Андрю Грант
Квит (18)

18.

Приятелят ми Джереми бе роден за жертва.

Запознах се с него две седмици след като постъпих в гимназията. Той пропусна началото на срока, тъй като се съвземаше от наскоро нанесен му побой. Появи се в класната стая една сутрин. Спомням си как си помислих, че би могъл да татуира на челото си „Тормозете ме“, ако се съдеше по начина, по който се държеше. Местните хулигани бяха неудържимо привлечени от него. Наложи се да го спасявам няколко пъти през годините, когато го ограбваха прекалено много или изглеждаше, че отново ще бъде сериозно наранен. Можех да спра проблемите напълно, но мислех, че няма да е разумно. Нямаше да съм около него цял живот и той трябваше да се научи как да се пази и защитава. Проблемът бе, че му липсваше инстинкт. Нямаше представа как да усети опасността, нито как да я спре.

Повечето разправии бяха детинска история, но един ден чух няколко хлапета да заплашват да го пребият след училище, ако не им даде пари. Имах чувството, че Джереми чува думите им, но не разбира какво означават. Очевидна грешка. Едва повярвах на очите си. И бях напълно сигурен какво ще стане. Щеше да ми се наложи да се позабавя с прибирането у дома.

Излязох от училище по същото време като Джереми. Изостанах леко и се смесих с групите, които отиваха в неговата посока. Пътешествието започна спокойно. Нищо не се случи, докато не стигнахме до тясна уличка на километър от дома му. Тогава сърцето ми се сви. Джереми влезе в капана, без дори да се усети. Завих зад ъгъла и видях двете хлапета, които го чакаха там, на пет–шест метра. Вече го бяха хванали. Единият го държеше, а другият замахваше с юмрук към лицето му. Бях прекалено далеч, за да го спра, затова грабнах един камък и го метнах. Хулиганът се завъртя в последната секунда и камъкът го улучи в челото. Той залитна и от раната потече кръв. Приятелят му се завъртя и побягна, но не стигна много далеч. Пипнах го след секунда.

Джереми се зарадва страхотно, че си е получил парите за обяд обратно, но май не схвана какво се опитвах да му покажа. Обясних му, че заплахите са като дим. Появяват се, преди огънят да се разгори. И трябва да ги стъпчеш, преди да се превърнат в пожар.

Този метод ми вършеше работа, когато бях малък, и оттогава се придържам към него.

Затова можете да си представите как се почувствах днес: да си губя времето със събранието на ФБР, докато Лесли бе оставена да изчезне свободно.

 

 

Разнебитеният стол, на който бях седял вчера, бе преместен в дъното на заседателната зала и бе полускрит под купчина тъмносини палта. Но това не беше проблем. Осем други стола бяха разположени около голямата гранитна маса. Тръгнах надясно, където два празни стола деляха Таня от четиридесетгодишен дебелак със сив костюм. Облегалката на стола до Таня беше изцапана, затова го бутнах настрани и взех съседния.

— Хей — каза дебелакът. — Тук седи човек.

— Да — отвърнах. — Аз.

Двойната врата се отвори и влезе някакъв тип с четири големи кафета на картонен поднос. Остави едното вдясно от мен и занесе другото на Варли, който седеше сам в средата на дългата страна на масата. После се върна и седна до мен. В подноса останаха две кафета.

— Кое от двете е за Росър? — попитах.

— Защо пък едното да е за него? — отвърна типът.

— Хайде де, кое?

— Ето това. Защо?

— Предполагам, че е черно, без захар, нали?

— Точно така. И какво ти влиза в работата?

— Така го харесвам — отговорих, взех го, отпих и подадох другото кафе на Таня.

— Хей — започна новодошлият, — това е…

— Да? — прекъснах го и се извъртях към него.

— Горещо е. Може би.

— Господа — обади се Варли, — и госпожице. Време е да започваме. Предполагам, че не всички познават английските ни приятели, затова да започнем с кратко представяне. Айвън?

