Джеймс Грейди
Брутално (61)

61.

В понеделник сутринта, девет дни по-късно, първата страница на „Уошингтън Поуст“ отразяваше катастрофа в Африка със снимка на умиращо дете, среща в Европа за постигане на съгласие за преговори, съветник от Белия дом, който срещнал не когото трябва не когато трябва не където трябва и излъгал не както трябва за това, новите убийства във Вашингтон, последния скандал на странна поп звезда, патова ситуация в Конгреса, свързана с жизненоважен закон, и политическите изявления на три много важни личности, и тримата бели, които изразяваха сериозна загриженост за способността на сегашното правителство да изпълни волята на народа.

Предишния ден „Поуст“ бе завършил поредицата материали за психопата, съюзил се с жадна за мъст отритната любовница, за да убият Фарън Сиърс — и как двамата били победени от опитна група от агенти на ФБР и вашингтонски полицаи, която открила следата на убиеца, докато помагала на полицията в Монтана. Обхващащият две страници неделен анализ на вестника обясняваше, че славата е огън за молците, които искат да живеят вечно.

Този понеделник слънцето светеше, въздухът бе чист и животът нямаше търпение да се хвърли напред. Когато Далтън Кол спря колата си пред щаба на Фарън, навън нямаше нито един телевизионен екип. Простреляното рамо го болеше. Старият код го пропусна през стоманения портал. Никой не отговори на позвъняването му на вратата, затова той опита кода за ключалката. Вратата се отвори.

На първия етаж не откри никого. Никой не вдигаше звънящите телефони. На втория етаж от касата на оперативната зала висеше жълта полицейска лента за местопрестъпление. И вътре звънеше телефон. Инспекторът намери Фарън в неговата стая за медитиране на третия етаж.

— Къде са всички? — попита Кол.

Фарън седеше с гръб към него. Изправи се, обърна се и погледна човека, който му беше спасил живота.

— Джон замина снощи за Ню Джърси. Ще получиш писмо, в което те моли да подкрепиш кампанията му за Сената. Джеф замина тази сутрин за Чикаго. Той ще поеме проекта за превръщането на компаниите ми в собственост на служителите. Наредих на Нгуен да замине с него да го пази.

— Не е зле някой да държи под око господин Ууд — отвърна Кол.

— Такива очи не са дефицитни, въпреки че Министерството на правосъдието прекрати „проверката“ си.

— Защо ме повика? — попита инспекторът.

— За да дойдеш.

— Бях…

Фарън прекъсна лъжата му с поклащане на глава.

— И аз. Чувал ли си се с Ник напоследък?

За миг Кол затвори очи.

 

 

Докато агентите отключваха белезниците на Фарън от тръбата и откъсваха Кол от окървавения труп на Лорън, Ник застана пред партньора си и каза:

— Нямах избор. Знаеш го.

Кол не отговори нищо.

— Един от нас трябваше да го направи, иначе тя щеше да го застреля.

Кол не отговори нищо.

— Знаеш, че имах основание да го направя. В момента сигурно ме мразиш заради това. Бързо ще ти мине. Ще остане обаче големият въпрос: щеше ли да натиснеш спусъка срещу нея?

Кол не отговори нищо.

— Никога няма да забравиш този въпрос — каза му Ник, докато фотографите правеха снимки в жълтия тунел. — Но независимо какво си казваш, ти никога няма да разбереш. Единственото, което можеш да направиш, е да се освободиш от това, защото то вече няма значение. Защото не ти се наложи да избираш.

Кол не каза нищо.

— Още нещо — каза Ник накрая. — Никога недей да ми благодариш.

 

 

— За последен път разговаряхме вчера — каза Кол на Фарън.

— Той ми съобщи, че ще се върне в групата за разследване на стари случаи — рече Фарън. — Ами ти?

— Заявиха ми, че мога сам да си избера. Нали приключих твоя случай, така както се очакваше.

— Какво не ми казахте ти и шефовете ти? — попита Фарън.

— Няма значение. Забрави.

— Има ли някакво отношение към Сали?

— Не, абсолютно никакво.

Фарън кимна и го изведе от празната стая. На излизане погледна към пъстрия сноп светлина, който падаше на пода, после затвори вратата.

— Тя ме напусна — каза Фарън, докато вървяха по коридора.

От долните етажи се разнасяше непрекъснат телефонен звън.

— И с право. Не заради нещо, което съм направил в миналото или което се случи тогава, а заради самата себе си. Заради онова, което иска да бъде.

Фарън отвори вратата на една от стаите. Беше спалнята му.

