Андрю Грант
Квит (14)

14.

Дванадесет човека се отказаха преди края на обучението.

Седем напуснаха през етапа за физическа издръжливост. Двама по време на усвояването на оръжията. И трима по време на тренировките по бой без оръжие. И в това нямаше нищо срамно. Всички си тръгнаха с високо вдигнати глави. Защото във флота е по-добре да вложиш сто процента и да не успееш, отколкото никога да не опиташ нищо ново. Стига да положиш усилия, получаваш уважение.

Различно е, ако те изритат. За щастие, в моя клас това се случи само с един човек. И не заради изпълнението му. Работата на инструкторите е да поправят това. Проблемът бе отношението му и най-вече това, че вечно задаваше един и същи въпрос.

Отначало се изненадах. Защото по принцип флотът насърчава въпросите. Разполагаш ли с достатъчно ресурси, за да свършиш работата? Можеш ли да постигнеш целта си по-бързо? Или по-безопасно? По-ефикасно? Но накрая разбрах къде е грешката му. Всъщност бе съвсем проста. Осъзнах, че когато приемеш задача, има само един–единствен въпрос, който не можеш да зададеш.

Дали въобще да изпълниш задачата.

 

 

Гигантът ме заведе в дневната и ме помоли да почакам, докато събере нещата, от които щях да се нуждая на следващия ден. Остави ме сам на канапето. Можех да чета списания или да разсъждавам в какво съм се набутал.

Планът на Лесли имаше шанс за успех. Беше прост и разбираем. Целта му бе реалистична. Необходимото оборудване и персонал бяха уредени.

Що се отнася до мен, бях напълно наясно каква ще е ролята ми. Но не бях сигурен какво да очаквам от останалите участници. И определено се нуждаех от кафе. Типично за първия ден на нова работа.

Надявах се по някое време да видя новия си партньор, но единственият, който се приближи до мен през следващите двадесет минути, бе Джордж.

— Всичко е тук — каза той и остави овехтяла кожена чанта на канапето до мен. — Провери, ако искаш.

Отворих чантата и погледнах вътре. Беше спретнато подредена. Черна фланелка с якичка бе увита около няколко чифта чорапи и боксерки. До дрехите имаше пет прозрачни найлонови плика. Първият съдържаше часовник, предназначен да замени моя, задържан от ФБР. Във втория имаше четка за зъби, паста и дезодорант. В третия — дузина кабелни връзки и нож. В четвъртия — пари. Хиляда долара в банкноти с различна стойност. А в петия — пистолет. „Спрингфийлд“ Р9. Огледах го внимателно и попитах:

— Това е оръжието на Сирил, нали?

— Точно така — потвърди Джордж.

— Откъде си сигурен? — попитах, като посочих изгорения с киселина сериен номер.

— Лесли ми каза. Ако имаш желание да се усъмниш в думите й, заповядай.

— Хотелската резервация?

— Погрижихме се. Направихме я по интернет. Патрик получи потвърждението.

— Кой е Патрик?

— Човекът, с когото ще работиш.

— Къде е той?

— Тук съм — обади се глас откъм вратата.

— Типично за Патрик. — Джордж поклати глава. — Винаги трябва да влезе по драматичен начин.

Патрик остана в коридора още за миг, после се плъзна в стаята. Не се чу почти никакъв звук. Беше само десетина сантиметра по-нисък от великана, но се съмнявах, че издава и пет процента от неговия шум, когато се движи. Обувките му осигуряваха предимство — меки черни маратонки вместо елегантни градски обувки. Подхождаха отлично на черния му анцуг, но изглеждаха странно в съчетание с графитеносивия балтон и бежовия кожен сак, преметнат през рамото му.

— Да не си бил на фитнес? — попитах.

— По никакъв начин — отвърна той. — Мразя фитнеса. Тъкмо отивах на тренировка по футбол, но Лесли ми се обади. Едва имах време да си взема някои неща за утре и да дойда, за да се запознаем. Ти си Дейвид, нали?

— Точно така. Радвам се, че ще работим заедно. Всичко ли е уредено?

— Да, напълно готов съм.

— Добре тогава, хайде да си вземем пътничката и да потегляме. Умирам от глад.

— Звучи добре — каза той и повдигна вежди към Джордж.

