Андрю Грант
Квит (19)

19.

Флотът те научава на някои умения. За други може само да помогне за развитието им. У теб вече трябва да има нещо, с което да се захванат. Осъзнах това за първи път, когато учехме за „разузнаване отблизо“. Повечето хора го знаят като „наблюдение“. Подходът е следният: преди да изпробваме методите лично, ни даваха под наем на армията за една седмица. Обясняваха ни, че те се нуждаели от доброволци, които да бъдат следени от група начинаещи шпиони, подготвящи се за последния си изпит. Мисията изглеждаше съвсем лесна. Просто трябваше да се разхождаме из центъра на различен град всеки ден и да изпълняваме обикновени задачи като пазаруване или изпращане на писма. Наредиха ни да си държим очите и ушите отворени и всяка вечер да докладваме колко „опашки“ сме забелязали и къде. Предупредиха ни, че шпионите може да са навсякъде. В коли, пеша, на колела, да разхождат кучета, да седят в кафенета. Ако успееха да ни наблюдават, без да ги открием, щяха да изкарат изпита. Но, типично за флота, пропуснаха да ни кажат нещо. Проследяването от шпионите не беше краят на тяхното оценяване, а началото на нашето собствено. Ако човек не може да усети инстинктивно кога го следят, така и не стига до следващия етап. Много неща трябва да научиш, за да станеш използваем. Но едно от тях трябва да си го имаш. Нещо като шесто чувство.

Полезно е, ако човек иска да изкара изпита.

Жизненоважно, ако иска да оцелее по-късно.

 

 

Оказа се, че Таня е резервирала маса във „Фонг“, същия ресторант, в който бях вечерял преди два дни, точно преди да се набутам в бъркотията с трупа на Раб. Заведението не беше лошо, но ми се стори странно да се върна там толкова скоро. Седнах на масата точно в девет и половина. Чувството, че не схващам всичко, ме тормозеше и знаех, че няма да ме напусне, докато не разпитам Таня какво е мислила, когато е направила резервацията. Но се получи така, че не можах да я попитам нищо. Защото тя не дойде.

Обслужи ме същият келнер като миналия път. Настани ме на същата маса. А когато прочетох изпълненото с извинения съобщение на Таня, ме изгледа с полуразвеселения, полусъжалителен поглед, който ти отправят хората, ако вечеряш сам.

Поръчах си същата храна и същото вино. А тъй като бях отседнал в същия хотел, реших да подсиля чувството за „дежа вю“, като се върна там по същия маршрут. Само дето този път, когато стигнах до тясната уличка, където бе лежал трупът на Раб, имах чувството, че вече не съм сам.

Петима души излязоха от „Фонг“ по същото време като мен. Две двойки и един мъж. Не се притеснявах за двойките. Бяха в ресторанта преди аз да се появя там и седяха заедно. Видях ги как постояха на тротоара отпред, за да си довършат приказката, преди да поемат в различни посоки. Мъжът обаче бе по-интересен. Не го видях в ресторанта; просто се появи близо до входа за персонала, а после се замота в сенките. Очевидно очакваше да види накъде ще се отправя. Тръгна пред мен с бърза крачка, после позабави малко, като внимаваше разстоянието между нас да си остане същото.

На първия ъгъл зави вдясно, както аз бях планирал да направя. Вървях зад него до следващата улица и открих, че е спрял на десетина крачки от кръстовището. Стоеше и гледаше в моята посока, като се опитваше да запали цигара с вехто зипо. Щом ме видя, затвори запалката и отново пое напред. Същото се случи и на следващия ъгъл, само дето този път спря, за да опипа тока на дясната си обувка. Затова, когато стигнах до тясната уличка, реших, че е време за проверка. Вмъкнах се светкавично в тъмнината и се прилепих до стената.

