Андрю Грант
Квит (36)

36.

Имаше момент, когато смятах, че кариерата ми във флота е приключила още преди да е започнала. Беше в края на първата задача, на която бях изпратен. Седях в кабинета на шефа на курса заедно с още двама души. Обучаващият ни офицер, призован специално за случая, бе единият. Другият бе психолог, който ме бе наблюдавал през последните два дни. Спомням си как ги гледах и си мислех, че няма да се случи нищо добро.

Целият курс бе за работа в екип. Освен мен в групата имаше още тридесет и двама души. Всичките се стремяха към правителствени служби — министерство на вътрешните работи, данъчните, службата по трудова заетост. Бяха приключили с писмените изпити и сега трябваше да покажат дали могат да работят добре заедно. Това бе последното препятствие за тях. На мен пък ми се струваше последната сламка.

Трябваше да изтърпим два дни в играене на роли, обсъждания и спорове. „Самолетът ви се разбива в джунглата. Какво ще направите? Корабът ви потъва. Кои двама ще спасите? Искате да пуснете на пазара нова играчка. Какъв вид трябва да е?“ Това обаче не им се стори достатъчно досадно, затова ни накараха да обсъждаме всяко упражнение. „Включихте ли напълно кротките членове на групата? Какво мислите за изпълнението си? Как можете да окуражите някого да участва повече?“

Слава богу, поне нямаше прегръдки.

Присъдата на психолога не беше ласкателна. Въобще нямаше съмнение в това. Той дудна поне половин час и всяка негова дума бе грижливо подбрана, за да подчертае ужасното му мнение за мен. Когато излезе, почти очаквах да ме арестуват като заплаха за обществото. Но щом вратата зад него се затвори, обучаващият ме офицер се ухили широко, засмя се, после ме заведе да пием по едно.

Флотът има странни методи. Сега го знам. Но тогава нямах представа какво е било наредено на оценителите. Мислеха, че трябва ми възложат роля на човек от персонала. Не за да ме объркат, а защото хората са по-склонни да ти дадат отговора, който смятат, че искаш. Особено ако ти им плащаш заплатите. И така, с много външни тестове, флотът действа обратно на всички други. Човек трябва да се провали на изпита, за да го изкара. А аз изкарах този с висок успех.

Накрая, независимо дали бе възнамерявал или не, психологът ми направи страхотна услуга. Отвори ми вратата, която ми позволи да работя самостоятелно. Освободи ме от това да разчитам на други хора, за да постигна напредък. И от чувството за отговорност за онова, което се е случило на някой друг.

Нещата се промениха, когато Таня изчезна.

 

 

Портиерът в кооперацията на Таня се притесни, когато му показах картата си от консулството, и веднага ми връчи резервните й ключове. Дори не ме помоли да си мръдна пръстите от датата на пропуска. Извадих късмет, тъй като картата ми бе изтекла в неделя вечер.

В коридорите и асансьора не срещнах никого. Нямаше и следа от полицейска работа. Може би вече бяха приключили и не бяха открили нищо. Или въобще не бяха започвали. И двата варианта не бяха окуражаващи.

На сивата боя около ключалката на Таня имаше прясна драскотина. Беше дълга около сантиметър и извита, сякаш някой се е отнесъл небрежно с ключа си. Не знаех дали е важна. Но и не можех да я изключа. Можеше да я е направила Таня. Или някой от предишните обитатели. Или похитителите. Или дори полицията. Без оборудване, хора и време за проби просто нямаше начин да узная.

Не помня колко къщи, апартаменти и офиси съм претърсвал по време на работата си. Забравих им броя още в края на първата година. Подобно нещо ти се струва неестествено първите няколко пъти, но бързо се превръща в досадна рутина. Страхът, че може да те прекъснат или да оставиш следи от присъствието си, отминава скоро и го заместват инстинктът и рутината. Научаваш се да преценяваш най-вероятните места, където хората се опитват да скрият разни неща. Пред очите ти се оформят определени схеми и ти разкриват характера и навиците на заподозрения. Обикновено окото ми не мигаше, когато нахлувах неканен в нечий дом, но влизането в апартамента на Таня беше различно. Отчасти защото онова, което търсех, бе съвсем неопределено — следи от похитителите й и мястото, където можеше да са отишли след клиниката, но най-вече защото този път не ставаше дума за професионална работа.

Беше лична.

