Андрю Грант
Квит (11)

11.

Всичките ми мисии досега бяха в градове.

С изключение на една. Започна добре. Имах покрив над главата, течаща вода, сготвена храна. Но положението бързо се влоши. И работата се разпростря из джунглата. В Колумбия. Мразех я. Беше претъпкана със същества, които непрестанно се опитват да те убият. Всичко, което вървеше, пълзеше, плуваше или летеше, бе абсолютно смъртоносно. Дори жабите бяха отровни. Освен един вид. Някакви екзотични жаби, покрити с яркочервени и жълти петна. Бяха еволюирали по този начин, за да заблуждават хората, че са опасни. Напомняха на типовете, които бяха отвели Джулиан. Но в подхода им имаше сериозен проблем. Някои хищници се подлъгваха и се оттегляха, тъй като не искаха да рискуват. Останалите просто си даваха повече труд.

Това може да е вършило работа на жабите, поне в половината случаи.

Но не бе подходящо за мен.

 

 

Върнаха Джулиан само след двадесет минути. Огледах я внимателно, докато шофьорът я заключваше в клетката. Изглеждаше спокойна и очевидно не изпитваше болка. Опитах се да привлека погледа й, но тя не вдигна глава, а се вторачи в пода.

Шофьорът отвори вратата на клетката ми и ме погледна неспокойно. Стоеше нащрек, с изпънати рамене и повдигната брадичка.

— Твой ред е — каза ми. — Какво чакаш, по дяволите?

— Нищо — отвърнах кротко, като положих усилия да не го погледна в лицето.

Поколебах се за момент, после се надигнах изморено. Изнесох чудесно представление — отпуснах рамене и сведох глава. Минаха още няколко секунди. Шофьорът започна да се успокоява, решил, че нищо не го заплашва. Още една дълга пауза. Почувствах се напълно доволен и послушно излязох от клетката.

Приятелят на шофьора ме хвана здраво за дясната ръка, докато колегата му затвори клетката. Докато той се бореше с катинара, изритах жестоко моя човек в лявото коляно. Той изрева, пусна ръката ми и се преви от болка. Помъчи се да запази равновесие, но се олюля, просна се на земята и стисна крака си.

Катинарът изтрака на пода. Шофьорът понечи да реагира. Дясната му ръка посегна към колана му и лъскавия пистолет. Но преди да успее да го извади, левият ми лакът го халоса отстрани по лицето. Трудно ми бе да вложа всичките си сили, тъй като китките ми бяха вързани, но го ударих достатъчно силно. Главата му се отметна настрани, фрасна се в рамката на клетката и той падна на пода.

Завъртях се към другия. Беше се изправил и левият му крак отново можеше да понесе известна тежест. Лицето му беше разкривено от ярост. Лявата му ръка бе свита в юмрук, а дясната изскочи иззад гърба му, стиснала четиридесет и петкалибровия пищов. Метнах се към него с ръце напред и бутнах ръката му надолу. Пистолетът се заби в слабините му. Опитах се да му извия ръката, готов да му счупя лакътя, но завързаните ръце ми попречиха. Не разполагах с много възможности, затова просто забих чело в лицето му. Прибързан удар, но достатъчен да му счупи носа и пак да го събори на пода.

Той пусна пистолета и се просна тежко на земята. Изритах оръжието под близките рафтове. Глупакът полежа кротко за миг, после се претърколи, надигна се на четири крака и се изправи с помощта на рафтовете. Обърна се към мен. От носа му течеше кръв и капеше по предницата на ризата му. Той се олюля нестабилно към мен. Позволих му да направи още една стъпка, после го изритах в ребрата. Той се преви и само изпъшка. Стоварих юмруци върху черепа му, отстъпих настрани и го оставих да се срине на пода.

Колтът на шофьора бе изпаднал от колана му. Наведох се и го взех. Хубаво оръжие. Дървената дръжка прилягаше отлично в ръката ми. Пръстът ми се поколеба на спусъка. Два куршума в две глави изглеждаха справедлива отплата. Но щяха да са прекалено шумни и да привлекат излишно внимание.

