Андрю Грант
Квит (7)

7.

Една година баща ми организира празненство в местния общински център.

Нищо лошо — само това, че ме накара да му помагам. А това означаваше, че не ми позволи да си купя нищо, преди клиентите да приключат с ровенето по сергиите и да оставят подир себе си само бъркотия и боклуци. Татко не вярваше в хазарта, така че лотариите и томболите бяха извън дневния ред. Единственото ми забавление, с изключение на мотаенето наоколо в търсене на джебчии и крадци, бе една игра, в която се изискваха повече умения, отколкото късмет. Не че наистина се изискваха големи умения. Човек просто трябваше да хвърля топчета за пинг–понг в празни клозети. Получаваш три опита за пет пени. Спомням си, че се чудех защо въобще си правят труда. По-лесно щеше да е направо да връчат наградите в самото начало.

Все пак реших да опитам и се прибрах у дома с три златни рибки, които прекараха следващите няколко месеца в купа с вода в кухнята между мивката и тостера. Никоя от тях не правеше нищо. Просто си плуваха безцелно, а хората ги гледаха през стъклото.

През следващия час разбрах какъв точно е бил животът им.

 

 

Агентите излязоха от будката, без да кажат и дума повече, и около час стояха отвън и ме наблюдаваха. От време на време сядаха, играеха си с компютрите си или си говореха. След това заставаха прави или се мотаеха безцелно наоколо. Но през цялото време поне единият бе приковал очи в мен.

Най-после мобифонът на Лъвайн звънна. Той отговори бързо, сякаш бе очаквал обаждането. Поговори около минута, като жестикулираше енергично, макар събеседникът му да не можеше да го види, а после се завъртя и ме погледна. Лицето му пребледня и изражението му премина от изненада към объркване и накрая нещо като отвращение.

Когато Лъвайн приключи разговора и се обърна към Уестън, той изглеждаше не по-малко ядосан. Говориха около минута, после извадиха пистолетите си и пристъпиха предпазливо към стъклената будка. Лъвайн отвори вратата, застана встрани, така че тялото му да не се окаже между Уестън и мен, и ми нареди:

— Изправи се. Излез.

Този път си свършиха работата като по учебник. Имах чувството, че скрит началник наблюдава действията им, а те твърдо са решили да получат шестица. Върнахме се през офиса към коридора с асансьорите, после обаче поехме по стълбите. Сив под, сиви стени, сиви парапети и сив таван. Различни по дебелина сиви тръби бяха прикачени към стените с прости функционални скоби. Беше студено и звуците отекваха. Заприлича ми на вътрешността на боен кораб.

Качихме се на последния етаж. Чакаха ни двама мъже. Бяха със сиви костюми като Уестън и Лъвайн и държаха пистолети. Когато приближихме, отстъпиха назад и заеха отбранителни позиции от двете страни на вратата.

Този етаж имаше почти същия план като долния, но вместо да минем през открит офис, коридорът ни поведе между по-скромни по размер стаи. Вдясно имаше индивидуални кабинети, а вляво — зали за конференции. На няколко врати все още се виждаха табелки с имена: Питър Моулдс, Найджъл Гоуър, Дерек Удс. Последната врата беше отворена. Надникнах вътре. Мебелировката бе изчезнала, но мокетът беше от много по-висока класа, а по стените се виждаха квадрати — там, където бяха висели картини и снимки.

Продължихме по коридора и стигнахме до широка двойна врата в дъното. Светлото дърво бе идеално полирано, а на табелката на стената пишеше „Директорска зала“. Лъвайн почука леко два пъти.

— Влез — каза мъжки глас.

Лъвайн отвори и Уестън ме набута в голяма квадратна зала. Беше широка колкото цялата сграда, а трите външни стени бяха прозорци. Нямаше щори и погледът ми незабавно бе привлечен от миниатюрните хора долу на улицата. Намирахме се много нависоко и нямах чувството, че сградата е на същата улица. Струваше ми се, че летим над нея, напълно изолирани от ежедневния живот.

В стаята доминираше огромна маса, дълга поне десет метра и широка към четири. Повърхността й бе от черен гранит, толкова излъскан, че изглеждаше мокър. Огледах я внимателно и забелязах, че е единична плоча. Това обясняваше защо все още е тук. Преградните стени явно бяха издигнати около нея. Сега вече нямаше начин да я изкарат оттук — бе прекалено голяма.

