Андрю Грант
Квит (32)

32.

На всеки две години флотът предприема нова инициатива. Последната беше здравна програма. Трябваше да ни направят цял куп прегледи по същото време като редовните психотестове, вероятно за да се намалят разходите. Предложиха ни го като безплатна придобивка, но не заблудиха никого. Истинската цел бе очевидна. Да се намалят до минимум отпуските по болест. Сякаш сме машини. А шефовете винаги искат колкото се може по-малко бездействие на поточната линия.

Прегледите не бяха задължителни. Прецених, че само около половин процент от нас се възползваха от предложението. Но дори и тази цифра можеше да е прекалено висока. Притесненията дали можеш да се разболееш в даден момент в бъдещето не са типични в моята работа.

Аз самият не отидох. Реших, че ако зад ъгъла ме очаква нещо лошо, по-добре да не го знам. И че това не се отнася само за здравните проблеми.

Тогава реших, че в разсъжденията ми има логика.

Вече не бях толкова убеден в това.

 

 

По стълбите към първия етаж минах покрай още четирима агенти. Всички носеха оборудване — оръжия, алуминиева стълба, сгъваем метален лост с нещо като челюсти в края, видеокамера. Но никой не ме погледна в очите. Забелязах и нещо друго. Всички дишаха през устата.

Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-добре разбирах защо. Коридорът вонеше на дезинфектант като в повечето болници. Но когато стигнах до средата, миризмата се предаде пред друга, по-силна. Остра металическа воня, която изпълни ноздрите и устата ми. Непогрешима. Тежката сладникава миризма на кръв. Нечовешка миризма.

Последните трима агенти бяха струпани пред входа на операционната. Тръгнах към тях и вонята се засили. Наблюдаваха ме навъсено, докато се приближавах, после се отдръпнаха и ми предоставиха отлична гледка към помещението.

Тялото бе на операционната маса. Главата липсваше, но личеше, че жената е била около метър и седемдесет — с ръста на Таня. Ръцете също липсваха, но видях едната китка, която се подаваше изпод зеления чаршаф. Беше нежна, слаба и гладка, китка на млада жена. Такива бяха и краката. Те си бяха на мястото. Двата палеца бяха леко извити навътре, сякаш жената бе носила обувки или боти с остри върхове.

На гърдите й бе оставено нещо. Метален бъбрековиден поднос. В него лежеше малък предмет. Приличаше на флаш драйв, но не можех да се приближа достатъчно, за да се уверя. Не и без да нагазя в море от кръв. Никога не бях виждал толкова кръв на едно място. Дори не знаех, че в човешкото тяло има толкова много. Операционната маса приличаше на островче в средата на лепкаво червено езеро.

Внезапна суматоха зад мен ме накара да се обърна. Бяха се появили четирима души с бели защитни костюми, бели бонета и бели терлици, които покриваха обувките им. Лицата им бяха скрити зад маски. И четиримата носеха големи метални кутии.

— Аз съм Майър — представи се първият. — Доктор Мелвин Майър. Махай се. Това е моето местопрестъпление. Отиди и чакай в командния център заедно с останалите.

— Не, благодаря. Ще остана тук.

— Какво? Участваш ли в разследването?

— Не. Просто дойдох да се посмея на клоуните.

— Кой си ти?

— Хубав тоалет, между другото. Но има нужда от малко цвят. Червеното може да те разкраси.

— Да не ме заплашваш? Ще наредя да те изкарат оттук.

— Можеш да опиташ. Но останките от приятелката ми лежат тук. И докато не разбера кой е отговорен за това, няма да си тръгна.

 

 

Търпението на Варли с криминолозите се изчерпа бързо и след по-малко от час той призова доктор Майър в командния център. Последвах го към вана. Уестън и Лъвайн вече бяха там.

— Знам, че тъкмо се зае с това, докторе — каза Варли. — Но нещо тук не е наред. Това е очевидно. Така че ми трябва бърз доклад. Какво можеш да ми кажеш?