Джордж извади от чекмеджето в кухнята ножица с оранжева дръжка и ни поведе надолу.

Джулиан лежеше на пода в клетката си в същата поза, в която я бях видял за първи път. Не се виждаше никой друг, но подът пред клетките бе измит наскоро. Все още бе леко влажен.

Джулиан не реагира, когато Джордж отключи катинара, но се надигна изненадано, внезапно осъзнала, че вратата се е отворила.

— Какво става? — попита тя. — Дейвид? Добре ли си?

— Разбира се — отговорих. — Ти също си добре. Всичко свърши. Тръгваме си.

— За какво говориш?

— Тръгваме си. Веднага. Качваме се в колата и отиваме в града.

— Какво правят те тук? — попита тя и посочи Джордж и Патрик.

— Помагат ни — отговорих. — Не се тревожи. Вече всички сме приятели.

— И как се случи това?

— Уредих работата с шефа им. Точно както ти обещах.

— Нещо не е наред — усъмни се тя и отстъпи към ъгъла на клетката. — Това е капан. Ще ни убият.

— Ако искаха да ни убият, вече щяха да са ни убили — възразих.

— Не ти вярвам. Няма да дойда.

— Добре, остани тогава. Заключи я, Джордж. Не възнамерявам да си губя времето. В хотела ме чака дебела пържола. И горещ душ. И огромно легло. Чао, Джулиан. Забавлявай се.

Тръгнах към вратата и Патрик ме последва.

— Чакай — извика Джулиан. — Сигурен ли си, че всичко е наред?

Пристъпи напред и застана с наклонена настрани глава и подозрително присвити очи. Джордж държеше вратата, готов да я заключи.

— Разбира се — казах. — А и бездруго нямаш какво да губиш, нали?

Тя не ми отговори.

— Трябва да го послушаш — кротко я посъветва Джордж.

Джулиан задъвка долната си устна за момент, после сви рамене, завъртя очи и тръгна към вратата на клетката.

— Добре. Но няма да тръгна никъде с белезниците — каза тя и протегна ръце напред.

Джордж сряза кабелната връзка и я набута в джоба си заедно с ножицата. Поведе ни към гаража. Джулиан го последва. Патрик вървеше до нея, а аз изостанах малко. Когато завиха зад ъгъла, се втурнах към дървения рафт до стената. Спрях на мястото, където бандитът се бе хвърлил върху мен, клекнах и бръкнах отдолу. Пръстите ми докоснаха нещо метално.

Дулото на пистолета. Кретенът не се бе върнал да си го вземе. Или не беше видял къде се бе плъзнал.

Извадих пистолета. Беше издраскан и прашен, а около спусъка имаше кълбета мъх. Издухах ги, пъхнах оръжието в колана на джинсите си и тръгнах към гаража. Настигнах останалите, преди да влязат вътре.

Джордж отвори багажника на черната кола и погледна Джулиан малко притеснено.

— Надявам се това все пак да е за багажа — каза тя.

Джордж заби очи в пода. Поклатих глава.

— Ох, мамка му — изстена Джулиан. — Защо трябва да пътуваме там? Мразя го този багажник.

— Съжалявам, Джулиан — отвърнах. — Няма да сме заедно в багажника. Ще пътуваш сама.

— Какво? Защо?

— Помисли малко. Не могат да те пуснат да си отидеш, ако си видяла къде се намираш. Можеш да доведеш някого тук.

— Ами ти? Как позволяват на теб да видиш?

— Ако полицията се появи тук, аз ще си имам не по-малко неприятности от тях. Това е част от сделката.

— Каква сделка? Сключил си сделка с тези хора? Дейвид, къде ти е бил умът, по дяволите?

— Да останеш жив си има цена, Джулиан. Независимо дали ти харесва, или не. Просто намерих начин да я платя. И за двама ни. Ти просто трябва да се настаниш в багажника. И ще си на четиридесет и пет минути от свободата. В противен случай ще те върнат в клетката.

— Но наистина ли се налага да вляза в багажника? Нямате ли кола с черни прозорци или нещо подобно?

И двамата погледнахме Джордж.

— Съжалявам — каза той. — Черните прозорци ти пречат да видиш вътре в колата. Твоят проблем е гледането навън.

