Андрю Грант
Квит (4)

4.

Никога не получаваш втори шанс да направиш първо впечатление.

Това можеше да е мотото ми в новото училище. Когато в онзи първи ден учителите най-после се появиха на площадката, видяха само мен, прав, и момчето на земята. Аз бях нов, а един от техните ученици бе пострадал. Очевидно вината беше моя. И бях нарочен за хулиган. За момче с проклет характер, което се нуждае от постоянно наблюдение. Цял месец не ми разрешиха да излизам навън през обедната почивка. Забраниха ми да стъпвам на детската площадка до края на срока. И ми забраниха да играя футбол за вечни времена.

Положението в класната стая не беше по-добро. Ако зададях въпрос, учителите не го приемаха сериозно, а ме обвиняваха, че смущавам работата им. После ме изпращаха да седна сам на последния чин. Клеветяха ме пред директора. Пишеха гневни писма до родителите ми. Всички отчети за мен бяха лоши. Нямаше никакво значение какви въпроси задавам, нито дали съм прав, или не. Винаги когато действителността не отговаряше на удобните им теории, те не се съмняваха в теориите, а в действителността.

Това ми се струваше адски нелогично.

А междувременно не се случи нищо, което да промени мнението ми.

 

 

Детективите от дневната смяна не бързаха много за работа — дойдоха чак някъде към девет и половина. Бяха двама. Полицай с табелка „Колдуел“, който явно бе сменил Джакман на поста му, ги въведе в килията ми.

С изключение на цивилните костюми детективите приличаха на ченгетата, които ме бяха арестували. Имаха същия опитен и компетентен вид, макар че единият бе малко по-млад. Той заговори първи:

— Аз съм детектив Гибсън. А това е партньорът ми детектив Харис.

Кимнах.

— Назначиха ни да работим по твоя случай — продължи Гибсън. — Трябва да уточним някои формалности, после ще отидем горе и ще приключим случая.

— Имате ли кафе горе? — попитах.

— Колкото можеш да изпиеш.

— Храна?

— Може да има останали понички. Но сигурно са засъхнали.

— Ще свършат работа — казах и се надигнах. — Да действаме.

Отбихме се на първия етаж за снимки и отпечатъци, после потеглихме към отдела на детективите на четвъртия.

Помещението бе обикновен открит офис, но атмосферата бе странно сурова и войнишка. Редицата шкафове зад бюрото на администратора бе идеално подравнена и всичките бяха затворени. От никоя ключалка не висяха ключове, от вратичките не стърчаха документи. Бюрата бяха подредени на равни интервали. Бяха шест, всичките гледаха в една посока и имаха едни и същи столове, спретнато прибрани под тях. Повърхността им бе абсолютно чиста. Виждаха се само компютърна клавиатура и мишка. Нямаше чаши, нямаше семейни снимки, нямаше никакви лични вещи. Плоските монитори бяха изключени. По первазите на прозорците нямаше нищо, а всички кошчета за боклук бяха празни. Приличаше повече на изложбена зала за мебели, отколкото на място, където живи хора вършат важна работа.

Харис и Гибсън ме поведоха към малка будка, издигната в средата на помещението. Подминахме входа й и продължихме към отсрещната стена. На нея имаше шест врати. Тръгнахме към последната, която се намираше почти в ъгъла. Стая за разпити номер три. Харис плъзна табелка „Заето“ и отвори вратата. Лампите светнаха автоматично. Влязохме.

След просторния главен офис стаята ми се стори малка и претъпкана. Таванът беше нисък, а щорите на прозореца бяха спуснати и спираха дневната светлина. Повечето място бе заето от голяма дървена маса. Изглеждаше солидна и яка, сякаш бе изработена да издържи известен тормоз. Около нея бяха разположени три стола. Харис се настани на най-далечния. Гибсън ме поведе към следващия, който стоеше сам до дългата страна на масата.

— Настанявай се удобно.

Последният стол бе вляво от мен, така че нищо не пречеше на гледката ми към огледалото на отсрещната стена. Беше правоъгълно, високо около метър и половина и широко към метър и осемдесет. Усмихнах се любезно към него, в случай че някой от другата страна вече ме наблюдава.