Шофьорът лежеше по корем. Прибрах пистолета му в джоба си и коленичих до него. Натиснах го с коляно в гърба и хванах главата му, готов да я завъртя.

— Дейвид — изсъска Джулиан. — Какво правиш?

Стоеше до решетката на клетката си, само на един–два метра от мен. Гледаше ме ококорено.

— О, Господи… Ще го убиеш.

Отдавна не бях работил с цивилни и бях забравил как реагират в подобни ситуации. Щеше да е адски наивно да не неутрализирам тези типове. Остави ги да живеят и знаеш какво ще стане. По-късно ще се опитат да ти пръснат черепа. Но от друга страна, нямах представа как ще реагира Джулиан на убийството им. Ако се паникьосаше, нямаше да мога да я взема с мен. А тя беше ходила горе и можеше да се окаже полезна. На всичкото отгоре, ако я оставех тук сама, надали щеше да успее да се измъкне.

Това всъщност не беше проблем. Тъкмо се бях запознал с нея. Прекалено рано бе да се каже дали наистина я харесвам. Но пък цялата история бе започнала, защото се опитах да помогна на някого. На дъртия скитник в тясната уличка. Или по-точно на агента от ФБР. Тогава закъснях, но Джулиан все още имаше шанс. Не исках да си тръгна, без поне да се опитам да й помогна.

Огледах я внимателно. Трепереше. Дишането й бе затруднено. Реших, че не трябва да рискувам. Джулиан бе вече прекалено близо до истерията.

— Да го убия? — попитах, като плъзнах ръце към каротидната му артерия. — Шегуваш ли се? Оказвам му първа помощ. Трябва да му проверя пулса. И дишането. Да се уверя, че не е сериозно наранен.

Надигнах се от гърба на шофьора, взех ключовете му от пода и отворих клетката на Джулиан. Тя отстъпи назад. Беше протегнала ръце напред, сякаш да се предпази от мен. Върнах се при типовете, а тя остана в клетката.

— Трябва да ги претърсим — казах й. — Ела ми помогни.

Обърнах шофьора по гръб.

Джулиан не помръдна.

— Трябва ни нож — отбелязах. — Или ножица. Нещо остро. За да свалим кабелите от китките си.

Тя пристъпи към вратата на клетката.

— Не разполагаме с много време — казах. — Някой скоро ще дойде да ни потърси.

— Какво да направя? — попита тя.

— Започни с него. — Кимнах към шофьора.

Тя вече бе достатъчно уплашена и кръвта на другия нямаше да я окуражи.

— Пребъркай му джобовете — продължих. — Сложи всичко на пода. Аз ще направя същото с другия.

Джулиан излезе от клетката, коленичи до шофьора, протегна ръце и го докосна деликатно по крака. Ръцете й останаха там за миг, после се плъзнаха към джоба му, но когато пръстите й стигнаха до него, тя ги отдръпна, сякаш се бе опарила.

— Не мога — каза тя. — Съжалявам. Просто ми се струва нередно.

— Можеш — възразих. — Действай спокойно. Панталон и сако. Просто бъркаш в джобовете и измъкваш всичко, което е там.

Тя не изглеждаше убедена, но опита отново.

Джобовете на моя човек бяха разочароващи. Три кабелни връзки и четиристотин долара, но нищо, което да мога да използвам. Късметът на Джулиан с шофьора беше същият, само дето той имаше едва двеста и шестдесет долара.

Никой от бандитите нямаше нож или друго остро нещо.

— Не е много впечатляващо — отбелязах. — Там, където израснах, всяко десетгодишно хлапе имаше в джобовете си повече неща. Е, няма значение. Ще намерим нещо горе. Ще започнем с кухнята. Там трябва да има ножове.

— Да — съгласи се Джулиан. — Да вървим. Знам пътя.

— Чакай малко. Трябва да заключим тези типове, за да не създават неприятности.

Краката на шофьора опираха във вратата на моята клетка, затова го сграбчих за крачолите и го завлякох вътре. Тялото му се изви неудобно в кръста, но сакото му не се сгъна правилно. В джоба му все още имаше нещо. Погледнах Джулиан, но тя отмести очи.

