Андрю Грант
Квит (28)

28.

По средата на първия ми месец във флота имаше пожар. Беше в тренировъчните ни казарми. Наложи се да се изнесем оттам за две седмици, докато ремонтираха. Най-близката възможна квартира бе в общежитията на университета. Беше по средата на ваканцията, така че университетското градче бе обезлюдено. Бяхме само ние, плюс утайката от студенти на горния етаж. Бяха останали тук, тъй като трябваше да посещават лятното училище.

Студентите не изглеждаха особено отдадени на науката. Интересуваха се повече от купони, отколкото от учене. Вечно слушаха оглушителна музика. Пиеха. Мотаеха се наоколо, вдигаха шум и дразнеха всички. Е, поне мен. Спомням си как една нощ от тавана ми започна да капе вода. Качих се горе да разследвам. Оказа се, че някой взел кофа за боклук от кухнята, напълнил я с вода и я нагласил до вратата на съседа ми от горния етаж. После почукал, съседът отворил и петдесет литра вода, примесена с боклуци, се излели върху краката му.

Тогава си помислих, че шегата е адски тъпа. Странно как по-късно в живота мнението ти може да се промени.

 

 

Тъй като бяхме постигнали споразумение, Тейлър вече не се нуждаеше от телохранители и те излязоха от апартамента по същото време като мен. Изглеждаха абсолютно еднакви. Единият се появи откъм коридора със спалните, другият излезе по петите му. Стори ми се, че виждам двойно. Бяха някъде към тридесетте, по метър и деветдесет, с широки рамена и яки мускули, с каквито се сдобиваш, ако работиш на открито, а не във фитнеса. Кожата им бе силно загоряла. Руса четина украсяваше главите им. Носеха същите дрехи като типа, когото бяхме видели във „Волфрам“, но нямаха табелки с имена. И двамата говореха с австралийски акцент. Единият беше преметнал през рамо брезентов сак. Никой от двамата не се почувства неудобно, че говори с човек, когото е бил готов да убие само преди минути.

— Да те закараме донякъде? — попита типът със сака, когато Тейлър затвори вратата зад нас.

— Да, благодаря — отговорих. — Само няколко пресечки. Ще ми спестите търсенето на такси. Проблемът е, че не мога да се возя в асансьор. Може ли да слезем по стълбите?

— Двадесет и един етажа?

— Хайде де, все надолу е. Дори ще ти нося сака.

Типът въздъхна, погледна близнака си, после кимна.

— Добре. Ще слезем пеша. Но не ми пипай сака.

Вратата към стълбището бе вдясно от нас, точно до третия асансьор. Стоях най-близо до нея, затова се протегнах и я бутнах. Отвори се по-лесно, отколкото очаквах. Механизмът за затваряне беше развален. Е, това бе късмет за мен. Означаваше, че ще мога да спестя време. Не исках Тейлър да напусне апартамента, преди да се върна да си поговорим още малко.

— След вас — казах, отстъпих настрани и направих път на типа със сака.

Влязох веднага след него и хванах бравата от другата страна. Поспрях за миг, после се хвърлих с всичка сила върху вратата и я бутнах назад.

Уцелих момента абсолютно точно. Стоманената обвивка на тежката противопожарна врата размаза носа на втория близнак, като че ли бе направен от хартия, а после халоса челюстта му. Ударът го отметна назад и той се просна на пода, сякаш бе паднал по лице от поне седем метра височина.

Типът със сака чу трясъка, спря на метър от мен и започна да се обръща. Изчаках го да застане с лице към мен, скочих напред и го изритах под ребрата. Той се залюля и размаха ръце с надеждата да се хване за нещо. Дясната се плъзна по гладката стена. Лявата хвана металния парапет, но не можа да се задържи. И двете му ръце се оказаха зад него и поне отнеха малко от болката при падането му. Но въпреки това тилът му изтропа надолу по острите ръбове на шест циментови стъпала и той се отпусна безжизнено на площадката.

