Андрю Грант
Квит (5)

5.

Първото, което правя сутрин, когато не съм в затвора, е да прочета вестниците.

Харесвам тези от понеделник до събота. Неделните не са толкова добри. Прекалено малко новини. Прекалено много мнения. И огромна купчина списания и реклами. Като онези, които купих на летище „Шарл дьо Гол“ на път насам. Там имаше дебело допълнение относно отношението на хората към службите им. Защо са постъпили на тази работа? Какво харесват в нея? Какво не харесват? Какво би ги накарало да я напуснат? Отговорите бяха представени на четири страници с диаграми и схеми. Всички обичайни причини присъстваха — пари, статут, повишение, работно време, командировки. Но според журналистите най-важният фактор бе „взаимодействието с колегите“.

А това не е нещо, което човек очаква да види в моята професия.

Но все пак веднъж, само веднъж, се запознах с човек, който ме накара да мечтая за „взаимодействие“.

 

 

Таня Уилсън изглеждаше същата както в деня, когато я видях за първи път в Мадрид, преди три години. Метър и седемдесет и три, слаба, с елегантен син костюм, който отиваше идеално на бялата й блуза и ниските тъмносини обувки. Тъмната й дълга до раменете коса бе опъната назад, както обикновено. Предпочиташе този стил, макар да подчертаваше острите й черти. Спомням си как при първата ни среща си помислих, че Таня прилича на адвокат. Днес, благодарение на охлузеното кожено куфарче и очилата с тесни метални рамки, впечатлението се засилваше.

За момент никой от двама ни не проговори.

В нашата професия, когато става дума за връзки, има граница, която не прекосяваш. Или поне не го правиш, ако имаш акъл. С Таня бяхме наясно с това, но бяхме стигнали съвсем близо до прекосяването й през онази пролет. Опасно близо. Май дори пръстите ни я бяха прекрачили. Сигурен съм поне за моите. Но мисля, че и с нейните стана така. Но преди да пренебрегнем здравия разум напълно и да скочим с двата крака в дълбокото, съдбата се намеси. Изпратиха ме в Мароко да прибера един човек.

Трябваше да е съвсем рутинно пътуване. Максимум четири дни дотам и обратно. Таня отговаряше за уреждането на пътуването, затова нямах причини да се притеснявам. И както очаквах, работата започна идеално. Пътнически документи, полети, валута, настаняване в хотел, коли. Всичко вървеше според плана. Нямаше и най-слаб намек за грешка до края на втория ден. И тогава, когато бяхме на тридесет минути от мястото на срещата, всичко се промени. Джипът ни пострада. При експлозия. Предположих, че е виновно някакво импровизирано пътно устройство, но не се проведе разследване. Така и не разбрах кой го е сложил на пътя. Нито как е задействано. Нито какво се случи с връзката ни. Нито кой почисти свинщината. Нито как останките на шофьора, човек, когото познавах от десет години, се озоваха обратно в Шотландия за погребението, на което не можах да присъствам. Спомням си само как се събудих в болница в Рабат — чак след два дни. Беше отчайващо. Лампите едва светеха и си помислих, че са ме зарязали там, но когато отново се свестих, осъзнах, че до мен има някой. Таня. Стоеше до леглото ми и ме наблюдаваше безмълвно. В крайчеца на дясното й око блестеше сълза.

След това ме посещаваше всеки ден. Първо в Мароко, после в Испания, където ме пратиха да се съвзема. Някои дни идваше само за няколко минути. В други седеше при мен с часове. Но независимо колко дълго бяхме заедно, и двамата мислехме само как да си осигурим известно истинско време сами. Далеч от лекари, сестри и болнични мебели. Това ни стана фикс идея. Правилата нямаше да ни спрат. Нищо нямаше да ни спре, ако съдбата не се бе намесила за втори път.

В същия ден, когато ме изписаха от болницата, Таня бе преместена. Така и не научих къде. Беше до мен един ден, а на следващия бе изчезнала. Така става в нашия свят. Никой от двама ни не можеше да направи нищо. Но оттогава мислех много за нея. Често се чудех дали ако пътищата ни се пресекат отново, ще се чувствам по същия начин. Този стар въпрос тъкмо се появи в мислите ми, когато Таня отмести очи от мен и се обърна да затвори вратата на стаята за разпити. После тръгна към стола, на който бе седял Гибсън. Леко ухание на сандалово дърво и бергамот се понесе към мен. По гърба ми пробягаха тръпки.

Предполагам, че научих отговора на стария въпрос.

— Съжалявам, Дейвид — каза тя, след като се настани на стола. — Дойдох колкото се може по-бързо. Отдавна ли чакаш?