— Е? — попитах.

— Какво? — отвърна тя.

— Казах ти да преровиш сакото му.

— Прерових го. Мислех, че съм намерила всичко.

— Не ми изглежда така.

— Стига де. Бездруго не исках да го пребърквам. Гениалната идея си беше твоя. Голяма работа, ако съм пропуснала нещо.

— Освен ако е нож…

Пребърках джобовете му. Всичките бяха празни, с изключение на вътрешния. Там имаше кафяв плик, сгънат на четири. Разгънах го бързо. Формат А5, незапечатан, без име и адрес.

— Какво има вътре? — полюбопитства Джулиан.

Отворих плика и изсипах съдържанието му в ръката си. Карта за социална осигуровка. Сигурно бе на стотина години, ако се съдеше по петната и гънките й. Трудна бе за разчитане. Все пак успях да прочета име — Чарлз Пол Бромли — и номер — 812–67–7478.

— Какво мислиш за картата? — попитах. — Нормална ли ти изглежда?

— Да. Но защо я държи в плик, а не в портфейла си? Това ми се струва необичайно.

Върнах картата в плика и го сложих в джоба на шофьора.

— Може да не е негова — казах, като си припомних картата в джоба на агент Раб. — Ще разберем по-късно. Сега не разполагаме с време.

Джулиан забута неохотно краката на шофьора, докато аз го влачех към клетката. Завързах го за задната стена с кабел и се върнах за другия. Вкарах го в клетката на Джулиан и го вързах за страничната стена, далеч от обсега на приятеля му.

— Доволен ли си сега? — попита Джулиан. — Можем ли да тръгваме?

Взех катинара от клетката й и го заключих на моята врата.

— Какво се мотаеш? — попита тя.

Взех другия катинар и го заключих на нейната клетка.

— Вече ги преби и ги върза — каза тя. — За какви ги мислиш? За последователи на Худини? Хайде да изчезваме, преди да се появи някой.

Метнах ключовете в някаква кутия на един от рафтовете. Не беше идеалното разрешение — тези типове още дишаха, — но поне щях да ги забавя. Е, понякога се налага да се примириш с положението.

Джулиан се втурна нагоре по стълбите като хрътка. Не загуби никакво време и в коридора — просторно правоъгълно помещение с високи бели стени, плочки на пода и начупен таван. Вляво имаше две вътрешни врати, а срещу нас — външна. Видях през прозореца храсти и тухлена пътека. Широка арка водеше към официален хол с две ниски бели канапета, абстрактни картини и натъпкани с книги библиотеки.

Джулиан не им обърна внимание, а тръгна по друг коридор, който водеше към комбинирани кухня и дневна. В средата на помещението имаше огромно синьо канапе и стъклена масичка за кафе, поставена върху килим с шарки в стил Пикасо. Масичката бе отрупана със списания и каталози. Мода, дизайн, музика, коли, изкуство, всичко, което ти дойде наум. До стената имаше дълга библиотека. На долния рафт бяха подредени книги с твърди корици, а на горния — с меки. На една от лавиците имаше пет малки награди. До библиотеката стоеше печка с дърва, а в ъгъла след нея имаше друга врата. Не можах да видя накъде води.

Кухнята бе отделена с елегантен полуостров, който подслоняваше няколко шкафа и машина за миене на чинии. Плотът бе от черен гранит, безукорно излъскан. Не се виждаха чайници, тостери или други прибори. Мивката се намираше под малък прозорец, който гледаше към тераса. Беше празна. Вляво видях друга врата, която водеше към трапезарията. До нея имаше още няколко шкафа и газова печка. До печката стоеше дървена поставка с пет ножа от неръждаема стомана.

— Дай един — казах на Джулиан. — Средния.

— Нож? — изсумтя тя и изчезна в коридора. — Ножица ще ни свърши по-добра работа. Сигурно все има някъде тук. Ей сега ще видя.

