Андрю Грант
Квит (24)

24.

За първи път чух този израз, когато бях съвсем малък, и си помислих, че е ужасно глупав. Как въобще иглата може да попадне в купа сено? И защо някой ще тръгне да я търси?

Когато пораснах, мислех следното: е, добре, иглата е в купата сено и ни трябва. Няма проблем. Палим сеното. То ще изгори, но иглата ще остане.

По-късно разсъждавах по друг начин. Защо да си губим времето с огън? Да използваме магнит. Тогава иглата сама ще дойде при нас.

Накрая, като се позамислих малко повече, стигнах до друг извод. Въобще не е важно дали ще използваш кибрит, или магнит. Просто трябва да знаеш откъде да се снабдиш с подходящите за работата инструменти.

 

 

Обади се Лусинда, заместничката на Таня в консулството. Бяха приключили проверката на телефоните на „Волфрам“ и искаха да й съобщят резултатите. Таня се заслуша напрегнато. По лицето й плъзна доволна усмивка. Накрая помоли да й направят пет копия в краткото време, което щеше да ни е нужно да се метнем в колата на Уестън и да стигнем до Трето авеню. Таня щеше да влезе в консулството и да вземе разпечатките лично.

Таня се върна с няколко дебели плика и седна до мен, без да каже и дума. Потеглихме.

— По-добре да се обадя на шефа — каза Лъвайн и извади мобифона си. — Да го предупредя, че пристигаме.

Разговорът продължи чак докато стигнахме до гаража на ФБР.

— Варли не е тук — уведоми ни Лъвайн, след като спряхме. — Пратили са го на друга важна задача. Така че няма смисъл да се качваме на последния етаж. Можем да си слезем на двадесет и третия.

— Можете да пропуснете първата част — каза Таня. — Тя се отнася до обикновените телефони. Хората са гледали прекалено много криминалета и вече не използват обикновени телефони за нищо подозрително. За това служат мобифоните. Всички си мислят, че като няма жици, няма записи. Тъпанари.

— Втора част е просто списък с номера — отбеляза Уестън.

— Правилно. Отбелязахме номерата на всички мобифони на „Волфрам“. После идентифицирахме всички обаждания от мобифоните на компанията до други нейни мобифони, както и до обикновени телефони. Това, което не влиза в списъка, са обаждания до хора извън компанията. Всичките са в трета част.

— Дълъг списък — промърмори Лъвайн.

— Точно така. Затова го съкратихме. Първо с указателя, после в „Гугъл“. Това свърши работа с 95 процента от номерата. Моите хора са се обадили на останалите. Представяли се за хора от телефонната компания, ако някой вдигал. Ако не вдигал никой, записвали съобщенията от гласовите пощи. Досадна работа, но си струва усилията. Погледнете какво открихме. Четвърта част.

— Шест номера — каза Уестън. — С дати до пет от тях.

— Това показва кога са били направени последните обаждания от „Волфрам“ до тези номера. Датите не ви ли правят впечатление?

— На мен да — отговорих.

— Би трябвало да впечатлят и трима ви. Това са датите, когато са били убити Саймън и четиримата американци.

— В деня на смъртта си всеки от тях е имал обаждане от същия мобифон — отбеляза Уестън.

— Правилно.

— От човек, който се е интересувал от парите — отсъди Уестън.

— Не е задължително.

— Така трябва да е — обади се Лъвайн. — Но от кого?

— Не знам. Разполагаме само с номера, но не и с име. Обадихме се, но никой не вдигна.

— Оставихте ли съобщение на гласовата поща? — попита Лъвайн.

— Не. Въобще не се включи.

— Ами шестият номер? — попита Уестън.

— В него има нещо… — замислено промълви Лъвайн.

— Той е единственият номер, за който не знаем нищо. Последното обаждане до него от „Волфрам“ е било в деня след обаждането до Саймън, но преди другите двама американци.

— Това е телефонът на Джеймс Мансъл — казах.

— И аз така мисля. Трябва да е той. А това означава…

— Че Мансъл също е мъртъв — довърших вместо нея.

— О, не — възрази Лъвайн и стана. — Изобщо не означава това. Изчакайте. Трябва да ви покажа нещо.

Затърси нещо по бюрото си, после се върна. Държеше някакво синьо листче.

— Вижте това.

Беше същият номер.

— Откъде го взе? — попита Таня.

