Андрю Грант
Квит (27)

27.

Веднъж ме пратиха във Франция, в една компания, където всички в офиса бяха откачили на тема мляко.

Бяха изготвили списък кой ще купува ежедневната доставка от местния магазин. Звучеше лесно. Но системата просто не проработи. Хората забравяха да си платят вноските и клубът оставаше без пари. Други се оправдаваха, че не могат да намерят време да отидат до магазина. Или отказваха да го направят, защото някой пропуснал реда си миналата седмица. Историята продължи в същия дух, докато не избухна пълна анархия. Появиха се малки групички, които си купуваха собствени запаси и отказваха да ги споделят с колегите си. После се опитваха да се крадат един друг, ако нямаха достатъчно. Организаторите започнаха да крият млякото. Един дъртак направо откачи. Тайно преливаше млякото си в разни съвсем неподходящи за целта съдове, а после ги оставяше навсякъде по работното си място.

Не се интересувам от мляко — пия кафето си чисто, но службата беше толкова отегчителна, че имах нужда от нещо, с което да се забавлявам. Измислих си игра. Всеки ден се опитвах да открия поредното скривалище. Проявих любезност обаче. Не се ровех из вещите на стареца. Само го държах под око. Намеквах, че съм жаден, после се мотаех из офиса и наблюдавах реакцията му. Не се интересувах от точното място — отбелязвах само библиотечката, където бе скривалището, а не самата книга. Методът ми вършеше работа всеки път. И положи основите на стратегия, която оттогава успешно използвам.

Тя може да не ви каже точното място на това, което търсите. Но ще потвърди посоката, в която трябва да гледате.

 

 

Тейлър отвори в мига, когато почуках, отстъпи настрани и ми махна да вляза. Не каза и дума, просто стоеше и чакаше. Предположих, че това е любимият му номер, тъй като антрето му беше доста необичайно. С изключение на външната врата бе абсолютно кръгло. Подът бе покрит със стоманени плочки с изпъкнали ромбове, каквито можете да видите по фабрики и складове, с тази разлика, че тук бе излъскан до блясък. Стените бяха боядисани в бяло и само ако се вгледаше внимателно, човек можеше да види очертанията на скрити врати вдясно и вляво. Коридор водеше към спалните и баните. Центърът бе запълнен от спираловидна стълба. Рамката й бе от блестящ метал. Всички болтове бяха на показ, а стъпалата бяха застлани със същите плочки като пода.

— Тук няма какво да се види — каза Тейлър, след като се изкефи на реакцията ми. — Да се качим горе. След вас.

Вторият етаж на мезонета на Тейлър бе също така странен. Вътрешните стени бяха съборени и се бе образувал огромен правоъгълник. Подът, стените и таванът бяха изработени от подобен на гранит материал. Бял с малки сребристи точици. Сигурно бе отлян на място, тъй като никъде не се виждаха шевове или сглобки.

Всички кабели бяха в кръгли поцинковани тръби, свързани към солидни промишлени превключватели, и отиваха към три успоредни дълги лампи, които висяха на вериги от тавана. Едната вдясно бе над масата за хранене. Беше направена от зеленикаво стъкло, обковано с метал. Осем стола, тапицирани с велур, заобикаляха масата. Всеки беше в различен цвят на дъгата, плюс един в черно.

— Това кухненски асансьор ли е? — попитах и кимнах към квадратния стоманен капак в дясната стена.

— Да — потвърди Тейлър. — Кухнята е на долния етаж.

Другите две лампи бяха вляво от нас и висяха над огромно бяло Г–образно канапе. Двете му секции бяха еднакво дълги, така че човек можеше да се настани удобно навсякъде, за да гледа телевизия или да зяпа през френските прозорци.