Половин минута не се случи нищо. После чух стъпки, които се връщаха към мен. Бързи и леки. Един човек. Огледах боклуците на земята и открих нещо подходящо — парче от дървен парапет, дълго около метър. Клекнах, стиснах го здраво и когато типът от „Фонг“ се появи, замахнах енергично. Дървото го халоса в пищялките. Той изпъшка и се просна на земята, без да успее да вдигне ръце навреме, за да предпази лицето си от удара в тротоара.

Излязох от уличката и се огледах в двете посоки. Нямаше пешеходци. Нито коли. Нито прозорци, които да гледат към нас. Никой не бе видял какво се случи. Наведох се да проверя пулса и дишането на мъжа. И двете бяха добре. Беше просто зашеметен. Заех се с джобовете му. Имаше портфейл, пари в брой, мобифон и две връзки ключове. Нищо полезно. Единственото, което си струваше да бъде взето, бе деветмилиметровият браунинг, пъхнат в колана на джинсите му.

Разумното действие в този момент бе да се обадя на 911 и да си тръгна. Преди две нощи стоях на същото място и се набутах в сериозни неприятности, защото се замесих в чужди проблеми. Извадих телефона, който ми бе дала Лесли. Лесли, която бе оставила стъкления буркан с името ми в къщата си тази сутрин. Как ли възнамеряваше да го напълни? Погледнах типа на тротоара. Нямах представа кой е и откъде е. Нито пък защо ме следи. Дали го бе пратила Лесли? Защото ако го бе направила, това променяше всичко. По никакъв начин не бих пренебрегнал това. Трябваше да се уверя. А ако предадях човека на полицията, твърде вероятно бе никога да не науча.

Наведох се, сграбчих типа за яката и го завлякох в уличката. Все още бе силно замаян, затова си отпуснах няколко секунди да си поиграя с мобифона. Създадох „нов контакт“, написах името на Лесли и код 917, последван от седем случайни цифри. После прибрах мобифона, облегнах мъжа на стената и си взех парчето парапет.

— Добър вечер — поздравих го, когато ми се стори, че се е посъвзел. — Как се чувстваш?

Той изсумтя, протегна ръка към оръжието си и се опита да се изправи. Бутнах го назад с крак.

— Мръдни отново и ще те фрасна по главата с това. — И му показах дървото. — Разбираш ли?

Той отново само изсумтя.

— Добре — продължих. — Сега ми кажи как се казваш.

Отново никакъв отговор.

— Добре — повторих. — Няма проблеми. Честно казано, не ми пука как се казваш. Единственото, което искам да знам, е дали Лесли те е изпратила по петите ми.

Мъжът не отговори, но когато чу името й, в очите му проблесна искрица.

— Всъщност не се притеснявай за това — продължих. — Знам защо те е изпратила. Прекарах я, убих един от хората й и сега тя иска да ми отмъсти.

— Точно така — най-после проговори типът.

— Иска да ми наложи специалното си наказание. Като на Сирил.

— Точно така — повтори той.

— И аз така си помислих. А сега следващият въпрос. Какво трябваше да направиш след като ме заловиш?

— Да бе, сякаш наистина ще ти отговоря. Давай. Удари ме. Никога няма да проговоря.

— А, не съм толкова сигурен. В човешкото тяло има 260 кости. Съмнявам се, че ще се наложи да счупя повече от пет процента от твоите, преди да пропееш като канарче. Но е късно и съм изморен. Да премахнем посредника. Хайде просто да се обадим на Лесли и да я попитаме.

Извадих мобифона.

— Ебаваш се — каза той. — Никой не знае номера й.

Показах му „контакта“, който бях създал преди минути.

— Бях неин партньор, не помниш ли? — попитах. — Разбира се, че знам номера й. Преди да й се обадя, ще ти задам един последен въпрос. За специалното й наказание. Напомни ми. Дали тя го пази само за хора, които я прецакват? Или и за хора, които не успяват да изпълнят нарежданията й?

Той не отговори.

— Добре — казах. — Сега ще й звънна. И ще й спомена, че си тук с мен и ми помагаш.

— Моля те — изхленчи той. — Недей.

— Е, какво трябваше да направиш, след като ме заловиш?