— От документацията на Раб — отговори Лъвайн. — Това е номерът на човека, с когото планираше да се срещне в неделя вечер, когато го убиха.

— Майк е трябвало да се срещне с Мансъл? — озадачено попита Уестън. — Как е възможно?

— Мансъл е оцелял при нападението срещу екипа — каза Таня. — А после, когато е осъзнал, че е в опасност, се е опитал да потърси помощ.

— То е ясно, че се е нуждаел от помощ — намесих се. — Но как, за бога, се е свързал с Раб?

— Ако се замислиш, има логика — каза Лъвайн. — Стандартна процедура. Екипът на Майк Раб разпространяваше листовки навсякъде. Молеха хората да се обадят на специален телефон. Обажданията се проверяваха. И всяко истинско се препращаше нагоре по веригата.

— Чак до Майк? — Наистина се изненадах.

— Абсолютно — потвърди Лъвайн. — Майк беше отдаден на работата си. Обичаше лично да преценява дали хората са искрени.

— Да, пасва — каза Уестън. — Знаем, че Майк трябваше да се срещне с човек с английски акцент. И затова ченгетата заподозряха теб, Дейвид. Е, това поне бе едната причина.

— Но защо да се срещат в уличката? — попитах. — Защо не в службата или в някой полицейски участък?

— За да приспят вниманието на убиеца, в случай че наблюдава — отговори Лъвайн. — Майк не е искал да го подплаши.

— И какво се е объркало? — попита Таня.

— Мансъл трябва да е пристигнал след смъртта на Майк — отвърна Лъвайн.

— Видял е какво е станало и е разбрал, че човекът на „Волфрам“ е стигнал там първи — добави Уестън. — Същият човек, който е убил приятелите му.

— Разбрал е, че от Бюрото изтича информация, и е побягнал — каза Лъвайн. — Знаел е, че това е единственият начин „Волфрам“ да научи за срещата му с Раб.

— И ние предположихме същото — вметна Уестън.

— Не е невъзможно — каза Лъвайн. — „Волфрам“ има връзки с министерството на отбраната. Защо не и с ФБР?

— Това обяснява и нещо друго — сети се Уестън. — Защо Майк не се е борил.

— Точно така — съгласи се Лъвайн. — Преди не можехме да си го обясним, но сега знаем. Когато човекът на Лесли е влязъл в уличката, Майк го е помислил за Мансъл.

— Да, има логика — съгласи се Уестън. — И доказва, че Мансъл е още жив. Или поне е бил жив в неделя.

— Горкият — каза Таня. — Приятелите му са убити, подплашен е от Бюрото и мисли, че човекът от „Волфрам“ е все още по петите му.

— Човекът от „Волфрам“ вероятно е все още по петите му — отбелязах.

— Тогава трябва да го намерим — решително каза Таня. — И да го спрем. Бързо.

— Имаме нужда от съдебно нареждане за обиск — отвърна Уестън. — Когато го получим, можем да се върнем в базата на „Волфрам“. И да я преровим щателно.

— Колко време ще отнеме това? — попитах.

— Един–два дни — отговори Лъвайн. — Трябва да убедим съдията. А това няма да е лесно, тъй като не можем да използваме никое от тези доказателства. Ти отрови плода, приятел.

— Можем да сме малко по-директни — казах.

— И какво, да влезем там с взлом? — попита Уестън.

— Не — отговорих. — Разполагаме с номера на Мансъл. Можем да го използваме.

— Вече опитах — изсумтя Лъвайн. — Обадих се веднага след като го намерихме в документите на Майк. Никой не отговори.

— Същото стана и с нас — добави Таня. — И затова не успяхме да го идентифицираме.

— Откъде му се обадихте? — попитах.

— От тук — отговори Лъвайн.

— От консулството — каза Таня.

— Ако бяхте на мястото на Мансъл, щяхте ли да отговорите на тези обаждания?

— Всъщност не — съгласи се Лъвайн. — Не знаех обаче какво мисли, когато му се обадих.

— Откъде тогава да се обадим? — попита Таня. — Как да го накараме да отговори?

— Не можем — каза Уестън. — Забрави за телефона.

— Няма да му се обаждаме — обясних. — Ще му изпратим съобщение. От мобифона на Таня. Той ще получи съобщението, но няма да му се налага да отговори.

