Андрю Грант
Квит (33)

33.

Навремето, ако човек искаше да заплаши някого, му оставяше бележка. Използваш лист и химикалка и пишеш с лявата ръка. Или напечатваш заплахата. Или изрязваш букви от вестник. А ако искаш да подплашиш обществеността, можеш да се обадиш в някое радио, като прикриеш слушалката с кърпа.

Сега разполагаме с компютри.

Приложението на новите технологии наистина е универсално.

 

 

Варли нареди на Уестън да включи лаптопа си и бързо пъхна флаш драйва в процепа. След миг на екрана се появи надпис „Външен диск“. Пишеше и че дискът съдържа видеофайлове.

— Кликни на последната възможност — каза Майър. — „Не предприемай действия“. После ми върни диска и ме остави да го занеса в лабораторията.

Уестън обаче избра възможността „Отвори папката, за да разгледаш файловете“. Отвори се нов прозорец. Съдържаше само една икона. Образът приличаше на четвърт диск, наложен върху филмова лента. Под него имаше номер на файла: 320. Описанието бе „Видеофайл“, а размерът му бе 10082 килобайта.

— Голям файл — отбеляза Уестън. — Да го отворя ли?

— Не — отвърна Варли. — Ще го разгледаме чрез телепатичните си способности.

Уестън кликна на иконата и екранът потъмня. Отначало беше безмълвен, но след миг се чу тихо биене на сърце. Човешко сърце. Започна да се усилва.

— Като „Тъмната страна на луната“ на Пинк Флойд — каза Лъвайн.

Появи се тройка, после двойка, после нула. Цифрите бяха бели. Запълниха екрана и започнаха да се свиват и уголемяват в ритъм с биенето на сърцето. Това продължи около петнадесет секунди. После цифрите се смениха с образи. Дете с един крак, подпряно на дървена патерица. Изгорени коли на пътища в пустинята. Старица, свита до разрушената си къща. Мърляв болничен коридор, претъпкан с безжизнени хора на носилки. Всяка нова сцена изскачаше от средата на предишната, сякаш избутана от ударите на сърцето. Накрая екранът стана червен и в средата му се появи 320. Започна да се появява текст, буква по буква.

„С всеки ден притискате все повече сърцето на народа ни. Сега ние отвръщаме на удара със символично отмъщение. Напуснете земята ни или още хора ще се удавят в собствената си кръв.“

— Дейвид е прав — каза Варли. — Това е предупреждение. Но най-странното, което съм виждал.

— Да, доста е загадъчно — съгласи се Лъвайн.

— Удар в сърцето на народа ни? — каза Уестън. — Символично отмъщение? Това може да означава само едно — нападение над Вашингтон.

— Да, но това им осигурява стотици мишени — отбеляза Лъвайн. — Коя е тяхната? Или техните?

— Няма нужда да се паникьосваме — каза Варли. — Имаме сценарии за подобни случаи. Добре оттренирани при това. Трябва ни само времето.

— Ами този номер? — попита Уестън. — Триста и двадесет? Защо непрестанно се появява на екрана?

— Не знам — изсумтя Лъвайн. — Триста и двадесет. Това е кодът на Минесота. Възможно ли е да приемат Минесота за сърцето на народа ни? Тя е в средата на Щатите все пак.

— Или еърбус номер 320? — предположи Уестън. — Поредното отвличане?

— Не — отговори Майър. — Не е номер, а дата. Също като 11/9.

— Двадесети март? — озадачено попита Лъвайн. — Защо са избрали тази дата?

— Къде са направени тези снимки според теб? — попита Майър.

— Очевидно в Ирак — отговори Лъвайн.

— И какво се случи в Ирак на двадесети март? — попита Майър.

Никой не отговори.

— Две хиляди и трета година? — подсказа ни Майър.

Тишина.

— „Шок и ужас“ ви изтръгнаха езиците? — Майър се ухили. — Това е датата, когато нападнахме Ирак.

— Сигурен ли си? — попита Варли.

— Абсолютно — отвърна Майър.

— Значи не е съвпадение — отбеляза Варли. — Но двадесети март? Това е утре. Разполагаме с по-малко от двадесет и четири часа.

— Много по-малко — вметнах. — Ако наистина държат на символиката.

— Разбира се — съгласи се Варли. — Часът също е важен. Ще се стремят към три и двайсет сутринта.

Лъвайн си погледна часовника и каза:

— По-малко от четири часа и половина. Нямаме шанс.

— Имаме — възрази Варли и се надигна. — Обадете се. Веднага. Знаете шифрите. Кайл, докарай колата. Потегляме към летище „Ла Гуардия“. Докторе, връщай се в лабораторията. Дейвид, идваш ли с нас?

— Не — отговорих. — Не мога да се отърва от чувството, че пропускаме нещо.

— Да — отвърна Варли. — Ще пропуснем шанса да спасим човешки живот, ако не се задействаме веднага.

— Помисли малко — настоях. — Нещо не се връзва. Като начало, защо „Волфрам“ е използвал Таня, за да отправи предупреждението си?

— Не знам — отговори Уестън. — Но изглежда странно.

— Таня е любопитна — каза Лъвайн. — Набутала се е да разузнава и са я заловили.

— Не съм съгласен — възрази Уестън. — Трябвало им е време, за да приготвят видеозаписа. Сигурно са планирали как да го доставят. Не са можели да разчитат, че ще заловят шпионин. А и Таня не е чак толкова глупава, че да иде сама, нали?

— Прав си — казах. — Освен това ми каза, че я чакали в апартамента й.