Таня бе живяла тук само пет дни и не бе имала достатъчно време да превърне апартамента в свой дом. Кухненските шкафове и чекмеджета бяха празни, с изключение на кутия вносен чай. Кутия мляко стоеше сама в огромния хладилник. Две кутии от тайландска храна лежаха в кофата за боклук, придружени от пластмасови прибори и няколко шишета от диетична кола. Пет тежки кашона бяха подредени до библиотечката в стаята. Нямаше канапе, нито столове, нито телевизор или уредба. Стените бяха голи, а на прозорците нямаше щори. Нямаше и следи от борба, нито загадъчни съобщения. И нищо, оставено за мен, което да трябва да дешифрирам.

Хиляди пъти си бях представял как влизам в спалнята на Таня, но никога при тези обстоятелства. Дръпването на кувертюрата ми се стори нагло, а не интимно. Отидох до гардероба й, после до банята. Докато ровех из личните й вещи, се почувствах като извратеняк, но продължих да си върша работата. Не открих абсолютно нищо. Вероятно екип от криминолози би намерил нещо, но аз не разполагах с оборудване и се озовах в задънена улица. Идеите ми свършиха.

Надявах се само, че времето на Таня не е свършило.

Върнах се във всекидневната и звъннах на Лъвайн.

— Прерових апартамента й. Никакъв късмет. Нещо за полицията? Каквото и да е?

— Кайл говори с тях в момента — отговори той. — Ще знам след минута. Изчакай малко.

Загледах се през прозореца, за да убия малко време. Гледката не беше нещо особено. Апартаментът не се намираше в най-хубавата част на кооперацията. Виждах само светлините от прозорците на съседите и сенките в двора седем етажа по-долу.

— Помислихте ли върху идеята ми? — попитах. — За имплантирането на лекарството?

— Обсъдихме я — отговори Лъвайн.

— Е?

— Варли не е убеден. Мисли, че не е достатъчно зрелищно.

— Точно това е важното. Зрелищното вече не е на мода. Никой не може да надмине единадесети септември, затова нападенията вече са по-лични.

— Не знам. Варли смята, че това не може да впечатли хората толкова.

— Но той не видя трупа на Тейлър, нали? Ти също не го видя.

— Така е.

— Е, представи си следното. Ти и жена ти си лягате и всичко си е съвсем обикновено. Но сутринта се събуждаш и тя е мъртва. Но това не е всичко. Леглото е подгизнало от кръвта й. Ти също. Все едно си се къпал в нея. Стаята вони. На пода има езеро от кръв. Тя потича под вратата и изпълва коридора. Капе през тавана на долния етаж…

— Престани. Преувеличаваш.

— Или може да са родителите ти. Или децата ти. Съседите. Приятелите…

— Добре, загрях.

— Става дума за пренасяне на ужаса от обществени места в домовете на хората. За отнемане на безопасните им убежища. Никой вече няма да се чувства в безопасност. Никъде. По никое време. Кажи ми сега, че това не е впечатляващо.

— Може и да си прав. Ще поговоря с него отново.

— Няма нужда да говорите. Трябва да намерите начин да го предотвратите. Знаем ли нещо за списъците с пациенти? Медицинските им картони от клиниките?

— Кръгла нула. Майър каза, че не са открили никаква документация. В никоя клиника. А и всичките данни от компютрите им били изтрити.

— Компютри? Чакай малко. Майър каза, че устройствата били нагласени за безжична връзка, а не мобифони, нали?

— Да. Това е неговата теория.

— Ето ти и отговора. Говори с телефонните компании. И кабелните оператори. Закрийте източника. По този начин ще спрете сигнала. Независимо дали става дума за бомби, имплантирани лекарства или нещо, за което дори не сме се сетили.

— Да затворим интернет? Бихме могли да го направим. И преди се е случвало. Но има проблем. Ами ако устройствата работят и като аларми? Може спирането на сигнала да ги задейства. Каквито и да са.

— Значи отново не стигаме доникъде.

— Да. Чакай, Кайл затвори. Дай ми секунда да поговоря с него.

Зачаках и отново се зазяпах през прозореца. Повечето околни апартаменти бяха осветени. Явно доста хора още бяха будни. Сигурно са били будни и когато са отвлекли Таня. Зачудих се дали да не отида да почукам на вратите им. Ченгетата не бяха научили нищо, ако въобще се бяха опитали, но събуждането на спомени е един от талантите ми.