Джулиан въздъхна, пристъпи към колата и сложи ръка на задната броня.

— Не мога да се кача вътре сама.

Джордж беше най-близо. Честта се падна на него.

Патрик шофираше. Джордж ми предложи ключовете, но отхвърлих поканата. Исках да огледам квартала добре. Имах чувството, че може да ми се наложи да се върна тук.

В началото на частния път ни чакаше златист джип лексус. Видях вътре двама души. Вероятно бяха изпратени от Лесли, за да ни държат под око. После още двама се появиха зад нас в черен чероки.

Пътят бе тесен и неравен. Нямаше маркировка, нито светофари, а от двете страни се издигаха гъсти дървета. Беше все едно да шофираш през гора, ако се изключеха стълбовете за електричество и телефони и увисналите по тях жици.

— От коя част на Франция си? — попитах, за да наруша мълчанието.

— Не съм от Франция — отговори Патрик. — От Алжир съм.

— Лесли ми каза, че си французин.

— Не. Говоря френски. Преместих се в Париж, когато бях дете. Брат ми беше футболист. Много добър. Забелязаха го от френския национален отбор. Платиха за преместването на цялото ми семейство.

— Чудесно. Брат ти успя ли като футболист?

— Не. Счупи си крака. На тренировка. Оперираха го, подложиха го на физиотерапия и какво ли не. Но така и не се оправи напълно. И не игра за отбора. Дори не стигна до скамейката за резервите.

Приближихме кръстовище и Патрик намали. Лексусът зави надясно. Последвахме го. Този път беше по-гладък и след около километър се разшири и изправи. Дърветата отстъпиха на спретнати бели сгради. Видях магазини, ресторанти, бюра за недвижими имоти, а в центъра — пожарна. Вратите бяха отворени и вътре униформен тип пиеше кафе, докато двамата му колеги лъскаха овехтелите пожарни коли.

— Тревожиш ли се за утре? — попита Патрик.

— Не — отговорих. — Е, не много.

— Какво те притеснява? Смъртта на Варли?

— Не. Не става дума за него. Мисля си за нас. Дали ФБР ще повярва на историята ми. И как ти ще се измъкнеш от сградата.

— Слушай, Дейвид, аз също мислих за тези неща — каза той, бръкна в джоба на палтото си и ми подаде лист. — Тук има един адрес. Ако го проверят, ще се окаже истински. Кажи им, че похитителите са те завели там. Чул си пазачите ти да говорят… единият се хвалил за снощи… ти ще запълниш празнините.

— Благодаря — казах. — Може пък да направя точно това.

— Разкажи ми за сградата на ФБР. Бил си там. Какво да очаквам?

— Основният проблем е да намериш изхода. Прозорците на първия етаж не се отварят, а онези на приземния са заковани. Единственият изход е през гаража. Днес в него имаше четирима души, а отвън ги чакаше ван с подкрепления. Утре може да има повече хора, като се има предвид какво се случи.

— Не е толкова лошо. Имай вяра, Дейвид. Преживял съм по-ужасни неща. Това ще мине без проблем.

Последната сграда в малкото градче, покрай която минахме, бе полицейски участък, също боядисан в бяло. Едноетажен и малък. В една от стаите светеше, а отпред бе паркирана патрулна кола. Патрик я видя и инстинктивно погледна скоростомера.

Половин километър по-нататък стигнахме до широка отсечка с улични лампи и бяла маркировка. Пресичаше я бетонен мост, който водеше към магистрала. Няколко тежки камиона изръмжаха по него, когато се приближихме.

Последвахме лексуса, излязохме на магистралата и Патрик подкара с деветдесет километра в час. Кожената тапицерия на колата беше мека и гальовна. Потънах в нея като в кресло. Колата не изглеждаше много добре, но трябваше да призная, че бе удобна. Определено бе по-добра от кучешката клетка или затворническата килия. Вътрешността бе затоплена, а гладкото пътуване действаше отпускащо. Радиото не свиреше и единственият звук бе от гумите.

Помъчих се да не заспя, но май не си дадох прекалено много труд. Усетих как очите ми се затварят и останах така двадесетина минути. По едно време Патрик ме сръга в ребрата и ми посочи нещо през прозореца.