— Не трябваше да те залавям, а само да те проследя. В случай че не се върнеш в хотела си.

— А там ме чакат хора, нали?

— Да. Двама във фоайето и двама в стаята ти.

— Откъде знаят къде съм отседнал?

— Връзките на Лесли. Във ФБР и в полицията. Някой й каза.

— А откъде знаеше за „Фонг“? Никой от ченгетата и ФБР не знаеше, че ще вечерям там.

— Не загряваш. Лесли има безброй хора. Навсякъде. Шофьори на таксита и лимузини. Барове. Хотели. Ресторанти. И е щедра. Някой ще си купи нова кола заради това, че й е съобщил къде си.

— А типовете в хотела ми? Те какво би трябвало да направят с мен?

— Да те заведат на едно място.

— Къде?

— В една стара сграда. В мазето. На няколко пресечки оттук. Собственост е на Лесли.

— Знаеш ли адреса?

— Да.

— И после?

— Да звъннат на пейджъра й. А тя да пристигне и да направи… знаеш какво. Да те превърне от Дейвид в Дейвина.

— Тази вечер?

— Веднага щом се добере до теб.

— Добре. — Ухилих се. — А сега млъкни.

Набрах номера на Варли.

Не отговори.

Опитах номера на Лъвайн.

Телефонът му беше изключен.

Звъннах на Уестън.

Никакъв отговор.

Опитах и номера на Таня, за да науча номерата на Росър и Брюър.

Даваше заето.

Знаех, че не мога да се доверя на никой друг в Бюрото или полицията, а това ми оставяше три възможности. Да се мотая в уличката с надеждата, че някой ще вдигне телефона си, преди да се появи патрулна кола. Да се справя с Лесли сам. Или да се оттегля.

— Кой знае номера на пейджъра на Лесли? — попитах. — Само хората в хотела?

— Не — отговори той. — И аз го знам.

— Добре. — Подадох му телефона. — Звънни на приятелите си. Кажи им, че им е устроен капан. Лесли се кани да изпълни прочутото си наказание, но не само върху мен. А върху тях четиримата. Кажи им да бягат, ако искат да си спасят живота. А после ме заведи в старата къща.

 

 

Човекът на Лесли ме заведе до една от преките на Канал Стрийт. Не видях табелка с името й. Той поспря за миг, после ме отведе до другия край. Вървяхме бавно, тъй като уличните лампи бяха изпочупени. Спряхме пред стара сграда с апартаменти, последната постройка вдясно. Беше пълна развалина. Стъпалата към входа бяха срутени. Вратите бяха заковани с дъски. Всички прозорци бяха счупени. Всеки сантиметър от стените бе издраскан с графити. Висока купчина празни кашони и чували се издигаше пред фасадата.

Мъжът ме дръпна за ръкава и заслизахме по тясно стълбище вляво. Стигнахме до стоманена врата. Предположих, че е нова, тъй като вандалите все още не се бяха заели с нея. Изчаках типът да извади ключовете си и да отключи. Вратата се отвори безшумно. Последвах го вътре. Той запали лампите и видях, че се намираме в дълга правоъгълна стая. Стените и подът бяха облицовани с блестящи бели плочки.

Тръгнах към гигантския котел в отсрещния ъгъл. Не работеше, разбира се — помещението бе мразовито, — но от горната му част излизаха разни тръби и влизаха в дупки по стените и тавана. На пода пред него спретнато бяха подредени четири купчини дрехи. Всичките мъжки. До тях лежаха останките от матрак. Единственото друго, което видях, бе метална халка с диаметър десет сантиметра. От нея висяха две вериги. А на края на всяка имаше окова.

— Гостоприемно местенце — ухилих се.

Мъжът не отговори.

— Хайде да не губим повече време — казах. — Дай ми номера на пейджъра на Лесли.

Той ми го каза и аз бързо го набрах.

— Добре, повиках я. Да видим дали ще се втурне насам. Колко време й е нужно?

— Не знам — отговори мъжът. — Нямам представа откъде идва.