— Хиляда четиридесет и девет дни — отговорих.

Тя ме погледна учудено за миг, после се усмихна свенливо и повтори:

— Съжалявам. Пристигнах едва вчера. Започнах тук тази сутрин. Не знаех, че си в града, докато не се обадиха детективите. После трябваше да проверя някои неща. Мина доста време, откак кръстосвах шпаги с американските съдилища.

— Съвсем прясна си и ти възложиха случая? — изненадах се.

— Аз го поех. Дори не им дадох право на избор. През последните една–две години се сдобих с добра репутация. Не можех да оставя случая на друг. Не и след като разбрах, че става дума за теб. Аз съм единствената тук, която знае какъв си наистина.

— И какъв съм наистина?

— О, не, няма да отговоря на този въпрос. Е, не съм те виждала от дълго време. Как си?

— Не мога да се оплача. Все още съм цял. А ти?

— Чудесно. Или по-скоро, ще се чувствам чудесно, когато те изкарам оттук.

— Чу ли последните новини?

— Така мисля. Говорих с детективите, преди да вляза при теб. Разполагат с труп и със силното впечатление, че ти си отговорен за него. Плюс доста косвени доказателства. И запис от обаждането на свидетел. Голяма бъркотия, честно казано.

— Нагласена история.

— Знам. Но ще трябва да се потрудим усърдно. Фактът, че разполагат с подобни показания, те превръща в потенциален беглец. А като се има предвид, че си чужденец, това може да създаде проблем.

— Беглец? Какво имаш предвид?

— Когато поискаме да те пуснат под гаранция. Съдията няма да се съгласи, ако изглежда, че можеш да избягаш.

— Чакай, Таня, каква гаранция?

— Трябва да платим гаранция, за да те изкараме от тук. О, чакай, чакай малко. Не се канеше да молиш Лондон за…

— Таня — прекъснах я и кимнах към огледалото.

— Не се тревожи — успокои ме тя. — Могат да ни наблюдават, но не и да ни подслушват. Не и когато аз съм тук. Няма да рискуват. Е, кажи ми, че не се канеше да изречеш думата с „и“?

Не отговорих.

— Точно това възнамеряваше да направиш, нали? — усмихна се тя. — Щеше да поискаш да те измъкнат. От Съединените щати. Да не си полудял?

— Проблем ли е? — попитах.

— Да не би вече да не получаваш оперативните бюлетини, Дейвид?

— Получавам ги, разбира се.

— А четеш ли ги?

— Разбира се. Когато съм в службата и нямам какво друго да правя.

— Не ги четеш значи. Нашите хора полагат усилия да публикуват полезна осъвременена информация, за да знаеш кое как е, но ти въобще не им обръщаш внимание. Все още пренебрегваш съветите ни. Освен ако не попаднеш в затруднено положение. А тогава очакваш да размахаме вълшебната пръчица.

— Какво вълшебство има в това да ме измъкнете оттук? Малко е срамно, да. И ще падне голямо писане на бумаги. Но не е нещо необичайно. В Найроби работих с един тип, който бе измъкван от три поредни задачи. Е, признавам, че след последната го уволниха, но на мен ми е за първи път. Какъв е проблемът?

— Дипломатическото измъкване може да е било обичайна практика в миналото. Но вече не е.

— Защо?

— Името Дейвид Робинсън говори ли ти нещо?

— Трябва ли да ми говори?

— Сигурно си получил информация за него. Не чете ли… Е, добре, ще ти обясня. Робинсън беше щатски морски пехотинец. Работеше в посолството в Лондон. Миналата година, точно преди Коледа, нашата полиция го арестува за сексуално нападение над ученичка в тоалетната на нощен клуб в Сохо. Вашингтон се намеси. Искаха да го измъкнат от Англия. Лондон отказа. Казаха, че става въпрос за гражданско престъпление, извършено на публично място, докато не е бил дежурен. Настояха той да остане в Англия и да бъде съден като всеки друг.

— Изглежда справедливо. Заковаха ли го?

— Не се стигна до съд. Робинсън се самоуби в затвора в нощта преди делото.

— Чудесен резултат.

— Може би. Но не това е важното.

— А кое?

— Протоколите за сътрудничество. Вашингтон ги съдра.

— Но това не е логично. Как можеш…

— Официално одобрените операции все още са покрити. Но това е всичко.

— Значи проблемът е разрешен. Кажи им, че съм одобрен.

— Не мога да го направя, Дейвид. Тези типове не са тъпаци.

— Какво ще правим тогава?

— Ще поискаме освобождаване под гаранция, както вече ти казах.

— Хм. Колко време ще отнеме?

