Андрю Грант
Квит (39)

39.

От самото начало знаехме, че флотът ни обучава за определено нещо. Проникване в тила на врага и подривна дейност. Умението да се намъкнеш в дадена група, да изтръгнеш поверителна информация, да я съобщиш на хората си и да се измъкнеш невредим. Затова не се изненадахме, когато открихме, че са наредили на един от нашите хора да ни шпионира. Особено след всички други номера, които ни бяха погодили. А и, честно казано, тя се издаде глупаво. Въпросите, които задаваше. Местата, където я забелязвахме. Начинът, по който се сприятеляваше с някого за няколко дни, а после с някой друг.

След три седмици бе свикано спешно събрание. Съобщиха ни, че сме се провалили в мерките за безопасност. Всички бяхме призовани в заседателната зала. Спомням си как всеки минаваше покрай главния инструктор, без да го погледне, но с лека усмивка, убеден, че си е свършил работата. Усещането се промени, когато всеки от нас получи папка. Дебела. С подробности за всичко, което бяхме издали. Но информацията не бе получена от човека, когото подозирахме. Виновникът се оказа най-кроткият човек в курса. Онзи, с когото всички говореха, като се опитваха да повдигнат самочувствието му и да го предпазят от изхвърляне.

Отначало мислех, че поуката е „Не се доверявай на никого“. Но скоро ни изясниха истинския смисъл на упражнението — хората говорят доброволно, ако не усещат заплаха. Езиците се развързват, когато хората вярват, че силата е у тях.

Дори ако в действителност не е така.

Видях изненадата по лицата на агентите, когато стигнахме до асансьорите и Тейлър натисна бутона за нагоре.

— Не играете покер, а? — попита той, докато униформените набутваха агентите в асансьора. — Какво очаквахте? Да слезем долу?

Натисна бутона за четиринадесетия етаж и продължи:

— Не се тревожете. Приятелчетата ви няма да останат тук дълго. Всеки момент ще чуят, че колата ми е била забелязана на магистрала „Рузвелт“. И ще се втурнат след нея. През останалата част от нощта ще преследват сенки. И последното място, където ще ви потърсят, е тук, в същата тази сграда.

Вратата на асансьора се отвори и Тейлър ни поведе по коридора. Спря в средата. Двама от униформените вкараха агентите в 1410. Тейлър смъкна чантата от рамото си и влезе в 1412. Останах сам с двамата стрелци. Заглушителите бяха изчезнали, а пистолетите бяха прибрани в кобурите. Съблазнителен момент. Но самоувереността на Тейлър бе огромна и исках да я запазя такава. Погледнах си часовника. 02:34. Нямах време за губене.

Типът, който бе душил като заек, се размърда първи. Извади ключ и отвори 1414. Другият ме хвана за лакътя и ме вкара вътре. Бутна ме покрай дървеното гардеробче и продължи да ме тика напред, докато не стигнахме до двойното легло. Заека стоеше от другата му страна и оглеждаше мебелите. Вдигна стола пред тоалетката, провери го грижливо и каза:

— И слон не може да го счупи. Дай го насам.

Седнах на стола и двамата стегнаха китките и глезените ми за него с четири от пластмасовите връзки, които бяха взели от мен. После изсипаха вещите ми — пистолета от човека на Лесли, последната кабелна връзка, портфейла ми, личната ми карта, ключа за стаята и ключа за апартамента на Таня — на тоалетката. Накрая кацнаха на леглото зад мен.

Зачудих се дали и Таня седи завързана някъде. На стол, като мен. Или на някоя от количките на Лесли.

— Има ли чайник тук? — попитах. — Бих пил едно кафе.

Никой не отговори.

Образът на полираната дървена кутия на Лесли се появи пред очите ми. Чух гласа й. Всичките й приказки за волтове и ампери…

— Рум сървис? — попитах. — Да хапнем нещо, докато чакаме, а?

Пак никой от двамата не отговори. Изглеждаха напълно доволни да си седят мълчаливо. Не си виждах часовника, но сигурно минаха поне десетина минути без никакво раздвижване. Вторачих се в стената и се опитах да прогоня всички зловещи образи от мислите си. После чух леко почукване. Дойде от вътрешната врата, между гардероба и тоалетката. Заека скочи и я отвори. Влезе мъж със зализана коса и черен костюм на бели райета. Приличаше на чикагски гангстер. Нужна ми бе цяла секунда, за да го позная.

— Тейлър! — възкликнах. — С какво си се издокарал, по дяволите?

Той се приближи до мен.

— Направи ми впечатление на умен човек, когато говорихме. Затова ще говоря делово. Търся информация.

— Информация, с която разполагам само аз? — попитах.

— Не. Няколко души разполагат с нея. Но ти можеш да ми спестиш време.

— Цял живот съм си мечтал да ти услужа. И ако ти дам тази информация, ще ме пуснеш да си ходя?

— Не. Ще умреш. В тази стая. След половин час.

— Е, тогава не виждам какъв стимул имам да говоря.

Тейлър пак влезе в другата стая и се върна със старомодна лекарска чанта. Кафявата кожа бе овехтяла и на места прокъсана, а металната закопчалка очевидно не работеше. Тейлър остави чантата на тоалетката и я отвори. Извади стъклен флакон с прозрачна безцветна течност и го остави до чантата. После извади огромна месингова спринцовка и я вдигна пред мен.

— Опитваш се да компенсираш нещо? — попитах.

— Да, знам, че е по-голяма от обичайните — отвърна той. — Европейска е. Антика. От някакъв стар ветеринар. Осемдесет милилитра. Повече, отколкото са нужни за човек. Няма нужда да се притесняваш за въздушни мехурчета. Защото знаеш какво ще ти инжектирам, нали?

— Течността, която вливате на пациентите си?

Тейлър кимна.

— Значи не можеш да я използваш върху мен — казах.

— Така ли? — учуди се той. — Защо?

— Защото жертвите ще станат 321. Ще провалиш символичното послание. И всички ще ти се смеят.

Тейлър се усмихна.

— Не се тревожи. Моите хора първо ще те сложат във ваната. Кръвта ти ще изтече по канала. Никой няма да узнае. Освен теб, разбира се. Ако ни принудиш да действаме по този начин.

Не отговорих.

— Не е нужно да поемаме по този път — каза той. — Можеш да проявиш здрав разум.

Погледнах го за секунда. Знаех, че времето ми изтича. Исках да поработя върху Тейлър. Да разбера какво знае. Но виждах, че е прекалено рано. Още не беше готов. Имах само един шанс. Не можех да си позволя да го пропилея. А и все още не бях намерил начин да се освободя от стола.

— Никога не съм си падал по проявяването на здрав разум — казах.

— Може пък да успея да ти променя мнението.

— Можеш да опиташ. Но трябва да те предупредя. Няма да е за първи път. И никога досега не се е получавало.

Тейлър остави спринцовката на тоалетката. После взе пистолета ми, провери дали е зареден и внимателно го остави от другата страна на флакона.

— Ето — каза. — Това е изборът ти.

Хвана лявата ми китка, свали ми часовника и попита:

— Не може да избяга, нали?

— Не — отговори Заека.

— Връзките достатъчно ли са стегнати?

— Да.

— И не може да счупи стола?

— Не.

Тейлър прибави часовника ми към колекцията на тоалетката и каза:

— Добре, сега отиваме в съседната стая. Трябва да свършим една работа. Ще ни отнеме десет минути. Това ще ти остави малко време да помислиш. И после ще ми кажеш как искаш да приключиш живота си.