Последвах го, взех сака и надникнах вътре. Видях три неща. Прозрачен найлонов чаршаф, грижливо сгънат. Черен чувал за трупове, стандартна военна изработка. И метална кутия със спринцовка, пълна с прозрачна течност. Прибрах спринцовката в джоба си, върнах всичко друго на мястото му и преметнах сака през рамо. После преметнах и типа през рамо и го занесох горе.

След това проверих близнака му. Той се беше претърколил по корем и се опитваше да се завлече до апартамента на Тейлър, като стенеше тихо всеки път, когато помръднеше. Не осъзна, че съм се върнал, така че го оставих да се завлече до стената, преди да го обърна на една страна и да го халосам с юмрук в слепоочието. Това сложи край на пълзенето му. Нагласих го в седнало положение и облегнах главата и рамената му на вратата на апартамента. После довлякох типа със сака и го настаних в скута на близнака му. Кръвта му направи огромно петно по бялата врата, но това не ме притесни. Възнамерявах да накарам Тейлър да се тревожи за повече неща, отколкото за изцапаната си врата.

Извадих спринцовката от кутийката, отстъпих настрани и натиснах звънеца. Задържах пръста си върху него в продължение на две секунди. Звукът беше пронизителен и старомоден и ме изненада. Пълна тишина за десетина секунди, после чух леки стъпки по спираловидната стълба. Приближиха се към вратата и замряха.

— Кой е? — попита Тейлър.

— Чистачите ти — отговорих. — Забравиха да оправят горния етаж. И решиха да се върнат.

Тейлър отвори вратата. Голяма грешка. Телата на близнаците паднаха назад и се заплетоха в краката му. Главите им се удариха в плочките. Отпуснах няколко секунди на Тейлър, за да осъзнае какво се е случило, после застанах пред него.

— Не знам какво е вкарало момчето ти в спринцовката — казах, като я вдигнах пред очите му, — но ако не искаш да го влея право в сърцето ти, се просни на земята. С ръце зад главата. Сключи пръсти. Не ме гледай. И не помръдвай.

Тейлър се просна на пода, сякаш му бяха отсекли краката. Върнах спринцовката в кутийката, прибрах я в джоба си и влязох в апартамента. Телата на телохранителите ми пречеха, затова ги завлякох настрани и затворих вратата. Заключих я, после зарових из джоба си за кабелните връзки, които бях взел от Лесли. Открих четири. Използвах две, за да вържа ръцете на близнаците. Другите две ги завързаха към рамката на спираловидната стълба. После се завъртях към шефа им.

— Дотук добре — казах. — Изправи се.

— Къде отиваме? — попита той.

— Горе.

— Защо?

— Тук долу няма какво да се види. А и се нуждаем от уединение и спокойствие. Трябва да си побъбрим.

Тейлър тръгна пред мен. Вървеше колебливо, с една ръка на парапета. Запазих дистанция, просто за всеки случай, но той не се опита да направи нищо. Просто се завлече горе, направи още две стъпки и зачака указания. Наредих му да влезе в трапезарията и да седне на лилавия стол. Той се намираше в средата на дългата страна, с гръб към канапето. Седнах срещу него на жълтия стол, така че той можеше да гледа или празната бяла стена, или мен.

— Давам ти една минута да си помислиш — казах. — Допусна доста грешки тази сутрин. Сериозни грешки. И сега трябва да избираш. Или оправяш нещата, или си плащаш. И трябва да те предупредя — цената ще е висока.

— Как да ги оправя? — попита той.

— Кажи ми истината.

— Казах ти я.

Извадих купчината снимки, издърпах онази с контейнерите за органи и я сложих на масата.

— Защо тогава се стресна, когато видя тази снимка?

— Не се стреснах. Просто ми бе нужда секунда, за да загрея какво виждам.

— Ще ти задам още един въпрос. Преди „Волфрам“ служил ли си в армията?

— Да.

— Специални сили?

