъвайн. — Единственото, което искаме повече, е името. Кой предаде Майкъл Раб?

— Още ли обсъждаме кръщенета? — Усмихнах се.

— Той е отишъл в онази уличка, за да се види с някого — каза Уестън.

— В уличката, където са те открили — поясни Лъвайн.

— Трябвало е да се срещне с човек с английски акцент — уточни Уестън.

Свих рамене.

— Ти си му се обадил — каза Лъвайн. — Насрочил си срещата.

— Не съм.

— Чухме записа от 911 — възрази Лъвайн. — Не си го избрал случайно. Бил ти е мишена. Защо? Откъде знаеше кой е той?

— Някой го е предал — отбеляза Уестън. — Кой?

— Грешите — отговорих. — Единствените хора в онази уличка бяхме аз и скитникът. А той вече беше…

— Не е бил скитник — поправи ме Лъвайн. — А Майк Раб.

— Не — въздъхнах. — Скитник беше и се казваше Алън Макнийл. Видях картата му за социална осигуровка. Номерът й е…

— Нямаме представа откъде се е появила картата — прекъсна ме Лъвайн. — Сигурно я е намерил някъде. Ще проверим. Но да си изясним нещата. Не беше Макнийл, а Майкъл Раб.

— И не беше скитник — добави Уестън.

— Приличаше на скитник — казах. — И миришеше на скитник.

— Защото беше под прикритие — обясни Уестън.

— Майкъл Раб беше специален агент — каза Лъвайн. — Познавам го от дванадесет години. Беше ми партньор. И приятел.