— Приготви се тогава, в случай че е наблизо. Влез в котела и се скрий там. Аз ще остана тук.

— Няма да…

— Няма да правя нищо. Поне не на теб. Освен ако не излезеш, преди Лесли да се появи. Тогава ще те прострелям в главата. Ако излезеш след като Лесли дойде, или вдигнеш някакъв шум, знаеш какво ще ти направи тя. Но ако изчакаш тихичко да си тръгнем, ще си свободен да изчезнеш. Нямам нищо против теб.

 

 

Скривалището на Лесли сигурно се намираше наблизо, тъй като й бяха нужни само двадесет минути да пристигне. Не издаде никакъв звук, докато слизаше по стълбите. Просто се появи, поспря за миг до вратата, после влезе в стаята с походка на манекен. Очите й бяха приковани в мен. Стоях в ъгъла до котела с ръце зад гърба, леко приведен напред, сякаш под тежестта на железните окови. Лесли спря в средата на помещението, ухили ми се злобно, после усмивката й внезапно се изпари.

— Къде са хората ми? Би трябвало да са тук.

— Комитетът по посрещането от хотела ми? — попитах. — Решиха да не висят тук.

— Защо? Наредих им да чакат.

— Предполагам, че са чули за Сирил. Може да са решили, че планираш поредната демонстрация.

— Глупаци. Няма да има повече демонстрации. Тази вечер е твой ред. Щях да им позволя да гледат.

— Наистина ли? Ами тогава да отложим. Да изчакаме да събереш достатъчно публика.

— Не. Ще стане тази вечер. Но не се тревожи. Хората все пак ще видят. Джордж ще запише веселбата. Може дори да я пусне в интернет. И тогава всички по света ще могат да й се насладят.

Чух стъпки и влезе и Джордж. Вървеше заднешком и помагаше на високия тип от къщата на Лесли с пренасянето на яркожълта количка. Оставиха я на пода и великанът я забута към остатъците от матрака. Върху нея имаше две неща. Акумулатор, вероятно от джип или пикап, и полирана махагонова кутия. Беше дълга двадесет и пет сантиметра, широка двадесет и също толкова висока. На предната й част имаше превключвател и кръгъл циферблат. Два дълги кабела излизаха отстрани и лежаха върху кутията. Единият беше закачен към пружинна клема, а другият — към дървена ръкохватка с остър бронзов връх.

Двамата мъже отказваха да ме погледнат в очите, но Лесли се приближи достатъчно близо, за да ме докосне. Бръкна в джоба на палтото си, извади уреда, който бе размахвала пред Сирил, и започна да изпълнява любимия си номер с отварянето и затварянето му.

— Помниш ли бурдизото ми? — попита ме. — И какво прави то?

— Помня — потвърдих. — Но трябва да те предупредя. Никога не бих ти позволил да го използваш върху мен.

— Дейвид, не се тревожи. Не възнамерявам да го използвам върху теб. Няма да се наложи. Ти ще го използваш върху себе си.

— Върху себе си? Не мисля. Въобще нямам подобни планове.

— Разбирам, Дейвид. Повечето хора в твоето положение мислят така в началото. Но мненията им се променят. Твоето също ще се промени.

— Така ли смяташ?

— Знам, че е така. Виждаш ли дървената ми кутия? Можеш ли да предположиш за какво служи?

— За правене на кафе? Едно кафенце би ми дошло добре сега.

— За променяне на човешките мнения.

— Няма да промени моето.

— Май ще направя нещо, което ще е забавно. Ще те запиша как се кълнеш, че никога не би използвал бурдизото върху себе си. А след няколко минути, когато ми се молиш да ти го подам, контрастът ще изглежда страхотен, нали? Преди и след?

— Не ми се струва смешно. Но защо не донесеш кутията си тук? Тогава ще разберем как стоят нещата.

— О, не. Кутията няма да дойде при теб. Ти ще отидеш при нея. Първо ще разрежа дрехите ти. Бавно. Една по една. После Джон и Джордж ще те вържат за матрака. Гол, разбира се. И тогава ще задействам кутията. Клемата отива… е, можеш да предположиш къде. Сондата отива където аз реша. А ти отиваш в ада.