Телевизорът беше гигантски. Поне петдесет и два инча, вграден в отсрещната стена. Нямаше и следа от кабели и кутии, но каквото и оборудване да бе скрито наоколо, надали щеше да може да се сравни с гледката. Първото нещо, което привличаше погледа, бе великолепната зеленина на парка двадесет и един етажа по-долу. Второто — сивите и кафяви сгради на Уест Сайд. И накрая — студеното синьо на река Хъдсън. Поотделно всеки цвят беше великолепен. Заедно бяха направо хипнотизиращи. Нищо чудно, че Тейлър не бе закачил картини по стените.

— Сам ли живеете? — попитах.

— Да. Поне за момента — отговори той. — Защо?

— Наистина оригинално обзавеждане. Трудно щеше да е да го направите, ако трябваше да постигате компромиси с някого.

— Вярно е. Кафе?

— Да, благодаря. Без мляко и захар.

— Кафеварката е долу и кафето ще е готово след минута. А сега, моля, настанете се удобно. Да поговорим. Обяснете ми какво е възбудило Бюрото.

— А, вече сте готов за делови разговори. Добре. Е, спомняте ли си мъртвите си служители? Говорихме за тях вчера. Оказа се, че всичките са били убити от човек от „Волфрам“.

— Не е възможно. От кого?

— Един тип на име Салиф Хамад.

— Хамад? Тази сутрин ми се обадиха за него. Мъртъв е.

— Знам.

— Хамад е убил тези хора? Сигурни ли сте?

— О, да, без съмнение.

— Салиф Хамад. Невероятно. Толкова кротък човек. Но ако е бил Хамад, защо тогава сте тук? Сега агентите няма да могат да се сдобият със съдебната заповед.

— Искате ли да се обзаложим?

— Какво има да търсят? Заловили сте убиеца. Това слага край на историята, нали?

— Съжалявам, Келвин. Историята още не е приключена. ФБР са подозрителни хора. Мразят загадките. Кой е престъпникът е само половината от историята. Ще продължат да търсят, докато не разберат защо са извършени убийствата.

— Това няма нищо общо с нас.

— Вярвам ви. Но агентите не мислят така.

— Защо?

— Хамад е работил за вас. Убитите — също. Според ФБР това не е съвпадение.

— Разбира се, че е съвпадение. И имате нужда от нещо повече от просто съвпадение, за да се сдобиете със съдебната заповед.

— Те разполагат с повече.

— Какво например?

— Мога да ви покажа. Но преди да го направя, искам да си изясним нещо.

Телефонът на Тейлър звънна, той се извини, вдигна и се вслуша.

— Съжалявам — каза след миг. — Чистачката се качва. Трябва да й отворя.

Краката му затропаха по металните стълби. Вратата се отвори. Чух в коридора стъпки. Тежки. На двама души. После вратата се затвори и Тейлър се върна горе. Не го чух да дава нареждания на „чистачката“.

— Ето ме — каза той от последното стъпало. — Извинете за прекъсването. Та какво казвахте?

— Чистачката ви качва ли се тук горе? — попитах.

— Да, ще се качи. Но след около час. Първо оправя долу. Не се тревожете. Тя не говори английски. Е, искахте нещо?

— Да. Уверения. Поемам голям риск. Никой не знае, че съм тук. Ако някой разбере, че ви показвам…

— Разбрано. Не се тревожете. Дискретността е една от добродетелите ми. Хайде да видим с какво разполагате и да преценим дали можем да си помогнем един на друг.

Извадих комплекта снимки от мобифона на Мансъл, който ми бе дал Лъвайн, и му го подадох.

— Прилича на Ирак — каза той, когато видя първата снимка.

— Да, Ирак е — потвърдих.

— Откъде ги взехте?

— Един от бившите ви служители ги е направил. С мобифона си.

— Кой?

— Джеймс Мансъл.

— Помня го. Но той не е една от жертвите, нали?

— Не сме сигурни. Знаем, че Хамад се е опитвал да го убие. Ако е успял, още не сме намерили трупа. Но определено е взел телефона му. Беше у него снощи, когато загина. Опитваше се да го предпази.

— Странно.

— Много. И въпросът, който агентите задават, е защо Хамад е искал телефона толкова много?

— Нямам представа. Записи от обаждания? Номера?

