Андрю Грант
Квит (15)

15.

Знаех, че хотелът е хубав — бях отсядал там и преди, но не се връщах заради обслужването. Щеше да е удобен за срещата ни на следващия ден, но и това не беше причината да отиваме там. Щях да го избера независимо какъв беше и къде се намираше. Защото за тази нощ се нуждаех от нещо повече от удобството. Имах нужда от гараж. От определен вид гараж. Трябваше да е подземен, скрит от любопитни погледи. И за разлика от повечето гаражи в Ню Йорк, място, където да паркираме колата си сами.

Машината, която контролираше бариерата на входа, не бе напълно в изправност и показваше надписи на немски. Патрик посочи екрана и завъртя отвратено очи.

— Сигурен ли си, че не си французин? — ухилих се.

Той взе билета и бавно потегли по рампата.

Мястото бе два пъти по-малко от гаража на ФБР, но бе по-чисто и осветено. Флуоресцентните лампи бяха разположени близо една до друга и по излъскания сив под нямаше сенки.

Повечето други коли бяха паркирани нагъсто в далечния край, близо до асансьорите към хотела. Няколко коли и джипове бяха оставени към средата, но в нашата част бе почти празно. Ъгълът срещу рампата напомняше на пустиня.

Изглеждаше идеално.

Патрик се отправи към последното място в последната редица. Закова на метър от стената, вдигна прозореца, изключи двигателя и се наведе да отключи багажника. Погледнах си часовника. Девет и седем.

Почти дванадесет часа, откак детективите бяха нарушили спокойствието ми в килията.

Джулиан лежеше на лявата си страна, свита на топка, подпряла гръб в задната част на колата. Не реагира, когато вдигнах капака. Кожата й бе посивяла и ми се стори, че не диша.

След три минути, когато пристигна и джипът, не изглеждаше по-добре. Колегите на Патрик паркираха плътно до нас.

— Хайде, Джулиан — казах и нежно я побутнах по рамото. — Стигнахме. Време е да излезеш от багажника.

— Чакай — спря ме Патрик. — Остави я. Нека се събуди сама.

Не разбирах защо. Бях чувал, че пътниците без билети се съвземат бавно, но само когато са били упоени или ранени, или пък по пътя е имало инцидент. А нищо такова не се бе случило с Джулиан. Беше прекарала в багажника само двадесет минути повече от мен същия ден, но това бе заради движението. И не бе нищо травматично. Нямаше логична причина просто да лежи и да увеличава шансовете да ни пипнат.

Раздрусах я отново и след няколко секунди тя бавно завъртя глава и започна да се оглежда.

— Дейвид — каза прегракнало. — Ти си виновен за всичко това.

Отхвърли предложението ми да й помогна да излезе от багажника, но ме хвана за ръка, когато тръгнахме към асансьора. Все още изглеждаше измъчена, а походката й бе по-скована, отколкото в къщата. Дори се облягаше на мен, но това очевидно не я улесняваше. Патрик и типовете от джипа тръгнаха пред нас. Наложи им се да завият леко, за да избегнат лексуса, който най-после бе паркирал вляво от колата ни.

— Какво ще стане сега? — тихо попита Джулиан.

— Нищо особено — отговорих. — Ще се настаним. Ще вечеряме. После ще си починем.

— Ами утре?

— Ще поспиш до късно. Ще се видим по обед.

— Искаш да спя до късно? Защо? Ти какво ще правиш?

— Ще помогна на Патрик с една работа.

— Това, което обеща на тези хора, за да ни пуснат?

— Точно така.

— Нямаш ли проблеми с това, което те карат да направиш?

— Нямам.

— Нещо лошо ли е?

— Не съвсем. Неутрално.

— Но нещо голямо? Сигурно е голямо, за да го разменят срещу живота ни.

— Просто нещо, което не могат да свършат сами.

— Дейвид, това ми се вижда нередно. Не знам какво искат, но те са лоши хора. Бяха притиснали пистолет в главата ти. Но сега е различно. Никой няма да те обвинява, ако не изпълниш нареждането им.

— Не се тревожи. Знам какво правя. Всичко ще е наред.

— Сигурен ли си? Можем да избягаме. Заедно. Да се скрием някъде, докато измислим как да се оправим с полицията.

— Съжалявам, Джулиан. Работата с полицията няма да се получи. Нещата просто трябва да станат по този начин. Довери ми се. Утре по обед всичко ще е свършило.

