Андрю Грант
Квит (38)

38.

Психолозите във флота много се интересуват от сънища. Съсредоточават се върху тях на всеки две години, когато човек отиде при тях за оценката си. Но не само психиатрите се вълнуват от сънища. Чувал съм всякакви хора часове наред да обсъждат какво се е случило в сънищата им. И да размишляват какво ли означава това.

Един от най-честите случаи е хората да сънуват, че стават свидетели на редица събития. Виждат, че ще се случи нещо лошо. Искат да го предотвратят. Но по някаква причина не могат. Нещо външно им пречи. Може да са вързани. Или да гледат от висок прозорец. Или да пътуват в кола. Но каквото и да им пречи, всички стигат до един и същи извод — сънят разкрива чувство за безпомощност в живота им.

Аз самият никога не съм изпитвал това чувство.

Но след като се заковах пред шпионката, започнах да загрявам за какво става дума.

Първите агенти на Варли влязоха в коридора точно в 02:15. Не беше изпратил дванадесет, както се разбрахме, а десет. Загледах ги как се приближават, изкривени от миниатюрната лупа. Първите четирима минаха безшумно покрай мен и се залепиха до стената до вратата на Тейлър. Извадиха пистолетите си. Други четирима заеха позиция от другата страна. Последните двама застанаха точно пред мен. Десният пристъпи напред и почука.

— Господин Тейлър? Тук сме. Джеймс Мансъл ни изпрати. Имате нещо за нас. Може ли да влезем?

Не последва отговор. Нищо не се случи. Преброих до петнадесет. После агентът пристъпи напред и отново почука.

Не чух да им дават нареждания, но двамата агенти едновременно отстъпиха назад, извадиха пистолетите си и ги оставиха на найлоновия чаршаф. И двата бяха глокове. Оръжието на ФБР. Не можех да повярвам, че не са се сетили да вземат други. Тези ги издаваха веднага. Ама че наивност.

Вратата на Тейлър се открехна. Агентите се съсредоточиха върху нея. Също и осемте им колеги. Очакваха опасността да дойде оттам. Но сгрешиха. Вместо това се отвориха вратите на 1010 и 1014. И от тях изскочиха двама мъже. С униформи на „Волфрам“ и с тридесет и осемкалиброви пистолети със заглушители.

Типовете от „Волфрам“ не губиха време, а започнаха да стрелят веднага. Заради заглушителите стрелбата звучеше сякаш някой бие мухи с вестник. Не преброих изстрелите — бяха прекалено светкавични, но осмината агенти отстрани паднаха като кегли за боулинг. Прави останаха само средните двама. Замръзнали като статуи. После се наведоха да си вземат пистолетите. Но се оказаха твърде бавни — преди пръстите им да докоснат хлъзгавия найлон, от стаята на Тейлър излязоха още двама типове. Изритаха оръжията настрани, сграбчиха агентите за ръцете и ги завлякоха вътре.

Униформените все още бяха в коридора. Проверяваха дали някоя от жертвите им не диша. После събраха гилзите. Прибраха и двата глока. След това увиха труповете в по един найлонов чаршаф и ги завлякоха в стаите си. Във всяка по четирима. След като прибраха и последните трупове, се върнаха с някакви лъскави флакони и започнаха енергично да пръскат. Сетих се: освежители за въздух. Вероятно за да прикрият миризмата на барут, в случай че някой от гостите на хотела тръгне по коридора. Пръскаха около тридесет секунди, после единият наведе глава и задуши въздуха като гигантски заек. Намръщи се и се престори, че повръща. Знаех как се чувства. Другият само се усмихна. Плеснаха безмълвно ръце, огледаха коридора за последно и хлътнаха в стаята на Тейлър.

Ако двамата заловени агенти въобще имаха шанс, то ФБР трябваше веднага да изпрати екип. А някой трябваше да задвижи Бюрото. Да ги уведоми срещу какво са изправени. Варли щеше да е най-подходящ. Грабнах мобифона. Щеше да разбере, че съм нарушил споразумението ни, но нямаше друг начин. Телефонът му звънна, но той не отговори. Опитах Лъвайн. Същият резултат. После Уестън. Неговият все още звънеше, когато вратата на 1012 се отвори.

Тейлър и един от типовете излязоха в коридора. Затворих и ги загледах как влязоха в 1010. Останаха вътре по-малко от минута, после влязоха в 1014. Униформеният зае позиция пред вратата. Тейлър се скри от погледа ми за тридесет секунди. Върна се с телефон в ръка. Поклати глава и тръгна към стаята си.

Набрах отново номера на Уестън. Даваше заето. Опитах Варли. Този път звънях упорито с надеждата, че шумът ще го раздразни достатъчно, за да отговори. Но не се получи. Нямах шанс да опитам и Лъвайн за втори път, тъй като в коридора настъпи раздвижване. Вратата на Тейлър се открехна. Появи се единият агент. Пристъпи напред с малки колебливи крачки. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Един от униформените го държеше за яката и притискаше пистолет в слепоочието му.

Тейлър го последва, придружен от още двама униформени. Петимата се вторачиха във вратата ми. Тейлър натисна бутона на телефона си и го вдигна към ухото си. Зачудих се на кого ли се обажда. Седем секунди по-късно разбрах. На мен.

— Знам, че ме виждаш — каза той. — Излез от стаята. Веднага.

Затворих.

Той звънна отново.

— Знам, че си тук. Говорих с моя човек във фоайето. Видял те е да се регистрираш. Изненадан съм, че не дойде да почукаш на вратата ми заедно с приятелчетата си. Не те смятах за страхливец.

Не отговорих.

— Излез от стаята или този човек ще умре.

Не отговорих.

— Какво? — попита той. — Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отговорих. — Просто не ми пука.

— Не ти пука? Просто ще си стоиш и ще гледаш как го убивам?

— Съблазнително предложение. Падам си по стрелбите. Но днес вече видях осем убийства. Така че просто ще полегна и ще погледам телевизия.

— Ще натисна спусъка.

— Няма. Ще накараш някой от лакеите си да го направи. Е, действай.

Тейлър замълча за момент.

— Имаш ли нещо друго за мен? — попитах. — Или да си включа чайника?

— Ако не излезеш, ще влезем ние — отвърна той.

Типовете до него вдигнаха пистолетите си.

— Пет секунди — каза Тейлър.

— И после какво? — попитах. — Пистолетите са тридесет и осми калибър. Заглушителите им отнемат още десет процента от мощта. А вратата е противопожарна. Ще си остана тук, благодаря.

— Добре, не исках да постъпвам по този начин, но търпението ми се изчерпа. Ето какви са възможностите ти. Стая 1005. Майка, баща и дъщеричка на година и половина. Стая 1015. Майка и двама тийнейджъри. Излез или избери едните жертви.

Затворих и набрах номера на Варли. Телефонът зазвъня. Тейлър си погледна часовника. Варли не отговаряше. Тейлър започна да нервничи и тръгна наляво. Към 1005. Двама униформени го последваха. Телефонът все още звънеше, но Варли упорито не отговаряше.

Нямах избор. Това не беше сън. Не можех да остана в стаята и да гледам как убиват трима невинни. Да не споменаваме и 320 леко виновни, които нямаше да преживеят нощта, ако оставех Тейлър да изчезне. Също и Таня. Трябваше да съм близо до Тейлър, за да я намеря. Дори ако това означаваше да загубя предимствата си.

Оставих телефона да звънне още два пъти. После затворих и излязох от стаята.