Нямах представа какво се върти в главата й, за да пропусне подобен шанс, но нямах време за спорове. Оставих пистолета на плота и взех ножа. Беше солиден и тежък, с блестящо острие. Под плота имаше пет чекмеджета. Отворих горното и вкарах ножа вътре с острието нагоре. Но преди да успея да срежа кабела, чух откъм трапезарията стъпки.

На двама души.

Джулиан влезе в кухнята първа, последвана от възрастния тип, който ми беше донесъл храната. Дясната му ръка бе обвита около врата й, а с лявата притискаше към лявото й слепоочие стар военен колт. Джулиан пристъпваше сковано, лицето й бе намръщено. Типът се усмихваше. Гърлото му бе незащитено. Сключих пръсти около острието на ножа. Беше идеален за хвърляне. Доколко исках да спася тази жена? Надали можех да попреча на мъжа да стреля веднъж, но със сигурност нямаше да успее втори път.

Чух тропане на тежки крака по дървените стълби. Някой идваше. Стъпките замряха в коридора, после се приближиха. Появи се огромен тип. Беше поне два метра. Главата му бе обръсната. Носеше елегантен син костюм, бяла риза и вратовръзка на райета. Беше трудно да преценя без коса, но реших, че е на трийсет и нещо. С изключение на гигантските си размери, приличаше на бизнесмен, излязъл от съвещание.

— Какво става, Джордж? — попита огромният тип. — Къде са Джейсън и Спенсър?

— Не знам — отговори другият. — Открих кучката да се мотае из къщата, а този тип да си играе с приборите. Не съм виждал красавците.

— Къде са Джейсън и Спенсър? — обърна се към мен великанът.

— Кои? — попитах.

— Двамата, които изпратих да те доведат.

— А, те ли? Долу са.

— Мъртви? — попита той, като погледна ножа.

— Не. Просто си почиват.

— Джордж, заведи жената долу. Заключи я и виж какво става с онези тъпаци.

Гигантът отстъпи настрани и направи път на Джордж и Джулиан. Тя ме гледаше с широко отворени очи, сякаш ме молеше да й помогна.

— Ние с теб ще се качим горе — каза ми гигантът. — Трябва да си побъбрим.

Не помръднах. Острието на ножа все още беше в ръката ми.

— Ще го използваш ли? — попита той. — Давай. Не нося оръжие.

И протегна ръце настрани, сякаш ме канеше да го претърся.

Останах си на мястото.

— Хайде — подкани ме той. — Да вървим. Шефът е горе.

Не отговорих.

— Хайде — повтори той. — Шефът чака. А това не е хубаво.

— Шефът? — попитах.

— Точно така. Иска да поговори с теб.

— Да не мислиш, че съм малоумен?

— Какво?

— Отвличате ме от улицата и ме заключвате в кучешка клетка, защото шефът ти иска само да си побъбрим?

— Слушай, няма да те лъжа. Клетката беше грешка. Но всичко ни се струпа наведнъж. Репортери душат наоколо, ФБР е навсякъде, ти внезапно си свободен. Наложи се да действаме бързо. Допуснахме грешки.

— Само няколко.

— Знаем. Трябваше да покажем повече уважение, но искахме да те разкараме от улиците.

— Защо?

— За да не влезеш в нечий чужд джоб. Чухме някои слухове и трябваше да ги проверим.

— Слухове? За мен?

— Виж какво, остави ножа. Ела горе. Чуй какво имаме да ти кажем. Ще разбереш всичко. А и за какво се тревожиш? Ако искахме да те убием, вече щеше да си мъртъв.

— Не мога да се срещам с хора, когато съм овързан така — казах, като вдигнах ръце.

Гигантът се приближи към мен и внимателно извади ножа. Изчака ме да свия пръсти и сряза кабела.

— Щастлив ли си сега? — попита великанът. — Да вървим.

Върна ножа на мястото му, взе колта от плота се завъртя към вратата. Докато вървеше към коридора, пъхна пистолета в джоба си и той изтрака в нещо метално.

Колкото и искрен да бе изглеждал, силно се съмнявах, че са ключовете му.