— Зависи кога ще те призоват в съда. Прокурорът ще настоява да останеш затворен. Ние пък ще настояваме да излезеш под гаранция. После зависи от съдията.

— Кога е възможно най-ранното? Трябва да се върна в Лондон утре. Полетът ми е днес следобед.

— Дейвид, време е да погледнеш фактите в очите. Няма да се качиш на този самолет. А закъснението ти за Лондон е най-малката ти грижа. Първо трябва да те изкараме оттук. После да подготвим защитата ти. Що се отнася до явяването в съда, ще настоявам да стане колкото се може по-бързо. В противен случай ще те преместят.

— Къде?

— В обикновен затвор. Тук имат килии само за временно задържане.

Погледнах я внимателно. Очевидно бе наясно какво си мисля. И двамата знаехме за какъв тип затвор говори. Стар. Претъпкан. Мърляв. Пълен с дегенерирали престъпници.

— Дейвид, помисли — каза тя и сложи ръка върху моята. — Не прави нищо глупаво. Откак стана тази история с Робинсън, Вашингтон няма търпение да ни го върне тъпкано. Искат отмъщение. Ако им дадем шанс, ще си го изкарат на теб.

 

 

Капките кръв от нациста се бяха съсирили на пейката и приличаха на петна ръжда. Когато детективите ме върнаха в килията, Харис ги забеляза и веднага се приближи да ги огледа по-добре. А може би слухът за инцидента се бе разпространил, докато бяхме горе.

— Знаеш ли нещо за това? — попита той.

— Абсолютно нищо — отговорих.

— Нищо, а? Също както не знаеш нищо за типа в уличката? Е, ние пък знаем нещо, Дейвид. Знаем, че си го убил. Така че трябва да престанеш да лъжеш и да ни разкажеш какво се случи, докато все още можем да ти помогнем.

— Единственото, което трябва да правя, е да си седя тук и да чакам адвокатката ми да ме измъкне.

— Ами опитай — отвърна Харис. — Но повярвай ми, ще чакаш дълго.

 

 

Харис сгреши. Чаках само четиридесет минути. Точно в един часа той се върна заедно с Гибсън. Застанаха пред килията ми и зачакаха Колдуел да отключи.

— Изправи се — нареди ми той. — Обърни се. Покажи ми ръцете си.

Закопча белезниците и се увери, че са стегнати здраво около китките ми.

— Госпожица Уилсън действа бързо, нали? — казах.

— Какво? — учуди се Харис.

— Госпожица Уилсън. Адвокатката ми. Действа бързо, щом вече е успяла да ми осигури освобождението.

— Не те освобождаваме, тъпако. И това няма нищо общо с адвокатката ти.

— Така ли? Къде тогава отиваме?

— Ние не отиваме никъде. Ти отиваш. При ФБР.

— Защо? Какво искат?

— Да бе, като че ли не знаеш.

— Не знам. Защо е намесено ФБР?

— Достатъчно. Затваряй си устата. Нито дума повече, или ще си изкараш боя.

До гишето за регистрации ни чакаха трима мъже. Когато приближихме, малката стъклена врата се отвори и най-възрастният от групата пристъпи напред. Имаше къса посивяла коса и шкембе, което висеше над колана му.

— Лейтенант Хендерсън, нюйоркска полиция — представи се той. — Тук съм, за да ви уведомя, че в дванадесет и пет днес юрисдикцията над случая ви бе прехвърлена към Федералното бюро за разследване. Тези господа са агенти. Документацията ви е подготвена. Те ще ви поемат оттук.

— Аз съм специален агент Лъвайн — каза единият от другите двама и застана до Хендерсън.

Беше малко над метър и осемдесет, слаб, с широки рамене и къса руса коса. Сивият му костюм бе добре скроен, а бялата му риза изглеждаше нова и скъпа под тъмната раирана вратовръзка. Изпод ръкавите на сакото му надничаха копчета за ръкавели. Когато се раздвижи, забелязах инициали, избродирани на джоба на ризата му. Щеше да изглежда съвсем на място на витрината на шивашко ателие, ако се изключеше лицето му: изморено и изпито, с дълбоки бръчки, вдълбани около очите. Третият тип имаше по-енергичен вид и едва ли не потропваше с крака от нетърпение. Дрехите му бяха сходни с тези на колегата му, но бе два сантиметра по-висок, петнадесет по-широк и поне десетина години по-млад. Приближи се бавно, сякаш полагаше усилия да устои на желанието да ме сграбчи.

— Това е специален агент Уестън — представи го Лъвайн. — Сега идваш с нас. Да вървим.