Очаквах и Гибсън да седне, но когато се обърнах към него, видях, че отива към вратата.

— Ще се върна след минута — каза и излезе.

Погледнах Харис. Въобще не ми обръщаше внимание. Просто си седеше облегнат на стола, леко усмихнат и вторачен в нищото. На стената, на няколко сантиметра от рамото му, имаше аларма. Зачудих се колко ли бързо би могъл да я достигне. После го видях да поглежда към ъгъла на стаята над вратата. Извърнах се и видях миниатюрна камера, монтирана на метална скоба. Червената лампичка светеше.

Може би затова Харис изглеждаше толкова спокоен и самодоволен.

Гибсън се върна с бележник, листове и три пластмасови чашки с капачета и каза:

— Няма понички. Съжалявам.

— Само не ми казвай, че си ми сипал мляко в кафето — отвърнах.

— Не съм. Предположих, че го пиеш без мляко и захар.

— Е, това е известно облекчение.

Детективите замълчаха, а аз отпих от кафето. Беше учудващо добро. Малко хладно, но си позволих да се насладя на силния горчив вкус. Гибсън остави чашата си на масата и се вторачи в мен. Харис изпразни своята на една глътка и избърса уста с ръкав.

— Преди да започнем, трябва да ти кажа нещо — каза Гибсън. Говореше бавно, сякаш се страхуваше, че не го разбирам. — Важно е да знаеш, че можеш да поискаш адвокат. Но преди да вземеш решение, мисля, че трябва да чуеш с какво разполагаме. Позволи ми да ти обясня какво можеш да направиш, за да си помогнеш. После можеш да решиш в каква посока да тръгнеш. Какво ще кажеш?

— Звучи добре — отговорих. — Не ми се иска да провлачваме тази история.

— Добре, да не губим повече време. Просто трябва да подпишеш документи, че засега се отказваш от адвокат, и започваме.

Извади от джоба си химикалка и ми я подаде. После запрелиства документите, които бе донесъл, извади един и го плъзна към мен. Прегледах го набързо и видях в долната част малко квадратче. Някой го бе очертал с жълто. Беше прекалено малко за подписа ми, затова просто го надрасках най-отдолу. Гибсън взе листа и химикалката, погледна подписа ми и се намръщи.

— Не мога да го разчета. А момчетата долу казаха, че нямаш документ за самоличност, така че защо първо не ни кажеш името си?

— Дейвид Тревилиън — отговорих.

— Откъде си, Дейвид?

— От Англия.

— Да, всъщност малко си личи по акцента. И какво правиш в Ню Йорк?

— Работя. В командировка съм.

— Какво работиш?

— Телекомуникации.

— И заради работата ли беше навън на улицата нощес, Дейвид? Заради телекомуникациите?

— Разбира се, че не. Аз съм консултант, а не техник.

— Какво означава това?

— Означава, че работя с корпоративни клиенти. Давам им съвети. Помагам им със стратегия, справяне с оперативни проблеми, такива неща.

— С какви проблеми се справяше снощи?

— Никакви. Снощи не работех. Тъкмо бях сключил договор, а до утре не трябва да съм в Англия, затова си позволих една свободна вечер.

— Какъв договор сключи?

— Правителствен.

— Не се обиждай, но защо правителството би наело британски консултант? Нямаме ли си достатъчно наши консултанти?

— Не вашето правителство. Британското.

— Щом работиш за британското правителство, защо си в Съединените щати?

— Работя за министерството на външните работи. Започнах в посолството във Вашингтон, после се прехвърлих в консулството в Ню Йорк.

— Къде беше преди Вашингтон?

— На друга работа. В Париж.

— Във Франция? Дошъл си направо оттам?

— Точно така.

— Кога?

— Преди шест седмици.

— И после дойде в Ню Йорк?

— Да.

— Кога?

— Преди три седмици.

— И от тогава си тук?

— Не съм излизал от Манхатън.

— И кога приключи с договора?

— Вчера.

— Вчера беше неделя.

— Е, и?

— По кое време вчера? Сутринта? Следобед?

— Късно следобед. Собственикът на проекта е в Лондон, затова трябваше да изчакам в консулството да подпишат документите.

— В колко часа беше това?