— Значи така — каза Лъвайн. — Нюйоркската полиция прави всичко възможно да открие Лесли. Включили са всичките си специализирани отдели. Организирани престъпления. Наркотици. Пороци. Компютърни престъпления. Абсолютно всички. Няколко от нашите хора им помагат. Варли дори се е добрал до ДЕА, за да провери дали те знаят нещо.

— Кога ще има новини?

— Не знам. Лесли е труден обект.

— Значи никой не е постигнал никакъв напредък.

— Да, за съжаление.

Лампите в отсрещния апартамент изгаснаха. После и в един от другите. Трябваше да действам, ако исках да поговоря с някого тази вечер.

— Слушай, благодаря ти все пак — казах. — Но ми дойде идея. Не е най-доброто, но ще опитам. Обади ми се, ако чуеш нещо.

— Добре — отвърна той.

Още две лампи вляво от мен изгаснаха. Безполезни, мързеливи копелета. Бяха си седели спокойно в малките си уютни апартаменти, без да обръщат внимание на чуждите проблеми, когато Таня бе имала нужда само един човек да си държи очите отворени. А сега безгрижно отиваха да спят. Може би щеше да се наложи да събуждам спомените им по-енергично от обикновено. Отдръпнах се от прозореца и тръгнах към кухнята. Бях направил само три крачки, когато мобифонът ми звънна. Видях номера на Лъвайн, но когато вдигнах, чух гласа на Варли.

— Дейвид — каза той. — Трупът от клиниката не е на Тейлър. Майър установи самоличността му.

— А кой е? — попитах.

— Непознат. Някой си Дариъс Меткалф.

— Каква е връзката му е „Волфрам“?

— Няма връзка. Но пък той има криминално досие. Дреболии обаче. Просто смотано наркоманче. Вероятно са го избрали, тъй като е бил достатъчно кльощав, за да мине за Тейлър.

— Значи Тейлър е жив?

— Така поне смятаме.

— Къде е?

— Не знаем.

— Защо просто не е изчезнал с останалите в понеделник, преди някой изобщо да започне да го търси?

— Смятаме, че не е възнамерявал да бяга. Искал е да остане тук, но ненаблюдаван.

— Защо?

— Вярваме, че той е човекът, който трябва да натисне спусъка. Или поне знае кой е онзи. А това означава, че той е човекът, чрез когото да предотвратим експлозиите.

„Не — помислих си. — Той е човекът, чрез когото ще открия Таня“.

Вече знаехме, че някой от „Волфрам“ е накарал Таня да ми се обади. За да идем в клиниката и да намерим записа им. А и за да се изгради легендата на Тейлър. Хитър ход. Не го бяхме предвидили. Но важното бе какво следва. Не бяха убили Таня и не я бяха освободили, а я бяха предали на Лесли. Тоест Тейлър и Лесли са били във връзка, за да уредят предаването. И сигурно бяха говорили днес. Тази вечер. През последните няколко часа. Тейлър можеше да се свърже с Лесли, когато поиска. Сега щеше да му се наложи да се свърже с нея заради мен.

Ако можех да го пипна.

— Позволете ми да ви помогна да го намерим — казах. — Опитахте ли в апартамента и кабинета му?

— Първите места, които проверихме — отговори Варли. — Все още ги наблюдаваме.

— И нищо?

— Нищо в работата му, но един съсед го видял да излиза от кооперацията. Вчера следобед. Около час след като бил освободен. Придружавали го двама едри типове. С камуфлажни униформи. Тейлър носел чанта за лаптоп, никакъв друг багаж.

— Някаква идея къде е отивал?

— Не. Затова ти се обаждам. Ти прекара най-много време с него. Имаш ли представа къде може да се е покрил?

— Нищо не ми идва наум.

— Бил си в апартамента му. Там имаше ли нещо, което да може да ни помогне? Снимки от ваканции? Ски? Водолазни принадлежности? Каквото и да е?

— Не. Абсолютно стерилно жилище.

— Нямаш ли идея как можем да се свържем с него?

Проверих си джоба, преди да отговоря. Имах идея. Но не бях сигурен дали е разумно да я споделям. ФБР действа прекалено шаблонно. А Тейлър бе последната нишка в живота на Таня. И тя вече бе достатъчно тънка.

Изкарването на Тейлър на бял свят изискваше различен подход.