— ФБР поема случая? — обърнах се към Хендерсън. — Защо?

Той не ми обърна внимание.

— Ами явяването ми в съда? — попитах. — Адвокатката ми знае ли за това?

— Довиждане, господин Тревилиън — каза Хендерсън, ухили ми се и ми обърна гръб.

Гибсън подаде плика с вещите ми на агент Уестън, а Харис ми свали белезниците. Започнах да разтривам китките си, но преди да успея да си възвърна кръвообращението, Лъвайн ми закопча собствените си белезници. Бяха малко по-различни, но също така неудобни.

Уестън ме стисна за ръката и ме поведе към вратата. Щом излязохме, ме побутна към бял ван, паркиран в края на редицата коли. Лъвайн отвори задната врата и Уестън ме натика вътре. Ванът бе празен, с изключение на старо сиво одеяло от онези, които хамалите използват за пренасяне на мебели. Беше смачкано и лекьосано и миришеше на мухъл. Сритах го настрани. Не ми се искаше дори да мисля за какво е използвано.

Не знам кой от агентите седна зад волана, но който и да беше, беше нервак. Гумите изсвистяха и се понесохме напред, като ванът уцелваше всяка възможна дупка в платното. Докато се търкалях напред–назад в тъмнината и се блъснах в твърдите метални повърхности, си спомних една история. Разказа ми я стар разузнавач от американската армия. За ЦРУ във Виетнам. Натоварвали заподозрените виетконгци на хеликоптери, слагали им чували на главите и летели известно време, преди да ги отведат на разпит. Намирали най-откачените дрогирани пилоти и ги оставяли да беснеят час–два. Затворниците излизали от хеликоптерите замаяни, напълно загубили ориентация и готови да повърнат. Тогава било най-вероятно да проговорят. Очевидно някои се обърквали напълно, вярвали, че са кацнали в Съединените щати, и били готови да се раздрънкат веднага.

— И къде сме сега? — попитах Уестън, когато след двадесетина минути той най-после отвори задната врата. — В Сайгон?

Той не ми отговори.

— Или в Куонтико?

Той ми махна да изляза от колата.

— Или поне във Федерал Плаза? — попитах, като погледнах над рамото му успоредните редици квадратни колони и мърлявия под. — Защото трябва да ти кажа, че не съм впечатлен от обзавеждането.

Уестън се протегна да ме хване за ръката. Сакото му се отвори и черната дръжка на пистолета му се очерта на фона на чистата му бяла риза. Оставих го да ме дърпа нетърпеливо за ръкава за миг, после го последвах.

Намирахме се в ъгъла на голям правоъгълен подземен гараж. Имаше само още четири коли. Еднакви фордове, паркирани в редица, нови и лъскави. Бяха доста по-големи от европейските коли, но въпреки това бяха паркирани идеално в жълтите очертания.

Нямаше други хора. С изключение на двамата агенти и мен паркингът беше безлюден. Нямаше кой да свидетелства за това, което можеше да се случи тук. Надпис на стената съобщаваше, че собствениците — някаква банка — отхвърлят отговорност за каквито и да било възможни щети. Не видях коя банка, защото някой беше залепил върху името й парче картон и бе написал с големи червени букви „ЧИФУТИ“. До надписа се виждаха остатъци от метална скоба. Беше като онази над вратата в стаята за разпити в полицията. От нея висеше къса жица. Огледах гаража. Подобни скоби бяха монтирани и по другите колони. Но всичките бяха празни.

Може би банката си беше прибрала камерите, когато бе изоставила сградата. Или пък са били откраднати. Или са били свалени по други причини.

Отдръпнах се към вана, просто за всеки случай.

— Хей — каза Лъвайн. Стоеше пред дървените врати, боядисани в тюркоазносиньо. — Дай по-живо, а?

Уестън се обърна към партньора си и това ме накара да се замисля върху следващия си ход. Вратът му привлече погледа ми. Гръбначните прешлени са изключително деликатни. Дори с белезници, можех да му прекърша гръбнака с едно рязко изпукване. После можех да извадя пистолета му. Глок 23 побира тринадесет куршума, но нямаше да ми потрябват толкова много. Един щеше да е достатъчен. Лъвайн щеше да умре, преди да извади собствения си пистолет от кобура.

Реших да не действам по този начин.

Ако единственото, което уж бях направил, бе да съм убил някакъв скитник, защо Бюрото се интересуваше от мен? Какво ги бе накарало да се замъкнат до полицията и да ме довлекат в тази сграда? Имаше прекалено много неща, които не разбирах.

Така че можете да го наречете любопитство. Или професионална учтивост. Но каквото и да бе, важното беше, че реших да им съдействам.