— В пет и половина.

— Има ли хора, които да потвърдят?

— Разбира се.

— Добре. Защото може да се наложи да поговорим с тях. Ще поискаме имената им от теб, ако стане нужда.

Свих рамене. Досадна работа, но можех да намеря хора, които да кажат правилното нещо, ако той наистина настояваше.

— Добре, да видим дали съм разбрал — каза Гибсън. — В пет и половина си в консулството и подписваш проекта. В полунощ си в малка уличка в присъствието на труп.

— Точно така — потвърдих. — Шест часа и половина след като свърших работа извадих лошия късмет да се натъкна на мъртвец.

— Запълни празнините.

— Излязох от консулството. Върнах се в хотела. Взех душ и се преоблякох. Излязох да вечерям.

— Къде?

— В един ресторант. Казва се „Фонг“.

— С кого?

— С никого. Сам.

— Ами сметката?

— Какво сметката?

— Не намерихме сметка във вещите ти.

— Е, и?

— Къде е?

— Не знам.

— Защо не знаеш? Какво направи с нея?

— Сигурно съм я смачкал и съм я изхвърлил.

— Удобно.

— Какво му е удобното?

— Някой видя ли те в ресторанта? Персонал? Клиенти?

— Разбира се. Пробвай да вечеряш сам и виж дали хората няма да се вторачват в теб.

— Може да отидем да поразпитаме. Какво още?

— Приключих с вечерята. Тръгнах обратно пеша. Видях паднал човек. Лежеше в тясна уличка до Мълбъри Стрийт. Проверих дали мога да му помогна с нещо и тъкмо се канех да звънна на 911, когато се появиха колегите ви.

— Защо не се обади от мобифона си?

— Нямам. Не обичам мобифони. Изпържват ти мозъка.

— Значи просто намери трупа, така ли?

— Точно така.

— Вече си беше там, когато ти влезе в уличката?

— Да.

— И беше мъртъв?

— Да. Проверих, но беше прекалено късно.

— И това е всичко?

— Да.

— Сметката не излиза, нали, Дейвид?

— Какво не излиза? Точно това се случи.

— Помисли малко. Ти си бизнесмен. Консултант. Уважаван гражданин, който се наслаждава на свободната си вечер. И с всички забележителности на Ню Йорк, сред които можеш да избираш, решаваш да прекараш времето си в мърлява уличка, където случайно лежи трупът на скитник, все още топъл и надупчен с куршуми. Съжалявам, ама не ми звучи логично.

— Не казах точно това. Казах, че прекарах вечерта в ресторант. Намерих трупа по-късно, докато се връщах в хотела.

— Защо тръгна пеша? Защо не взе такси?

— Исках да се поразходя. Влязох в уличката само защото забелязах трупа. Виждаше се ясно от улицата. Детективите дойдоха след малко. И униформените полицаи също. Попитай ги. Ще потвърдят къде лежеше скитникът.

— Не ни пука къде е лежал, Дейвид. Интересува ни само как се е получило така да има труп.

— И ако знаеш нещо по въпроса, точно сега е времето да ни кажеш — намеси се Харис и ме погледна за първи път, откакто бяхме влезли в стаята за разпити.

— Трябва да поработиш с нас, Дейвид — каза Гибсън. — Ако си откровен с нас сега, може би ще успеем да ти помогнем. Но ако продължиш да ни лъжеш, всичко това ще се стовари върху теб.

Огледах ги поред. Почувствах се обиден. Ако лъжех, никой нямаше да знае това, най-малкото някой от тези типове.

— Трябва да потърсиш начин да се измъкнеш от това, Дейвид — посъветва ме Харис. — Бъди умен. Това е последният ти шанс да си пооправиш положението.

— Защото бездруго ще разберем — добави Гибсън. — Но тогава ще е прекалено късно да ти помогнем. Трябва да ни разкажеш сега.

— Казах ви каквото знам.

— Виж, ние не мислим, че си лош човек, Дейвид — каза Харис. — Но ако не си го направил нарочно, трябва да ни кажеш сега. Престани да ни губиш времето.

Отпих нова глътка кафе.

— Може този тип да те е нападнал? — предположи Гибсън. — Да те е принудил да влезеш в уличката?