— Не.

— Военновъздушни?

— Не.

— Пехота?

— Не. Защо?

— Защото останах с впечатлението, че не си участвал в много битки. Прав ли съм?

— Модерната армия зависи от работата на чиновниците си. Не я омаловажавай.

— Не я омаловажавам. Просто си мисля… Видя онези типове долу, нали? Лицето на единия? И задната част на черепа на другия? А сега погледни това.

Вдигнах ръце и му показах дланите си, после опакото.

— Щом мога да обработя така тези типове, съвсем сам и без да получа и една–едничка драскотина, какво ще стане с теб, ако не ми дадеш онова, което искам?

Тейлър се вторачи в масата. Но единственото там бе отражението му, а то не му предложи успокоение.

— Имаш избор — казах. — Или ще ми разкажеш за това — посочих снимката, — или ще се озовеш в това.

Отворих сака и извадих чувала за трупове. Метнах го на масата и го развих. Последните тридесетина сантиметра паднаха в скута му.

— Приятелчетата ти го донесоха за мен — казах. — Но ми се струва по-подходящ за твоя размер.

Тейлър седеше мълчаливо, омагьосан от черната гума, сякаш бе гигантско пипало, което се канеше да го сграбчи. После отмести очи, бутна чувала настрани и взе снимката.

— Бяха органи за трансплантация — каза той. — Но не ги вкарвахме там.

— А кой ги вкарваше? — попитах.

— Никой. Изкарвахме ги от страната.

— И къде ги закарвахте? В Съединените щати?

— Очевидно.

— Добре. В кабинета си говореше как сте принцип — на фирма, която се грижи за измъчените хора. Но зад фасадата сте просто банда контрабандисти на органи.

— Не ме занимавай със смотаните си морални ценности. Да, правим пари. Да, това, с което се занимаваме, е нелегално. Но все пак спасяваме болни хора, а това е достатъчно добро за мен.

— Спасявате болни хора? Събуди се, Тейлър. Крадете органи.

— Не ги крадем.

— Купувате ги. От кого? За колко? Какво става, ако хората откажат?

— Не ги купуваме.

— А какво правите? Произвеждате ги?

— Нямаш представа в какво състояние е онази страна. Може и да изглежда странно, но има чудесни органи, които просто лежат на улицата. А тук хората умират, тъй като няма достатъчно органи. Събрахме две и две и получихме четири. Никой не губи. Невинни американци печелят.

— Какво печелят? Нечии органи? Органите на хора, които не са искали да станат донори?

— Американците оживяват. И не възнамерявам да се извинявам за това на никого.

— А резервните органи? Не са все още в телата на хората, нали?

— Не се прави на идиот. Ние не само защитаваме болницата, но и осигуряваме лекари и хирурзи. Безплатно. Патрули събират жертвите. Нашите хора спасяват толкова, колкото могат.

— А останалите ги правите на парчета? Нарязвате ги за резервни части?

— Трябва да сме реалисти. Не можем да спасим всички.

— Е, добре, онези без късмет. Просто си взимате вътрешностите им. Като лешояди.

— А ти как би постъпил? Ще оставиш органите да изгният? Знаеш ли какво е да живееш на хемодиализа? А и тя невинаги върши работа. Десет хиляди американци умират всяка година от бъбреци.

— Как докарвате органите тук?

— Със самолет.

— Ами митниците?

— Ние сме лицензирани и имаме правителствени договори. Самолетите са си наши.

— А след като органите вече са тук, как ги продавате? На „И-бей“?

— Не е толкова просто. Както ти казах, правим го, за да спасяваме хора. Работим само с наши пациенти. Ние поставяме диагнозата, определяме лечението и се грижим за възстановяването. Подходът ни е напълно хуманен.

— А болниците не вдигат ли тревога? Или ги подкупвате да гледат настрани, когато докарвате щайгите с месо?

— Не използваме болници. Имаме си собствени помещения.

— Какви?

— Частни клиники.