Автоматичните съобщения в асансьора също бяха на немски, което не подобри настроението на Патрик. Щом вратите се отвориха на приземния етаж, той изфуча покрай мен и се отправи към рецепцията. Джулиан и останалите се движеха по-бавно. Нужни им бяха няколко секунди, за да се приспособят към новата обстановка. Влизането в ярко осветено широко пространство бе сериозна промяна след тесния асансьор.

Над високите прозорци вляво от нас висяха абстрактни гоблени. Те осигуряваха единствените цветни петна тук и се открояваха на белите стени и под. Освен това бяха единственото нещо, което не бе абсолютно необходимо. Пространството в лобито бе голямо, но всичко в него имаше практична цел — рецепцията, където стоеше Патрик, асансьорите към спалните, стъклените врати към бара и ресторанта и изходът към улицата вдясно. Никакво място не бе хабено за канапета, витрини или будки за носачи. Резултатът очевидно не отговаряше на вкуса на Джулиан — усетих я как потръпна, когато се огледа, но на мен ми харесваше. Мястото изглеждаше делово и целенасочено.

Освен това означаваше, че и дума не може да става за прикрито наблюдение.

От хората на Лесли или ФБР.

Дежурните бяха двама. Никой от тях не бе тук при последното ми посещение, затова нямаше опасност да ме познаят. Онзи вляво седеше приведен над клавиатурата на компютъра и обработваше купчината документи, подредени на бюрото до него. Ръцете му се движеха автоматично, но останалата част от тялото му бе абсолютно неподвижна. Патрик стоеше достатъчно близо до него, за да го докосне, но чиновникът нямаше представа за това.

Втората служителка бе по-млада и малко по-оживена. Мотаеше се зад плота, събираше документи и си бъбреше с Патрик, докато чакаха да се приближим и ние. Табелката на сакото й съобщаваше, че е Максин, началничката на смяната. Очите й се спираха върху нас от време на време, но не изглеждаше подозрително настроена. Очевидно не сравняваше лицата на посетителите със снимка, а по-скоро бе любопитна. Подаде купчина документи на Патрик и посегна към една чаша с химикалки.

Регистрационните формуляри бяха попълнени по интернет от Джордж, така че трябваше само да ги подпишем. Имаше три места, подчертани с черно. Но въпреки това типовете от джипа изпитаха затруднение.

Джордж ме бе регистрирал като Дейвид Ван Дер Уал от Осининг, Ню Йорк. Явно се бе сетил, че холандското име ще заблуди администраторката, ако обърне внимание на акцента ми, а после я разпитват за гости от Англия. Аз предпочитах собствените си методи — да не говоря с никого, но предположих, че заблудата му няма да навреди. Е, поне бе измислил по-интересно име от онези, които обикновено ми даваха във флота.

Максин ни подаде ключовете и макар асансьорите и ресторантът да се виждаха ясно, упорито ни обясни как да стигнем до стаите си и къде да отидем да закусим. При това го направи с всеки от нас поред. Докато изслушам инструкциите й за седми път, Патрик и останалите вече се качваха.

Стаите ни се намираха на десетия етаж. Моята беше последната вляво. Патрик бе до мен, а Джулиан — точно отсреща.

— Ще се видим рано сутринта — каза Патрик, отключи стаята си и влезе.

— Да — потвърдих.

— Ще се видим ли за обяд утре? — попита Джулиан, когато той изчезна. — Тревожа се. Наистина ли ще се върнеш?

— Разбира се — потвърдих, докато вкарвах картата в процепа. — Лека нощ.

Вратата се затвори зад мен и за момент съжалих, че съм оставил Джулиан сама навън. Изглеждаше притеснена и уплашена. А и се почувствах зле, задето я бях излъгал. След онова, което планирах за утре, по никакъв начин нямаше да ме пуснат да се върна тук за обяд. Нямаше да я видя никога вече и се зачудих на какви ли възможности обръщам гръб. Отдавна не бях отсядал в хотел с жена, а утрешният план не бе сложен. От колко сън се нуждаех?

Но дълбоко в себе си знаех, че съм прав. Ако исках интимност, трябваше да е с Таня. Особено след като отново бяхме във връзка. А утрешният ден изискваше нещо повече от способността да изпълниш прост план. По-скоро ставаше дума за професионалната гордост от добре изпълнена работа. И за задоволството от изтриването на усмивката от мазната мутра на Росър.

Утре щеше да е ден за изкупления.

Животът на един човек щеше да бъде отнет. А моят — да се върне в нормалното си русло.

Това си заслужаваше пълното ми внимание.