— Да, или пък оръжието е било негово — каза Харис. — Използвал го е, за да те накара да влезеш в уличката, сборили сте се, пистолетът е гръмнал…

— И е било инцидент? — реши да му помогне Гибсън. — Не си възнамерявал да го убиваш. Това определено ще ти помогне.

— Но ако е станало така, трябва да ни кажеш — настоя Харис. — Тогава можем да ти помогнем с показанията. Да се уверим, че те представят в най-добра светлина.

— Мислите, че може да е било инцидент? — попитах. — Любопитен съм. Дали е било единичен инцидент, в който пистолетът е гръмнал шест пъти? Или шест отделни инцидента един след друг?

— Казах ти, Дейвид, просто се опитваме да помогнем — каза Харис.

— Ценя това — отвърнах. — А вие ме чуйте какво ви казвам. Намерих трупа. Нищо повече.

— Щом така искаш да играеш, добре — подсмихна се Харис. — Но има нещо, което трябва да знаеш. Някой те е видял.

— Видял ме е да намирам трупа?

— Не. Видял те е да го убиваш.

— Глупости.

— Не, Дейвид, вярно е. И този човек се е обадил на 911.

— Как иначе мислиш, че патрулната кола е стигнала там толкова бързо? — попита Гибсън. — Била е там още преди да излезеш от уличката, нали?

— Може някой да се е обадил на 911 — съгласих се. — Може да са видели кой е убил скитника. Но не съм аз.

Харис бръкна в джоба на сакото си и извади диктофон. Вдигна го, за да видя ясно какво е, после го сложи на масата пред себе си. И двамата детективи се вторачиха напрегнато в мен. Харис облиза устни и каза:

— Сега е времето да добавиш нещо.

Взех чашата с кафе, разклатих утайката и отвърнах:

— Бих пил още едно кафе. Това вече е съвсем студено.

Харис се намръщи.

— Това е запис от 911 — съобщи ми той и включи касетофона.

Женски глас заяви датата. Петнадесети март. Тоест вчера.

— Нюйоркска полиция, спешни случаи — каза гласът на операторката. — Името, телефонът и адресът ви, моля.

— Моля ви, просто ми помогнете — каза писклив, треперещ мъжки глас. — Току-що видях да убиват един човек.

Дишаше тежко. Чух на заден план шум от коли.

— Разбирам, господине, но трябва да започна с името, телефона и адреса ви.

— Добре, Анди Нюм…

Харис се наведе и натисна бутона. Гласът задрънка прекалено бързо и не можах да разбера нищо повече. После Харис пусна копчето и отново чух гласа на диспечерката.

— … да ми кажете какво видяхте.

— Добре, значи имаше един човек. Едър. Влезе в уличката. И тръгна към скитника. Скитникът го видя и се изправи. Много бавно. Краката му трепереха. Като че ли беше пиян или нещо такова. Типът извади пистолет. Скитникът просто се вторачи в него. После се отдръпна. И продължи да отстъпва. Чак до стената. Опита се да се покатери на контейнера за боклук, но онзи тип… онзи тип просто го застреля. В гърдите. Няколко пъти. Вам, бам, бам, бам, бам, бам. И това беше. Скитникът умря.

— Какво стана после?

— Скитникът падна. Едрият тип просто го остави там. А аз побягнах. Не исках убиецът да ме види.

— Къде е тази уличка?

— Близо до Канал Стрийт. Мълбъри. Една от преките на Мълбъри.

— И къде бяхте, когато се случи това?

— Точно тук, на улицата.

— И сте сигурен, че мъжът с пистолета не ви видя?

— Не, криех се. Близо до детската площадка.

— Огледахте ли го добре?

— Да. Много добре.

— Можете ли да го опишете?

— Разбира се. Бял. Висок. Поне метър и деветдесет. Черно кожено палто. Средно на дължина. Не стигаше до коленете му. Черни джинси. Черни обуща. Но странното беше, че голяма част от косата му липсваше. На тила.

— Плешив ли беше?

— Не. Изглеждаше като обръснато. Както правят преди операциите. Помислих си, че може да е луд и да е имал лоботомия или нещо такова.

— Казахте, че плешивото парче било на тила му?