— Частни клиники. За тузари.

— Не. Майки. Бащи. Обикновени хора, които искат да останат живи и да гледат как растат децата им. Редовните канали ги провалят, защото е факт, че системата е скапана. И те се обръщат към нас. И за всеки, на когото помогнем, в списъка се освобождава място за някой друг. Всички печелят. Буквално няма недостатък.

— За колко клиники говорим?

— Пет.

— В Ню Йорк?

— Едната. На Шестдесет и шеста улица. Тя беше първата ни клиника.

— А останалите?

— В Бостън.

— Всичките?

— Не. Една в Чикаго, друга във Вашингтон и една в Маями.

— И всичките са се посветили на спасяването на болни хора.

— Да. Ако питаш мен, това е единственото добро в тази война.

— Защо тогава в моргата на ФБР има петима бивши служители на „Волфрам“?

— Трябва да поговориш с Джеймс Мансъл по въпроса. Проклетият задник. Беше нов в болницата. Набута се на място, където не трябваше да влиза. Не знаехме колко е видял. И очевидно не можехме да рискуваме.

— Затова уволнихте целия екип. Докарахте ги у дома, платихте им и ги отпратихте.

— Точно така.

— Как тогава и петимата се озоваха в моргата?

— Отново по вина на Мансъл. Той ни изпрати копие от тази снимка. Искаше повече пари. Много повече.

— Един от тях се опитва да ви изнудва, а вие очиствате целия екип. Доста хуманен подход.

— Не зависеше от мен. Аз не бих постъпил по този начин.

— Да. Ти просто щеше да убиеш Мансъл. Или да наредиш да го убият.

— Като последно средство.

— Ама ти си направо светец. Е, кой издаде заповедта?

Тейлър не отговори.

— Не ми се прави на срамежлив — казах. — Не съм в настроение за компромиси.

— Добре — каза той. — Но ми е малко трудно. Защото сегашният „Волфрам“ не е този, който създадох. Нещата се промениха.

— Как?

— Имам нови партньори.

— Откога?

— Отпреди три месеца.

— Кои?

— Не знам истинските им имена. Иракчани.

— Имаш огромен брой яки служители с автоматични оръжия. Защо ще позволиш на някого да се бърка в компанията ти?

— Не е толкова просто. Разбраха с какво се занимаваме. Мислехме, че ще се опитат да ни закрият. Случвало се е. И си прав. Имаме достатъчно връзки да се справим с това. Но тези типове бяха различни. Не искаха да спираме транспорта на органи. Искаха да изпращаме още повече. И бяха готови да помогнат.

— И ти им позволи.

Тейлър сви рамене.

— Те имат страхотни връзки. Утроиха запасите от подходящи донори. Дори изпратиха свои собствени хирурзи тук, за да помогнат в работата. Откак се включиха в операцията, правим по една трансплантация на ден във всяка клиника. Най-вече бъбреци. И дробове. А сега говорим за разширяване на дейността. Роговици например. Като цяло, деветдесет процента са добри.

— А останалите десет?

— Ежедневните дреболии не са проблем. Но начинът им на справяне с проблемите е скапан. Реагират прекалено остро. Имат различни идеи за това какво може и какво не може да се прави.

— Знам всичко за това. И кои са те?

— Казах ти. Не им знам имената.

— Къде мога да ги намеря? Шефовете. В Ирак?

— Не. Тук са. Работят в клиниката на Шестдесет и шеста улица.

— И Хамад е един от техните хора?

— Да. Този, който се грижи за проблемите им. Пристигна един месец след тях. Откачените истории са негова работа.

— И ти го остави да прави каквото си иска?

— Какво можех да направя? Притеснявах се още от първия ден. Но останалите директори…

— Направи се, че не виждаш, затвори си устата и започна да прибираш парите.

— Точно така. Защо да убивам златната кокошка? Бъди честен: ти би ли постъпил по друг начин?

— О, да — отговорих. — Във всяко отношение.