— Айвън Спраул — представи се дебелакът. — ФБР, отдел „Специални операции“. Работя за Мичъл в Ню Йорк.

— Брайън Шмит — каза типът с кафетата. — Също от отдел „Специални операции“.

— Дейвид Тревилиън — представих се. — Вчера бях в екипа на сатаната. Днес съм невинен очевидец и екскурзовод.

— Таня Уилсън — каза Таня. — Британско посолство.

— Лейтенант Байрън Макбрайд — каза човекът срещу нея. — Нюйоркска полиция. Отговарям за реакцията на убийствата на възрастни и бездомни жертви.

— Детектив Росиниър — представи се следващият. — Работя за лейтенант Макбрайд.

— Оставам само аз — обади се Уестън от мястото си срещу дебелака. — А нашите английски приятели определено знаят кой съм.

Варли остана с Уестън за първата група въпроси, които включваха пълен отчет за нахлуването в дома на Лесли: „Как проникнахте там? Какво претърсихте? Колко време ви отне? Какво намерихте? Как документирахте местопрестъплението? Възможно ли е да сте пропуснали нещо? Откъде си сигурен? Направихте ли снимки? Криминолозите откриха ли нещо по-късно?“ Варли беше неуморим. Разпитва Уестън цели двадесет минути, като му задаваше едни и същи въпроси по няколко пъти.

Полицаите до мен бяха следващите подложени на подробен разпит, но Варли подходи към тях по различен начин. Този път не се интересуваше от определен случай, а поиска да научи подробности за престъпленията от миналата година. „Колко скитници са били убити? На каква възраст са били? Пол? Религия? Предишна работа? Причина за смъртта? Колко от случаите са стигнали до пресата? Щат или страна на раждане? Колко случая са били разрешени?“ Въпросите бяха безброй и Варли се измори първи. Макбрайд все още се държеше и цитираше от неизчерпаемия си резервоар от статистически данни. Накрая Варли го прекъсна и се обърна към мен.

— Господин Тревилиън, наскоро сте проникнали в престъпната организация на жената, която познаваме като Лесли. Правилно ли е това?

— Да — отвърнах. — Тя се опита да ме вербува.

— И ви говори за агент Раб?

— Да.

— Какво ви каза за него?

— Каза, че един от нейните служители го убил.

— И това беше човекът, когото доведохте тук тази сутрин?

— Чухте го да си признава.

— Тя спомена ли ви защо са се насочили към агент на ФБР?

— Каза, че не било нарочно. Възнамерявали да убият обикновен скитник, но служителят й не установил истинската самоличност на Раб, преди да натисне спусъка. Предполагам, това доказва, че Раб все още е работел под прикритие.

— Защо са искали да убият скитник? Каква е връзката между операцията на Лесли и случая на Раб?

— Мисля, че няма връзка. Според мен Лесли се занимава с кражба на самоличности. А това няма нищо общо е убийствата по влаковете.

— Защо смятате така?

— Защото агент Раб имаше открадната карта за социална осигуровка в портфейла си, когато бе намерен. Видях подобна карта у човек в къщата на Лесли. Това не може да е съвпадение.

— Може и да не е. Интересно. Трябва да проучим въпроса. Да се уверим, че няма връзка.

— Ще се заема с това — обади се Шмит.

— Добре. — Варли кимна. — Да резюмираме наученото. Основавайки се на разговора на Лесли с капитан Тревилиън и признанието на служителя й, което чух лично, можем да сме сигурни кой е убил Майк Раб. Някой да не е доволен от това?

Никой не отговори.

— Агент Уестън претърси дома на Лесли и не намери доказателства, че Раб е бил убит нарочно, нито че бандата е действала според информация, получена от Бюрото. Има ли несъгласни?

Тишина.

— Лейтенант Макбрайд анализира подробно наличните данни и не откри стремеж към убиване на федерални агенти в Ню Йорк. Несъгласни?