— Да. Имаше шевове на него.

— Колко шева?

— Много. Поне десет или петнадесет.

— Добре. А можете ли…

Харис изключи касетофона.

— Дейвид, забелязвам, че си бял — каза той. — Висок си около метър деветдесет и пет, носиш черни обуща, черни джинси и черно кожено палто. Над коленете.

— И? — попитах.

Харис стана и мина зад мен. Усетих го как опира ръце на стола ми. Дъхът му затопли тила ми. Наблюдавах го в огледалото как бавно оглежда обръснатото място. Него и дванадесетте шева. Започвах да мразя този белег. Не беше единственият ми. Дори не беше най-големият. Но ми създаваше неприятности.

— Не искаш ли да споделиш нещо с нас, Дейвид? — попита Харис.

— Да — отговорих. — Мисля, че все пак ще поговоря с адвоката си.

Харис като че ли ми се подразни. Погледна навъсено Гибсън и се върна на стола си.

— Можеш да го направиш, ако искаш, Дейвид — бавно каза Гибсън, сякаш говореше с дебил. — Но ако го направиш, ние не можем да ти помогнем. Дори не можем да говорим с теб. Ще останеш в затвора, докато не проверим всички нерешени случаи с убийства, откак си пристигнал в Ню Йорк. И във Вашингтон. А това ще отнеме месеци.

— Но не е прекалено късно да поговориш с нас — увери ме Харис. — Помогни ни сега, а ние ще се опитаме да те държим извън системата. Да изясним всичко бързо. Каза, че това искаш, нали?

— Вече не — отговорих. — Сега искам да поговоря с адвоката си.

— Дейвид, успокой се — мило каза Гибсън. — Просто казваме, че вече чухме думите на онзи, който се е обадил на 911. Защо не ни разкажеш твоята версия?

— Вече ви я разказах. Не ме изслушахте. Сега си искам адвоката.

— Да не прибързваме, Дейвид — посъветва ме Гибсън. — Погледни случая през нашите очи. Виж как изглежда всичко това.

— Изглежда като накисване — казах. — Освен това изглежда, че не си правите труда да си свършите работата. А сега си искам адвоката. За четвърти път. Няма да моля повече.

— Поне ни кажи защо премести трупа — помоли Гибсън.

Скръстих ръце и замълчах.

— Когато онзи тип се е обадил на 911, трупът е бил в дъното на уличката — отбеляза Гибсън. — Това е било в единадесет и петдесет и седем.

— Четири минути по-късно, когато униформените пристигнали, трупът бил отпред — добави Харис.

— А ти си бил единственият на местопрестъплението — каза Гибсън.

— Значи ти трябва да си го преместил — отсъди Харис.

— Единственият въпрос е: защо?

Не отговорих.

— Както вече ти казахме, Дейвид, не мислим, че си лош човек — увери ме Харис. — Смятаме, че си притеснен от случилото се. Вярваме, че си завлякъл трупа по-близо до улицата, защото си искал да го намерят. Искал си да оправиш нещата.

— Това показва разкаяние, Дейвид — каза Гибсън. — А разкаянието е хубаво нещо. Може наистина да ти помогне. Но трябва да ни обясниш.

— Адвокатът ти ще те посъветва да си мълчиш — обади се Харис. — Но на него няма да му се налага да живее с този проблем. На теб ще ти се наложи.

— Затова, ако наистина си съжалявал и си се опитвал да оправиш нещата, разкажи ни — настоя Гибсън. — Ще се почувстваш много по-добре.

— И ще си спестиш доста време в затвора — добави Харис.

— Защото ако не говориш с нас, ще трябва да призовем онзи свидетел — каза Гибсън. — А с описанието ти, което е дал по телефона, веднага ще те разпознае.

— А това ще промени играта, Дейвид — обясни ми Харис. — Сериозно ще я промени.

— Ще представи убийството като предумишлено.

— И самозащитата ще отпадне.

— Също така и непредумишленото убийство.

— Ще говорим за предумишлено убийство — каза Харис. — Помисли за това.

Гибсън плъзна химикалката и бележника към мен.

— Напиши какво се случи. Или напиши номера на адвоката си. Изборът си е лично твой.

Написах номера.