— Нищо — отговори Майър. — Прекалено рано е. Все още работим. Не искам да си правя прибързани заключения на този етап. Ще се наложи да почакаш.

— Никой няма да чака, докторе. Говори.

— Не ме карай да бързам. Държиш се нелогично.

— Похитителите и убийците действат така на психиката. Кажи ми с какво разполагаш дотук. По-късно ще ми обясниш подробностите.

— Ами ако в резултат на привързаността си сгрешиш?

— Зарежи бягането от отговорност, докторе. Няма да си губим времето с това. Аз отговарям за тази операция.

Майър сведе очи и безмълвно задъвка горната си устна.

— Мисля, че това е неразумно — каза след малко. — Държа да го знаеш. Но ако настояваш, има няколко неща, в които съм почти сигурен. Три по-точно.

— И те са? — подтикна го Варли.

— Да започнем с жертвата. Разбрах, че сте дошли да освободите заложница, нали?

— Точно така.

— Е, трупът в операционната не е на млада жена. Мъжки е.

Уестън, Варли и Лъвайн се спогледаха учудено.

— Сигурен ли си? — попитах.

— Разбира се — отговори Майър. — Това не е нещо, което може да се обърка. Слаб и женствен, да, но определено не е женски.

— Значи не е Таня — отбеляза Уестън. — Тя може да е още жива.

— Стигнахте ли донякъде с идентификацията? — попита Варли.

— При трупа няма нищо, което да ни свърши работа — отговори Майър. — Главата и ръцете са отрязани, вероятно за да скрият идентификацията. За щастие разполагаме и с други източници. Един от хората ми проникна в охранителната система на клиниката. Само един човек е влязъл с картата си, но не е излязъл. Келвин Тейлър. Системата го е отбелязала като директор на здравната компания.

— Келвин Тейлър? — повтори Уестън. — Познаваме го. Гаден тип.

— Трябваше да си остане в затвора — обадих се.

— Но не сме го потвърдили — напомни Майър. — Нищо не е сигурно, докато не видим лабораторните резултати. Имаме нужда от ДНК проба, за да сме сигурни кой е. При положение че разполагаме с проба, разбира се.

— Ясно — каза Варли. — Давай по-бързо, докторе. Може да е адски важно.

— Ами Таня Уилсън? — попитах. — Заложницата. Някакви следи от нея?

— Не и на този етап — отговори Майър. — Но ще продължим да търсим.

— Дръж ни в течение — нареди Варли. — С какво друго разполагаш?

— Второто е причината за смъртта.

— Позволи ми да отгатна. Главата е отрязана.

— Не. Нищо в този случай не е каквото изглежда. Главата е отрязана след настъпването на смъртта. Също и ръцете.

— Откъде знаеш?

— Кръвта ни го каза. Помисли за вените в китките и врата. Ако сърцето все още е биело, когато са били отрязани, кръвта щеше да избликне като гейзер и да опръска всичко наоколо. В този случай обаче по локвата си личи, че кръвта буквално се е отцедила от жертвата.

— Защо тогава са му отрязали главата и ръцете?

— Не знам. Може и да не разберем, преди да намерим липсващите части.

— Какво тогава го е убило?

— Предварителният преглед показа екссангвинация^[1], дължаща се на зловещ разредител.

— Кървене до смърт?

— Да. Но не обикновено кървене. Кръвта е била толкова разредена, че е щяла да изтече от вените без дори да бъдат срязани.

— Какво може да причини това?

— Не съм сигурен. Вероятно някакво лекарство. Но пък да действа толкова бързо… В кофата за боклук открихме спринцовка с прозрачна течност и няколко запечатани флакона в шкафа за медикаменти. Без етикети. Ще узнаем повече в лабораторията, но прилича на производно на хепарин или уорфарин^[2]. И двете се продават свободно.

— Уорфаринът не е ли отрова за плъхове?

— Това е едната му употреба. Ако плъхът погълне достатъчно голяма доза, умира от вътрешен кръвоизлив. Зловеща смърт, дори за вредител. Същото е станало и с нашата жертва. Но в този случай лекарството е инжектирано. И е било променено, за да се засили действието му. Вероятно е подсилено около хиляда пъти.