Трима мъже седяха от отсрещната страна на масата, с лица към мен. Бяха над петдесетте и имаха бледия тен на хора, които не виждат много слънце. Костюмите им бяха семпли, ризите — снежнобели, а вратовръзките — скромни. Прическите им бяха консервативни.

Мъжът в средата носеше тесни очила с метални рамки. Гледаше папката пред себе си. В нея имаше дебела купчина документи, но видях само част от най-горния. Беше компютърна разпечатка. Отгоре й беше закачена снимка, която закриваше една четвърт от страницата. Снимка на мъжко лице. Мъжът бе гладко обръснат, с къса коса, но нямаше съмнение, че съм го виждал. Преди по-малко от двадесет и четири часа.

Облечен като скитник.

Уестън сложи ръка на рамото ми и ме насочи към някакъв стар стол, разположен точно срещу тримата мъже. Синята тапицерия беше ужасно износена. Пълнежът стърчеше от многобройните дупки, различни ръчки и лостчета висяха безжизнено настрани. Хвърлих поглед към Лъвайн, докато предпазливо се отпусках на седалката, но той не му отговори — просто завъртя глава настрани, подмина ме и се настани вляво. Уестън мина вдясно от мен и останах изолиран. От другата страна на масата мъжът с очилата затвори папката и за момент притисна пръсти към слепоочията си. После отпусна ръце и заговори:

— Извинете ме. Затварянето на лично досие за последен път никога не е лесно. Позволете ми да се представя. Аз съм Брус Росър, заместник–директор на „Специални операции“ към ФБР.

— Аз съм Дейвид Тревилиън — отговорих. — Но вече го знаете.

— Да — отвърна той. — А сега да ви представя колегите си. Вляво от мен е Луис Брюър. Вдясно — Мичъл Варли, също от „Специални операции“. Вече познавате Лъвайн и Уестън.

Погледнах двамата агенти, но не казах нищо.

— Майк Раб беше добър агент — каза Росър. — Ще ни липсва.

— Е, всеки се превръща в светец, когато умре — отбелязах.

— Не. Майк наистина беше от добрите. Познавах го доста добре. Бях негов наставник и му помагах при първите му случаи. Играехме карти винаги когато можехме. Понякога по цяла нощ.

— Е, това е по-приятно от работата. — Усмихнах се.

— А вие, господин Тревилиън? Играете ли карти?

— Не.

— Срамота. Трябва да играете. По този начин опознавате човека наистина добре. Как мисли. Как планира. Как се приспособява. Как блъфира. Как лъже. Знаете ли, ако сега исках да преценя някого и възможностите ми бяха обикновен разпит или игра на карти, щях да предпочета картите.

— Така ли?

— Да, господине, точно така. И знаете ли за какво още ги използвам?

— Бих могъл да предположа нещичко.

— За решаване на проблеми. Когато разполагате с всички факти, но все пак не виждате как се съчетават. Картите могат да ви дадат отговора. Да ви помогнат да поставите нещата по местата им.

— Ще го запомня.

— Знаете ли какво? Хайде да направим нещо повече. Да поиграем сега.

Бръкна в джоба си и извади тесте карти. Бяха бели, със златисти ръбове и голям богато украсен орел, изрисуван в центъра. Изглеждаха доста използвани.

— Една ръка на двайсет и едно. Заради Майк. И за вас. Ще ви помогне да си изясните положението. Аз ще раздавам. Кажете ми кога да спра.

— Спрете — казах.

Той продължи да размесва картите, после ги остави с лицето надолу на масата и попита:

— Готов ли сте?

Не отговорих.

— Добре, започваме — каза той и обърна горната карта, която се оказа двойка спатия. — Лъвайн и Уестън са ви разказали за труповете. Намерихме пет мъжки трупа близо до железопътните линии. Вратовете им бяха счупени.

Втората карта беше четворка каро.

— Натоварих Майк със случая след като открихме втория труп — продължи той. — Работата вървеше бавно, но все пак имаше напредък. Майк последва следата до Ню Йорк. Установи се тук под прикритие.

Следващата карта беше двойка купа.

— Вчера сутринта Майк пропусна редовната си връзка.

Двойка пика.

— Спазихме протокола. Говорихме с местната полиция, спешните отделения и всички други. И научихме, че нюйоркската полиция е намерила трупа на Майк.

Тройка спатия.

— Освен това били арестували убиеца му.

Тройка каро.

— А на запис имаме показания от свидетел.