— От моя мобифон? — учуди се Таня. — Защо? И какво ще напишем?

— Ще му кажем истината — отговорих. — Приятел е на брат ти. Чула си, че е в опасност, и искаш да му помогнеш.

— Истината — отбеляза Уестън. — Това ще свърши работа.

Таня изпрати съобщението. Минаха две минути. Никакъв отговор. Уестън и Лъвайн току се споглеждаха. Таня седеше вторачена в пода.

— Трябва да се заемем със съдебното нареждане — каза Уестън.

— Прав си — съгласи се Лъвайн и се надигна. — Съжалявам, приятели. Струваше си да опитаме. Хайде, Кайл.

Таня остана в стъклената будка с мен.

— И сега какво?

— Ще опитаме отново — отговорих. — Постави се на мястото на Мансъл. Как разсъждава. И от какво се страхува, когато види съобщението?

— От капан. Страх го е, че човекът от „Волфрам“ се опитва да довърши започнатото на железопътната линия.

— Възможно е. Или?

— Корумпиран агент. Защото мисли, че някой е проговорил за срещата му с Раб. Няма начин да знае, че убиецът на Лесли е бил просто съвпадение.

— Точно така. А сега трябва да включиш в съобщението някакви подробности, които би могла да знаеш само ти, благодарение на брат ти. Кажи му, че историята с Раб не е това, което изглежда. Обясни му, че между него и Бюрото няма проблем.

Таня затрака енергично по миниатюрните клавиши. След малко докладва:

— Изпратено. Мразя да пиша съобщения. Надявам се, че този път ще отговори.

Изчакахме пет минути. Никакъв отговор.

— Ами сега? — попита Таня.

— Опитай пак — казах. — Кажи му, че работиш в консулството и можеш да го изкараш от страната, ако се налага.

— Готово — каза тя след минута и остави телефона на стола на Уестън. — Не разбирам защо тийнейджърите си падат по писането на съобщения.

След тридесет секунди чухме рязък електронен звук.

— Той е — извика Таня, като грабна телефона. — Виж.

„Аз съм Джеймс. Имам нужда от помощ.“

— Добре — казах. — Отговори му.

„Къде си?“ — написа Таня.

„Ню Йорк. В опасност.“

„Аз също съм в Ню Йорк. Отиди в най-близкия полицейски участък. Ще се видим там.“

„Не. Без полиция.“

„Добре. Ела в консулството. Трето авеню номер 845. Питай за мен.“

„Не. Прекалено опасно.“

— Не е много лесно да го убедиш — промърмори Таня.

— Уплашените хора изпитват нужда да чувстват, че контролират положението — отвърнах. — Дай му избор. Попитай го къде ще се чувства в безопасност.

„Къде тогава? Не мога да помогна, ако не се срещнем.“

„Кръчма «Булдог». Четвърта улица. Знаеш ли я?“

„Ще я намеря. Кога?“

„Довечера?“

„Добре. В колко часа?“

„Девет.“

„Добре. Ще се видим в девет.“

„Седни до бара. Аз ще те намеря. ЕЛА САМА.“

„Добре. Ще бъда САМА.“

— Чудесно — казах. — Хвана се на въдицата. Сега трябва да го извадим от водата. А после можем да отделим известно време само за нас двамата.

— Не бързай — спря ме Таня. — Все още могат да се объркат много неща.

— Не знаех, че си такава песимистка.

— Не съм. Реалистка съм. Ти вече мечтаеш за утрешния ден. А аз се чудя дали да кажа на Уестън и Лъвайн за довечера.

— Искаш ли да им кажеш?

— Не особено.

— Знаеш ли как изглежда Мансъл?

— Да. Лусинда ми показа досието му. Всъщност прилича малко на теб.

— Можем ли да поканим Лусинда за довечера? Да поседи с мен, докато аз те държа под око?

— Мансъл нареди да отида сама. Беше съвсем категоричен.

— Ще си сама. Аз ще съм с Лусинда. Двойките не са толкова подозрителни. А ако кажеш на Бюрото, те ще докарат десетки хора. Може би дори и хеликоптери.

— Изглежда малко пресилено за една проста среща с приятел на брат ми.

— И е шокиращо хабене на парите на данъкоплатците.

— Освен това ще е приятно да видим лицата им на сутринта, когато доведем Мансъл тук.

— Особено ако той ни разкаже всичко за болницата.