— Тейлър знаел ли е какво му се случва?

— Вероятно. Сигурно е видял как кръвта започва да избликва от порите му още преди да загуби съзнание.

— Човешката изобретателност не спира да ме впечатлява, докторе. Е, какво е последното?

— Ами… тук е вече по-трудно. Не разполагаме с достатъчно информация. Мога да ви кажа само едно: в клиниката е ставало нещо повече от трансплантация на органи. Но какво точно? Имам нужда от известно време в лабораторията, за да съм сигурен.

— Предположение?

— Не искам да прибързвам. Но намерихме елементи от миниатюрни детонатори. Активирани от радиосигнали. Все още търсим експлозивите.

— Следи от предаватели?

— Не. Но и те не приличат на обикновените детонатори, активирани от мобифон. Мислим за безжична връзка.

— Значи си имаме работа с интернетна фабрика за бомби?

— Изглежда доста вероятно. Трябва да потвърдим използвания материал, но ми се струва, че някой е използвал тази клиника, за да конструира серия компактни устройства. А като вземем предвид присъствието на жертвата и липсата на каквито и да било други лица, възможно е устройствата вече да са били разположени. Или поне транспортирани.

— И ми съобщаваш това едва сега?

— Трябва ни време за анализ. Бързането само вреди. Погрешният извод може да е по-опасен от…

— Нещо, което да сочи към мишените?

— Нищо. Но все още търсим.

— Дейвид, ами Тейлър? Припомни си всичко, което ти разказа. Има ли нещо, което да ни насочи?

— Не — отговорих. — Но може да не е знаел. Каза, че хората от Ирак поели контрабандата на органи преди няколко седмици. Докарали свои собствени лекари. И това убийство, лекарството и експлозивите може да са тяхно дело.

— Мамка му — изсумтя Варли. — А сега вече не можем да го разпитаме. Е, има ли бомби някъде навън, или не? Трябва да знаем. И ако има, къде са? И колко са? Колко големи? Докторе, това е най-важната ти задача. Включи всичките си хора. Не ми пука за нищо друго.

— Ами Таня? — попитах.

— Съжалявам, Дейвид — отговори Варли. — Първо трябва да се справим с това.

— Защо тогава не започнем с флаш драйва? — предложих.

— Какъв флаш драйв? — изненада се Варли.

— Онзи в операционната — отговорих. — Оставен на място, където не можем да го пропуснем. Сега, след като знаем, че става дума за бомби, съм готов да се обзаложа, че в него има предупреждение до нас. Щом искаш да узнаеш мишените, трябва да провериш флаш драйва.

— Докторе? — попита Варли.

— Съгласен съм — отвърна Майър.

— И кога щеше да ми съобщиш? — ядоса се Варли. — По Коледа? След като бомбите избухнат? Когато затъна до гуша в трупове?

— Сега щях да съм в лабораторията и да го анализирам, ако не стоях тук, за да отговарям на прибързани въпроси — отвърна Майър.

— Къде е? — попита Варли. — Имам предвид флаш драйва?

— Тук, в куфарчето ми — отговори Майър.

— Дай ми го.

— Не.

— Веднага, докторе.

— Не мога. По много причини. Като начало, ако ти го дам, ще провалим събраните улики. По него може да има отпечатъци, които ще заличиш, когато започнеш да го опипваш. Чипът може да съдържа вируси или други опасни неща. Може да стане непоправима беля.

— Каква марка е? — попитах.

— Не забелязах — отговори Майър. — Защо?

— Може да се окаже важно. Прибран ли е в плик?

— Разбира се.

— Може ли само да го погледна през плика?

Майър въздъхна. После отвори металната си кутия, извади плика за улики и ми го подаде.

— „Сандиск“ — отбелязах. — Един гигабайт. Вероятно закупен от „Радиошак“.

— Това важно ли е? — попита Майър. — Какво означава?

— Означава, че трябва да излизаш повече на чист въздух — отговорих и метнах плика на Варли.