Четворка пика.

— А това сочи изтичане на информация от Бюрото.

Облегна се назад, посочи картите и попита:

— Е, как се справяме?

— Откъде да знам? — отвърнах. — Вече ви казах, че не играя.

— Погледнете картите. Съберете ги.

— Седем.

— Не ги бройте. Съберете стойността им.

— Двадесет — казах.

— Точно така, двадесет. Добра ръка. Почти невъзможна за надвиване. Човекът, който е убил агент на ФБР, ни е поднесен на сребърен поднос. Много хора биха се зарадвали на подобна ръка.

— Но вие няма да го направите.

— Може би да. Може би не. Да помислим. Да се опитаме да разгадаем гатанката — каза той и раздели картите на три купчини. — Вижте, мисля, че сме изправени пред три проблема. Следите ли мисълта ми?

— Имате мъртъв агент — отговорих. — Имате човек, който убива пътници по железопътните линии. И мислите, че имате изтичане на информация в Бюрото.

— Добре. Разсъждаваме по един и същ начин. Тези три проблема. Свързани ли са, или не?

— Не мога да кажа. Не знам достатъчно за случая, за да направя връзка. Но ако не са свързани, съвпадението е учудващо голямо.

— Виждам, че с вас имаме еднакво отношение към съвпаденията. Е, да започнем отначало. Железопътните жертви. Не са били пътници.

— А какви? Служители? Хора, които са живеели близо до линиите?

— Не. Свободни ездачи.

— Какви?

— Хора, които се возят на товарни влакове.

— Все още ли го правят? Мислех, че скачането върху движещи се влакове си е отишло заедно с Депресията.

— Повечето хора мислят така. Нямаме нищо против. И не си правим труда да ги поправяме. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-малко хора ще го правят.

— Може би. Но пък не бих си помислил, че е голяма работа.

— Е, не говорим за Ал Кайда, разбира се. Но играта е голяма и става все по-голяма. Да опитаме с това. Отгатнете колко свободни ездачи се возят в момента.

— Не знам. Десетина–петнайсет?

— Не. Във всеки даден момент около две хиляди. А група с подобен размер трябва да бъде управлявана.

— Наистина ли? Сигурен ли сте, че не преувеличавате? Да не би да искате да си подсигурите бюджета?

— Сигурни сме.

— Откъде знаете? Имам предвид цифрата. Да не би ваши служители да стоят по мостовете с бележници в ръка и да броят?

— Не съвсем. Но ги държим под око.

— Как?

— Не е ваша работа.

— Добре. А те защо го правят? За да си спестят парите за билета?

— Преди години е започнало заради това. Но сега е начин на живот. Скитници, които нямат дом. Незаконни имигранти, които се промъкват в страната. Ветерани от Виетнам. И напоследък от Ирак. И Афганистан. Това е най-близкото усещане за мир и спокойствие, което някои от тези хора са изпитвали някога.

— Не ми изглежда особено мирно и спокойно.

— Не знам. Возиш се сам в празен товарен вагон. Слушаш тракането на колелата. Някои от откачените изпадат в транс от него. Или лежиш под звездите в открит вагон, който бавно се изкачва в планината. За тях е нещо като ваканция.

— Какво тогава мислите, че е станало? Дали някой ветеран е започнал да си изкарва следвоенния стрес върху тези скитници?

— Не. Нямаме проблеми с ветераните. Повечето вече са пацифисти. Просто искат да ги оставят на мира.

— Кой тогава?

— Съвсем различен тип човек. Някой, който няма нужда да се вози безплатно, но иска да го прави.

— Защо?

— Защото е незаконно. Защото е забавно. Колкото по-голяма е опасността, толкова по-силна е тръпката. Хората са романтични. Мислят си, че са съвременни каубои, които се возят на последния свободен влак в Америка.

— О, я стига.

— Така е. Вярно е. Или пък нещо друго. Прави го, защото така е много удобно да убиваш хора, които няма да липсват на никого, и да изчезваш още преди труповете да бъдат намерени. Имаме си работа с нещо като вечно появяващо се петно.

— Случвало се е и преди?

— Много пъти. Преди четири години един тип уби единадесет души. Последният убиец — тринадесет.

— И ги заловихте?

— Екипът на Раб ги залови. Но железопътните линии са над двеста и петдесет хиляди километра, а това е много място за криене. А и по тях лесно се бяга. От единия край на страната до другия само за три дни. И отиваш в Мексико. Или в Канада.