Поредното мълчание.

— Добре. След като е така, стигаме до извода, че агент Раб е станал жертва на престъпление, извършено от организацията на Лесли. Знаем, че тази организация е голяма и свирепа. Командир Тревилиън също го знае. Ако някой има възражения, сега е времето да ги каже.

Отново никой не заговори. Всички седяха неподвижно, с изключение на Уестън, който гледаше в пода.

— Добре тогава. Ето какво ще направим. Кайл, след като знаем, че участието на Лесли е било случайно, искам да се върнеш към случая с влаковете. Започни оттам, където Раб е приключил. Не искам повече трупове.

— Да, господине — каза Уестън.

— Айвън, ще работиш с капитан Тревилиън. Изгответе подробно описание на Лесли и всичките й сътрудници. Искам да го разпратиш по всичките ни офиси и полицейски участъци до края на деня. Не ми пука, че Майк е станал случайна жертва. Лесли трябва да си плати за това.

— Да, господине — отвърна дебелакът.

— Брайън, ти ще се заемеш с теорията за кражба на самоличности. Не виждам каква е връзката й със случая на Майк, но може да е важна. Трябва да я открием. Капитан Тревилиън ще ти помогне, ако се нуждаеш от повече подробности.

— Да, господине — каза типът с кафетата.

— Дейвид, доволен ли си?

— Не съвсем — отговорих. — Знам, че това не е причината за убийството на агент Раб, но все пак имате изтичане на информация. Също и полицията. Лесли знаеше безброй неща за мен например. Кой знае какво още й съобщават?

— Прав си. Но не се тревожи. Действаме по въпроса. Стандартната процедура е да доведем екип от друг офис, който да проведе задълбочено разследване. В момента са на път насам. И вероятно ще искат да поговорят с теб, ако нямаш нищо против.

— Разбира се — съгласих се.

— Чудесно. Е, госпожице Уилсън, лейтенант, детектив, благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Оценявам работата ви и…

Мобифонът на лейтенант Макбрайд зазвъня, той се извини и отговори.

— Съжалявам, момчета — каза, като свърши разговора. — Настоях колегите да ми се обадят, ако се появи нещо, което може да е свързано със случая.

— И свързано ли е? — попита Варли.

— Не мисля. Тази сутрин са намерили още един мъртъв скитник.

— Надявам се, че не ви липсват и други агенти? — намесих се.

— И аз се надявам — отвърна Варли.

— Е, ако някой липсва, помнете, че съм бил с вас цял ден.

— Дори не казвай подобно нещо. Изнервяш ме. Макбрайд, какво знаем за този човек?

— Не се тревожи, в безопасност сте — отговори Макбрайд. — Жертвата е на седемдесет и шест години. Чарлз Бромли, роден в Бруклин. Убит с тъп предмет. Намерен от човек, който тичал за здраве в Сентръл Парк. А, и имал само една ръка.

— Слава богу — промълви Варли. — Всички мои хора имат по две ръце.

— Какво е второто му име? — попитах. — На жертвата? Пол ли?

— Има ли значение? — учуди се Макбрайд.

— Възможно е.

— Чакай, ще проверя.

— Да, второто му име е било Пол — каза Макбрайд, след като поговори по телефона. — Откъде знаеш?

— А какъв е номерът на социалната му осигуровка? — попитах. — 812–67–7478?

Макбрайд сви рамене, отново се обади по телефона и когато затвори, ми каза:

— Ще трябва да ми обясниш някои неща.

— Това са името и номерът, които видях на картата в къщата на Лесли вчера — обясних. — Картата беше у един от хората й.

— Не е възможно — възрази Макбрайд. — Съдебният лекар беше категоричен. Смъртта е настъпила след полунощ.

— Сигурно вече са били заловили Бромли — обади се Уестън. — Взели са картата му и са го държали заключен някъде. После са го върнали в града и са го убили през нощта.

— Да, това звучи логично — потвърди Варли.