— Виж. Номерът ти свърши работа. Лесли не вярваше, че ще се получи.

Пътят пред нас се разширяваше, за да даде възможност на шофьорите да изберат будка за плащане на таксата, преди да използват моста към Манхатън. Но Патрик сочеше към другата страна на магистралата. Там шофьорите, които напускаха града, се разделяха с парите си. Не виждахме ясно опашката от коли, но имахме идеална гледка към будките.

— Виждаш ли? — попита Патрик. — По двама са.

Прав беше. Във всяка будка имаше по двама души.

Единият седеше и управляваше механизма. Другият стоеше прав, осветен от приближаващите фарове. И фуражката му се виждаше ясно. Полицаи. Огледах будките от нашата страна. Те не се виждаха толкова добре, но във всяка имаше само по един дежурен.

— Чудесна работа — отбеляза Патрик. — Имам предвид, това да им кажеш, че все още си в града. И сега следят дали ще се измъкнеш от него, а не дали ще се върнеш. Продължавай по същия начин и може пак да поработим заедно.

— Поласкан съм — отвърнах. — Но преди да ме целунеш, какво прави тя?

От нашата страна имаше униформена полицайка. Вървеше бавно срещу колите и раздаваше на шофьорите някакви листовки.

— Какво мислиш, че раздава? — попита Патрик. — Менюта за ресторанти?

— Надявам се — отговорих. — Умирам от глад. Хайде да си вземем едно.

— Можеш да ядеш в хотела, ако някога стигнем дотам — каза той, отби в следващата лента и се скри в сянката на лексуса. — Да се надяваме, че тези типове ще схванат какво правим. Не са най-умните в групата на Лесли, ако разбираш какво искам да кажа.

Продължихме бавно напред, скрити от погледа на полицайката. След миг се намирахме на две коли разстояние от бариерата. Внезапно лексусът закова на място. Колата пред тях имаше проблем. Патрик забави, но шофьорите зад нас станаха нетърпеливи. Единият нервно натисна клаксона. Не се нуждаехме от внимание, затова Патрик потегли напред.

Погледнах наляво. Очаквах да видя полицайката през няколко ленти от нас. Но не беше. Беше се обърнала и вървеше към нас. След миг стигна до лентата, където бяха хората на Лесли, подаде листовка на сивокос тип в стар пикап и продължи право към нас. Бяхме в капан. Надпис на будката съобщаваше, че шофьорите ще бъдат глобявани, ако се опитат да се върнат. Но това бездруго бе невъзможно. Нямаше къде другаде да отидем.

Полицайката бе на три метра от нас. Следващата листовка бе в ръката й. Видях физиономията си на черно–бяла снимка в мига, когато Патрик се наведе пред мен и отвори жабката. Зарови нервно вътре.

„Загубил си е акъла — помислих си. — Вътре сигурно има пистолет“.

Пръстите ми се сключиха около дръжката на вратата, но полицайката внезапно зави надясно. Вървеше решително към задницата на колата ни. Сетих се за Джулиан. Все още бе заключена в багажника. Дали бе намерила начин да повика помощ, без с Патрик да я усетим?

Огледах се и видях, че шофьорът на лексуса е смъкнал прозореца си и маха на полицайката. Тя стигна до него и му подаде листовката. Той се вгледа в нея за миг, после я подаде на колегата си. Започнаха да спорят енергично, като всеки сочеше нещо на листа. Продължиха да дрънкат, докато колата пред нас не мина през бариерата. Ние също потеглихме напред. Видях как най-после шофьорът поклати глава, смачка листовката и я метна на задната седалка. После сви рамене и се усмихна извинително на полицайката.

Преди да ускорим, Патрик седна по-изправено. С дясната си ръка държеше бялата пластмасова карта, която бе извадил от жабката. Когато приближихме будката, той я доближи до предното стъкло, точно под огледалото, и бариерата моментално се вдигна.

— Какво е това? — попитах. — Легално ли е?

Патрик кимна към надписа „Не приемаме пари — само «Лесен пропуск».“ После мръдна палеца си и видях думите „Лесен пропуск“.

— Защо я криеш тогава? — попитах.

— Не я крия — отговори той. — Падна от стъклото. И никой не си прави труда да я залепи.