— И където и да отидеш, не оставяш никакви следи.

— Точно така. Няма билети. Няма кредитни карти. Нито хотели. Няма нищо.

— Добре, но ако този тип е все още на свобода след пет убийства, какво се е променило? Защо внезапно би си помислил, че мрежата около него се затяга? Да не би да го е обхванала параноя?

— Някой му е казал. Предупредил го е. Това е единственият отговор.

— Сега пък вие сте обзет от параноя. Много по-вероятно е Раб да се е издал по някакъв начин. Възможно е той да е прецакал работата.

— Не. По две причини. Първо, проследихме всяка негова стъпка. Не се е издал с нищо. Знаем го. Второ, този тип не просто е забелязал анонимно ченге да му диша във врата. Разполагал е с подробности. Кой е водил разследването. Къде е бил. Кога.

— Но това е информация от високо ниво. Как някой скитник или ветеран би се добрал до нея?

— Трябва да разберете за какъв тип хора говорим. Не са обикновените дребни престъпници. Около влаковете има цяла култура. И са намесени големи пари.

— Казахте, че са скитници и ветерани.

— Да. И те са си там, разбира се. Но сега вече го правят и филмови звезди. Певци. Милионери. Хора, които са свикнали да получават всичко веднага щом го поискат.

— Е, и?

— Говоря за хора с власт. С връзки. Особено бизнесмените. Те си имат политици и правителствени служители на повикване. Някой от тях сигурно има връзка и в Бюрото. Не е хубаво, но се случва.

— Значи човекът, който е убил свободните ездачи, е получил информация от другарчето си в Бюрото?

— Да.

— И е очистил Раб, за да спаси собствената си кожа.

— Да.

— И е бил същият тип?

— Така мислим.

— И от какво се нуждаете, за да завършите ръката си?

— От асо.

— Добре тогава. Дайте последната карта.

— Ако е асо, ще се наложи да започнем документацията по вашия случай — предупреди ме Росър и протегна ръка към картите. — Все още ли искате да го направя?

Кимнах.

Росър обърна горната карта и я покри с ръка. Направи го толкова бързо, че видях само червено, синьо и жълто на белия фон. Нямаше и следа от цифри. Той ме погледна и вдигна ръка.

Беше странен герой с палячовски костюм: стоеше на Северния полюс и обсипваше земното кълбо със стотици миниатюрни карти.

— Охо — каза Росър. — Виж ти.

— Джокер — отбелязах. — Подходящо. Приятно ми е да се запознаем.

— А, по-полека, по-полека. Може би трябва да разгледаме всичко отново. Ако убиецът по влаковете и убиецът на Раб все пак са различни лица — той раздели трите купчинки карти, — може да са свързани по друг начин. Какво мислите?

Не отговорих.

— Да поговорим за убиеца от влаковете — предложи Росър. — Той е богат човек. Повече от богат. Тъпкан с мангизи. Дали е от хората, които си перат ризите сами?

— Съмнявам се — отговорих.

— Дали сам се глади?

— Не.

— Шофира лимузината си?

— Надали.

— Добре. А дали тогава би се изправил лично срещу федерален агент?

— Мислите, че е убил петима други.

— Те са били надрусани ветерани. Съвсем различно е. Плюс това те са му били хоби. А сега става дума за бизнес.

— Е, и?

— Той би подходил по същия начин както към всичко останало. Има парите и връзките. Би наел някого да свърши работата вместо него.

— Може би.

— Не. Определено е така. И сега въпросът е: ако искате да наемете някого за подобна работа, какъв вид човек бихте избрали?

— Нямам представа. Никога не съм имал проблем, който да не мога да реша сам.

— Но ако имахте, какво бихте помислили за подобно резюме?

Извади изпод папката на Раб купчина документи и ги плъзна по масата към мен. Погледнах най-горния лист. Беше разпечатка на имейл.

„Само за проучвания и анализи. Информацията да не се използва като основа за каквито и да било действия срещу капитан трети ранг Тревилиън или друг член от персонала на отдела за човешки ресурси към легацията.“

Значи шефовете не бяха готови да ми помогнат, но пък адски бързо бяха изпълнили желанията на ФБР.

— Човешки ресурси — каза Росър. — Навремето беше просто Кралското военноморско разузнаване. Прав ли съм?

Не отговорих.

— Кой отдел? — попита той. — С?

Свих рамене.