— Не — възрази дебелакът. — Въобще не е така.

— Обясни го тогава — предизвика го Уестън.

— Нещо ме притесняваше още откак чух, че с трупа на Раб е била намерена карта — каза той. — Няма логика да го убиват и да оставят картата му. Но сега разбирам. Правят точно обратното на това, което мисли господин Тревилиън. Не крадат самоличности, а ги създават.

— Знаеш ли, може и да си прав — съгласих се. — Чувал съм нещо подобно и преди. В Африка или някъде другаде. Хитра работа.

— Каква точно? — попита Варли.

— Измама с номера на социални осигуровки — отговори дебелакът. — Лесли сигурно има човек в отдела и той създава стотици, може би дори хиляди фалшиви досиета. После получават плащания за купчина хора, които не съществуват.

— Хиляди? — попита типът с кафето. — Може да става дума за страхотни пари. Колко получават пенсионерите?

— Не знам — отговори дебелакът и извади джобен компютър. — Но мога да проверя. Още сега. Добре, ето. Влязох в страницата на администрацията по социални осигуровки. Максималното заплащане на пенсионер е 2185 на месец, а средното — 1079.

— Те биха се придържали към средното — отбеляза кафеджията. — За да не привличат внимание. Но с колко фалшиви досиета разполагат? Това е важното.

— Съжалявам — отвърна дебелият. — Няма начин да разбера.

— Не можеш ли да предположиш? — обади се Таня. — Колко човека получават социални осигуровки тук?

— Дайте ми една секунда. Ето. В Ню Йорк са 1996230. И това е било през 2005 година, така че сега са повече.

— Това е без значение — каза Таня. — Колко точни са данните?

— Федералният стандарт е 99,96 процента — отвърна дебелакът. — Не е лошо, нали?

— Не е — съгласи се Таня. — Но дори да е така, 0,4 процента от почти два милиона си е сериозна цифра.

— Около осемстотин — намесих се.

— И ако всеки получава по тринадесет хиляди долара на година? — предположи Таня.

— Уха! — изсумтя кафеджията. — Това са над десет милиона долара годишно.

— Ако предположенията ви са правилни — каза Уестън. — И ако всички фалшиви досиета са измама, а не просто грешки. И ако всички измами са свързани с Лесли.

— Свързани са — каза Варли. — Повярвай ми. Лесли не търпи конкуренти.

— Дори да са само половината, пак е огромна цифра — каза дебелакът. — И е адски лесна работа. След като създадат фалшивите досиета, парите ще си потекат сами.

— Просто не разбирам — възрази Уестън. — Социалните със сигурност имат ревизори.

— Разбира се, че имат — потвърдих. — Точно затова убиват скитниците.

— Ревизорите проверяват определен брой случайно подбрани досиета всеки месец — обясни дебелакът.

— Вътрешният човек на Лесли ще сравнява списъка им с фалшивите досиета. И ако забележи, че разследват някое от тях, веднага предупреждава Лесли.

— И какво? — попита Уестън.

— И Лесли убива бездомник — обясни му дебелакът.

— И оставя фалшива карта за социална осигуровка с трупа му. Полицаите я намират, вкарват новата самоличност на жертвата в системата, а следователите ще я приемат като доказателство, че досиетата са си били наред през цялото време.

— И по тази причина са преместили трупа на агент Раб — обади се Таня. — Завлекли са го до началото на уличката. Дейвид едва не се спънал в него. Лесли е искала да бъде намерен бързо.

— Звучи съвсем просто — отбеляза Варли. — Лейтенант, можеш ли да ми кажеш колко от досиетата на жертвите са били ревизирани по времето, когато са били убити?

— Не веднага — отговори Макбрайд. — Дай ми една седмица. Ще вкарам новите параметри в базата данни.

Дайте му седмица. И ще вкара новите параметри. От административна гледна точка не е лошо. Но ако бяхте на мястото на Лесли, щяхте ли да се уплашите?