— Не. ФБР анализира всичко. Сигурно има нещо друго.

— Не мога да си представя какво.

— Смятат, че може да става дума за снимките.

— От къде на къде? Как е възможно нечии ваканционни снимки да струват пет живота?

— Още не знам. Погледнете. Кажете ми какво виждате. Ако мога да убедя ФБР, че снимките са без значение…

— Разбрах — прекъсна ме той и започна да разглежда снимките. — Ще опитам. Да видим с какво разполагаме. Мъже в казарми. Мъже в пустинята. Още мъже в пустинята. Няколко момичета — не са от нашите. Мъже в коли. Един от конвоите ни. Един от камионите ни.

— Какви са арабските надписи отзад?

— „Опасност. Стойте назад. Упълномощени сме да използваме смъртоносна сила“.

— Това нормално ли е?

— Абсолютно. Всички возила на частни фирми имат такива надписи. На английски и арабски.

— Добре. Продължавайте.

— Следващата е… ами прилича на вътрешността на един от камионите ни.

— Какви са всичките тези контейнери?

— За пренасяне на органи за трансплантации. Вървят страхотно на черния пазар.

— Ценни ли са?

— Много. Затова се налага да ги охраняваме. Тях и лекарствата, разбира се.

— Защо Мансъл ги е снимал?

— Нямам представа.

— Не приличат на обикновените. Обикновено те са като кутии за пикник.

— Така е. Тези са специални. В момента в страната цари ужасна бъркотия, така че повечето органи трябва да бъдат транспортирани по въздуха. И контейнерите се нуждаят от вградени монитори, помпи за течности и всякакви други устройства.

— Добре. Ами останалите снимки? Нещо прави ли ви впечатление?

— Не мисля — отговори той, след като погледна останалите снимки. — Приличат на… сувенири. Правени просто за спомен.

— Разбирам.

— Е, това изясни ли нещата? Всичко наред ли е?

— Не. Съжалявам, Келвин, но не е достатъчно. Не мога да се върна във ФБР с обяснението „приличат на сувенири“. Имам нужда от нещо повече.

— Няма нищо повече. Разгледах снимките. Казах ви какво видях.

— Екипите за бързо реагиране в момента се подготвят. Може да не изчакат до утре сутрин…

— Ами спрете ги.

— Дайте ми нещо, с което да ги спра.

— Какво например? В тези снимки няма нищо. Без значение са.

— Тогава ще се видим утре сутрин — казах. — И си облечете по-стари дрехи.

— Не, почакайте — спря ме той. — Оставете снимките. Да опитаме друг подход. Непрекъснато работим за правителството. Сложна машина. Понякога колелцата й заяждат. Мисля си, че и в момента може да имаме подобна ситуация.

— Не знам. Какво правите в такива ситуации?

— Оправяме колелцата. Смазваме ги. Задвижваме ги отново.

— Как?

— Парите обикновено вършат работа.

— Колко?

— Зависи колко от колелцата са заяли.

— Да кажем, че три. Освен мен.

— Сто хиляди. Вие запазвате каквото остане.

— Какво ще кажете за милион?

— Не прекалявайте.

— Чудя се дали ще обискират и дома ви.

— Петстотин хиляди.

— Да си представим как проверяват тези стени и ровят за скривалища…

— Седемстотин и петдесет хиляди. Петдесет сега, останалите когато всичко приключи.

— И запазвам всичко, което остане след смазването на колелцата?

— Точно така.

— Ами кафето?

— Забравете за кафето. Имам петдесет хиляди долу. Ще отида да ги взема.

— Благодаря. И кажете на хората си, че могат да спрат да се крият.

— Какви хора?

— Тези, на които отворихте преди малко. Освен ако чистачката ви няма четири крака.

— О, металният под. Не е идеален за потайности.

— Не е.

— Добре, засрамен съм. Всичко наред ли е?

— Да. Ами ако не бях взел подкупа? Не можехте да ме приемете тук сам. Само глупак би постъпил така. А аз не правя сделки с глупаци.