— Което ни води до следния въпрос: защо въобще „Волфрам“ ще преследва Таня? — попита Уестън.

— Добър въпрос — каза Варли. — Но не знам отговора. Можем да поразсъждаваме върху него по-късно. Сега обаче важното е да спрем бомбите.

— Задръж огъня, докато не разберем какво става — посъветвах го. — Имате стотици хора във Вашингтон. Не можеш ли да им възложиш случая?

— Не — отговори Варли. — Прекалено важен е. Трябва да действаме.

— Ето ти още една загадка — казах. — Защо са искали да видят точно мен?

— Защото Таня те познава — отвърна Лъвайн. — Доверява ти се.

— Но „Волфрам“ не ме познават — възразих. — Защо ще искат да отида в клиниката? Не са знаели, че съществувам, когато са направили видеозаписа. А доставката му е била важна. Защо да искат точно мен?

— Времето ни изтича — каза Варли. — Трябва да тръгваме. Ела с нас, Дейвид. Ще сглобим мозайката в самолета.

— Не — отвърнах. — Вие отивайте. Аз ще остана тук. Ще разбера всичко сам.

— Щом настояваш. Но бъди честен. Изпитваш вина заради Таня, нали? Но разговорите няма да помогнат за намирането й.

— Няма да я намеря и във Вашингтон.

— Но и тук няма да я намериш — отвърна Варли. — Погледни истината в очите, Дейвид.

— Казах й, че отивам да я взема — настоях. — А това е обещание, което не възнамерявам да наруша.

— Добре, но оставаш съвсем сам — напомни ми Варли. — Какво ще направиш? Ще седиш тук и ще чакаш да ти се обадят? Стига, Дейвид. Ела с нас. Помогни ни да свършим едно добро дело.

Чакането на обаждане не влизаше в плановете ми. А и бездруго бях изключил звука на мобифона, когато се отправих към клиниката. Старите навици умират трудно. Сега го извадих от джоба си. Тъкмо щях да включа звука, когато видях пощенския плик на екранчето. Ново съобщение.

„Забавляваш ли се с момчетата ми? Надявам се, че да. Аз пък се забавлявам, като си играя с твоето момиче.“

Показах съобщението на Лъвайн.

— Лошо — каза той. — От кого е? Познаваш ли номера?

— Не. Никога не съм го виждал.

— Ами обади се — посъветва ме Уестън. — Виж дали някой ще отговори.

Набрах и натиснах бутона за говорителя.

Още след първото позвъняване чух записан глас. Беше гласът на Лесли.

„Моля, изберете една от следните три възможности. Ако се обажда Дейвид Тревилиън, който се притеснява за приятелката си Таня, която ще умре скоро, натисни едно. Ако е ФБР, което иска да узнае разликата между главата и задника си, натиснете две. Всички други, обадете се по-късно. В момента се забавлявам прекалено много, за да вдигна телефона.“

Огледах масата и видях три смаяни лица. Доктор Майър изглеждаше само леко объркан.

— Не разбирам — каза Лъвайн. — Мислех, че хората от „Волфрам“ са отвлекли Таня. Ако я е заловила Лесли, защо ще вика Дейвид в клиниката, за да намери съобщението на „Волфрам“?

— Защото очевидно работи с „Волфрам“ — каза Майър. — Това изяснява нещата, нали?

— Не, дори обратното — отговори Уестън. — Лесли и „Волфрам“ са отделни случаи. Абсолютно несвързани. Доказахме го.

— Но новите доказателства водят до различен извод — отбеляза докторът.

— Чакайте малко — спря ни Лъвайн. — Как е възможно да я е отвлякла Лесли? Тя е в затвора. След сблъсъка си с Дейвид във вторник.

— Достатъчно — прекъсна го Варли и удари с юмрук по масата. — Да тръгваме. Трябва да намерим бомбите. И аз не загрявам нищо от тази история, но ще звъннем няколко телефона от колата.

Столовете изскърцаха измъчено и Уестън, Лъвайн и Майър се надигнаха. Аз останах на мястото си и се вторачих в телефона. Мъчех се да сглобя мозайката в главата си. След три секунди пристигна ново съобщение. От същия номер.

„Съжалявам, че пропуснах обаждането ти. Прекалено съм заета, за да говоря. Може и да ти върна Таня, когато приключа с нея. Междувременно ти пращам снимката й. И преди ти обещах, но забравих. Много съм лоша, нали?“

Натиснах бутона и мъглив образ бавно запълни екранчето. В главата ми започнаха да се оформят мрачни мисли. Погледах снимката за момент, после подадох мобифона на Уестън и казах:

— Не гледай лицето й. Погледни дясната й китка.

— Кожена каишка — отбеляза той. — И метална рамка. Като онази носилка в къщата на Лесли.

— Възможно ли е да е онова мазе? — попита Лъвайн. — И то е с бели стени.

— Не — възрази Уестън. — Виждам прозорец.

— Дайте ми ключове от кола — помолих.

— Отиваш там? — попита Лъвайн.

Не отговорих.

— Не можеш да отидеш сам — каза Уестън. — Там е същата работа като тук. Таня е заложница. Трябва да изпратим екип.

— Не — обади се Варли. — Няма време. И знаем с кого си имаме работа. Ако Лесли е отвлякла Таня, нямаме нужда от екип, а от кофа и парцал.

— Все пак ми трябват ключове — напомних им.

— Къде е това място? — попита Лъвайн, като плъзна ключодържателя си по масата. — Някъде в Уестчестър? Ще се обадя на полицията да те посрещнат там.

— По-добре недей — казах.