— Засуканите имена предполагат дипломатическа безопасност — отбеляза той. — Мъжете с папийонки по-спокойни ли се чувстват сега?

Запазих мълчание.

— Значи наистина си моряк? — попита той.

— Разбира се — отговорих. — Държа световния рекорд.

— По какво?

— Самотно околосветско пътешествие. На тъмно. На заден ход.

— Наистина ли?

— Не.

— И аз така си помислих. Обзалагам се, че дори не можеш да плуваш.

— Страхотно. Никога не го бях чувал. Кралският флот. Вицове за морето. Бързо премина към тях. Но ако ще ме питаш къде съм си оставил бойния кораб, не си прави труда.

— Добре, няма. Хитър ход, между другото. Имам предвид, да дадеш на полицаите неотбелязан в указателя номер на консулството. Първото, което проверихме, когато ни дадоха досието ти. Началниците ти в Лондон се впечатлиха. Демонстрира стратегическо мислене от страна на човек, който би трябвало да охранява мястото потайно.

— Това е без значение — казах, докато преглеждах документите. — Връзката не беше по график. Следвам стандартните процедури. Те го знаят.

Първата част от доклада беше резюме на служебното ми досие. Започваше с първото ми назначение в Хонконг и продължаваше с повечето места, където бях изпращан оттогава. Прегледах следващите седем страници и видях Вашингтон, Канбера, Москва, Париж, Лагос, Санкт Петербург, Берлин, Тел Авив, Ла Пас, Виена и половин дузина други. Покриваше последните четиринадесет години от живота ми и стигаше чак до мисията, която тъкмо бях приключил тук в Ню Йорк. Девет седмици работа, животът на четирима души и дванадесет шева на тила ми бяха сведени до петдесетина стерилни думи.

— Ето — казах и посочих последния абзац, доколкото ми позволяваха белезниците. — Това го доказва. Не е възможно да съм бил замесен в историята с влаковете.

— Вече го знаем — отвърна Росър. — Но продължавай нататък. Става по-интересно.

Следващата част описваше обучението ми във флота. Пренебрегнах я. Прекалено много спомени за мразовити влажни нощи в уелските планини. А и се надявах, че последните няколко страници ще съдържат едно определено нещо.

Не се разочаровах.

Беше психологическата оценка, която флотът ми бе дал по време на вербуването ми. Никога не я бях виждал. По принцип ги пазеха като бижутата на короната. Започнах от началото.

„Дейвид е приспособим реалист, разчита на това, което вижда, чува и знае. Трудолюбив, честен, свирепо независим и убеден, че каузата му трябва да победи. Дейвид е оптимист и положителна личност, живее в настоящето. Изисква от другите същото като от себе си и би се оказал опасен противник.“

— Обърни страницата — каза Росър. — Погледни онова, което подчертахме.

Три абзаца на следващата страница бяха подчертани с жълто.

„Дейвид не изглежда особено загрижен от нуждите на другите хора и може да прибегне до екстремни действия, ако нещо заплашва да му попречи в мисията.

Безпристрастното отношение на Дейвид към живота ограничава поносимостта и съчувствието му към другите. Той се придържа към идеята «като те боли глава, вземи аспирин», което сочи за липса на съчувствие.

Дейвид не обича да му нареждат какво да прави или как да го прави. Често въстава срещу правилата и се съпротивлява енергично на опитите на други да регулират поведението му.“

— Какво мислиш? — попита Росър. — Това те прави идеален кандидат за наемник, нали?

— Защото някакъв си психиатър смята, че ми липсва съчувствие?

— Не. Знаем защо си се замесил. И очевидно няма нищо общо със съчувствието. Мичъл?

Мичъл Варли, типът вляво от Росър, вдигна едно тънко черно куфарче и го сложи в скута си. Отвори го и извади малък найлонов плик, който съдържаше парче обгорена хартия, широко около два сантиметра. Предпазливо го остави на масата.

— Пепел в плик — казах. — Трябва ли да се впечатля?

— Претърсихме хотелската ти стая — каза Варли. — Някои бандероли от пачки не са изгорели докрай. Този е от пачка за десет бона. Намерихме достатъчно за пет такива пачки. Какво беше това — аванс? Половината преди, другата — после? Това ли е обичайната сделка?

— Значи цената на живота на Майкъл Раб е била сто хиляди долара — каза Росър. — Въпросът е, разполагаш ли с нужното да спасиш собствения си живот?