— Сигурна ли си? Мразя хора, които обещават и не спазват обещанията си.

— Виждаш ли превключвателя? Той контролира силата. В момента е нагласен на минимум, шестнадесет хиляди волта. Така ще започнем.

— И?

— Ще стигнем до тридесет и две хиляди.

— Това много ли е? Никога не съм бил добър по физика.

— Повече от достатъчно. Нямам търпение да ти покажа. Но знаеш ли какво е най-доброто? Електричеството. Една хилядна от ампера.

— Нищо не ми говори. Казах ти, че не ме бива по физика.

— Означава, че няма опасност да те убия случайно. Можем да се забавляваме часове наред. Цяла нощ. Толкова дълго, колкото ми се иска.

— Ясно. Май е полезно да знаеш всички дребни подробности. Дава ти контрол. Важно е, нали? Имам предвид, да знаеш всички факти.

Лесли прибра бурдизото в джоба си и го смени с шивашка ножица.

— Защото вярвам, че има един факт, който не знаеш — продължих. — А той е по-важен от всичко, което ми каза досега.

— Давай — ухили се тя, пристъпи към мен и опъна ризата ми, готова да я среже. — Споделяй.

— Мога да го направя — отвърнах, — но имам по-добра идея. Помниш ли как се зае със Сирил оня ден? Как мислеше, че е по-добре да ми покажеш, отколкото да ми разкажеш? Тази идея ми се стори добра.

Пуснах веригите и я сграбчих за дясната ръка, като почти размазах пръстите й в ножицата, за да не може да ме намушка или да се освободи. После я завъртях, преметнах ръка през главата й и вдигнах нейната нагоре, така че ножицата опря в гърлото й. В същия момент извадих браунинга от колана си и се вторачих в Джордж и великана. Нито един от двамата не бе помръднал.

— На пода — наредих им. — И двамата. Веднага.

Джордж реагира първи. Бръкна във вътрешния си джоб и се опита да извади стария си военен колт. Стрелях два пъти. И двата куршума го уцелиха в гърдите. Отхвърлиха го назад и оставиха ярка карминена следа по плочките, по които се плъзна. Гигантът реагира секунда по-късно. Хвърли се към мен с протегнати ръце. Прострелях го в главата и рамото. Усетих как тялото на Лесли се напрегна, когато той падна на пода. Завъртях я и я отблъснах от себе си. Тя се препъна, но след четири стъпки възстанови равновесието си. Брадичката й беше вирната нагоре, рамената й — изпънати назад, а очите й пламтяха. Ножицата все още беше в ръката й. Опитах се да й внуша телепатично да се опита да я използва, но тя остана неподвижна. Не възнамеряваше да ми осигури лесно оправдание.

Вдигнах пистолета и се прицелих между очите й. Лакеите й лежаха на пода, но тя бе онази, която заслужаваше куршумите. Въобще не се съмнявах чия е вината. Пръстът ми бе на спусъка. Трябваше просто да го натисна и да се освободя и от нея. Представих си я мъртва, просната по гръб. Както бе лежал агент Раб, когато го намерих. Но после си припомних сцената в тясната уличка по-рано тази вечер. Нищо не бе останало на мястото, където бе паднал Раб. Дори нямаше вдлъбнатина в боклука. Новите купчини боклуци бяха унищожили всички следи от смъртта му и бяха разчистили мястото за наследниците на Лесли. Ако тя изчезнеше, нищо не би ги спряло да продължат да изхвърлят безпомощни жертви на подобни места. Десет милиона долара годишно са сериозен стимул, който щеше да поддържа машината в действие. Освен ако Лесли не помогнеше на ФБР да я демонтира.

Останах загледан в лицето й още няколко секунди, после отпуснах пистолета. Надявах се, че този път Варли ще вдигне телефона си.

Човек може да издържи само на определени дози изкушение.