— Ти щеше ли да я напуснеш? — попита инспекторът.

— Никога — промълви Фарън. После се усмихна. — Тя ми каза, че съдбата й била да се бори с дяволите, за да мога аз да помагам на ангелите. Че нямало средна земя, на която да можем да живеем заедно. Разбираш ли, едно момиче може да спре да ходи на черква, но носи църквата в себе си.

Фарън отиде до леглото, където със зейнала паст чакаше стар очукан куфар, и без да се обръща, каза:

— Иска да работи в следващата ти група.

— Бюрото ще й даде каквото може.

— Ами ти? — попита Фарън.

— Всеки, който й застане на пътя, ще трябва да се разправя с мен — отвърна Кол от прага.

— Тя няма нужда и от двама ни.

— Прав си, няма.

— Но ние с теб имаме недовършена работа.

— Нямам представа за какво говориш.

Слънцето изпълваше стаята с топлина.

— За Лорън — рече Фарън.

Кол не отвърна нищо.

— Онова, което се случи между нас с Лорън, причини ужас и страдания.

— Искаш да ти кажа, че вината не е била твоя ли? — попита Кол. — Добре. Не беше. Тя сама бе решила да направи всичко това.

— Не — възрази Фарън. — Грешиш. Аз проявих лекомислие.

Той затвори куфара.

— Лорън направи ужасен, злощастен избор — продължи Фарън. — А удобните правех аз. Обичах я колкото можех, но знаех, че за нея това не е достатъчно. Трябваше да я накарам да си тръгне в момента, в който го разбрах. Но беше по-лесно да остана с нея, пък и това ми помагаше. Позволих й да се надява на нещо, което знаех, че никога няма да стане. И онова, което отнех от мечтите й, ги превърна в нейни кошмари.

— Може и да си гений — рече Кол, — но си просто човек.

— Не съм гений. Просто не мога да не гледам — тихо каза Фарън. После прибави: — Тя наистина те обичаше. И заслужаваше да бъде обичана. Съжалявам.

Кол кимна.

— Животът струва толкова, колкото платиш. — Фарън взе куфара от леглото, пристъпи към Кол и стисна ръката му. — Благодаря ти. Ти си истински и добър човек.

Носеше дънкова риза върху морскосиня фланелка и избелели черни дънки, пуснати над ботушите.

— Ще ме изпратиш ли? — попита Фарън.

— Къде отиваш? — попита Кол, докато слизаха по стълбището.

Фарън го отведе до оперативната зала, докосна жълтата лента, пусна я. Не отговори на звънящите телефони. В гардероба, който бе отворила Сали, имаше лаптоп. Фарън го прибра в багажа си и поведе Кол към първия етаж.

— Не можеш просто да напуснеш политическо движение, което си създал!

— Най-важно е Движението — отвърна Фарън. — След като аз се превърнах в най-важното, след като трябваше да ми го изясни един убиец, разбрах, че ако в центъра застане личност, всичко ще се съсредоточи върху нея. Тогава политическите убийци са също толкова логични, колкото и изборите, тогава всичко, което сме създали, ще се превърне в нещо, което вече е съществувало.

— И изоставяш всичко, в което си убедил да повярват други хора?

— Тъкмо обратното. Просто е. Светът, в който живеем, може да се промени само ако променим начина, по който живеем в него.

— О, божичко! Ще ни липсват блестящите ти афоризми…

Фарън вдигна лаптопа.

— Ако погледнеш, ще ме откриеш тук. Само че няма да съм аз, ще бъде само чистият израз на…

— Идеите от Интернет не могат да хранят бебетата, гладуващи в Харлем.

— Не. Но навярно могат да помогнат за промяната на милиони умове, които позволяват тези бебета да гладуват. — Той поведе Кол към приемната. На масата чакаше пакет, завит в кафява хартия.

— С всичките си милиарди дола…

— Вече ги нямам. — Фарън отвори пакета. — Оставих си достатъчно да не гладувам, но повечето от тях отидоха за компаниите, които са собственост на служителите си, и за чикагския проект, за фондации и стипендии.

— Кога?

— Натиснах копчето преди около час. — Той кимна към един от звънящите телефони. — На Уолстрийт, изглежда, вече са разбрали.

От пакета Фарън извади старо черно кожено яке и го облече. Стигаше почти до коленете му.

— Понапълнял съм. Добре че тогава го купих достатъчно голямо, за да мога да крия отдолу пистолетите си.

— Къде ще отидеш? — попита Далтън.

— Навън. — Фарън се усмихна.

Стоманеният портал издрънча зад тях. Като портал на затвор. Излязоха на тротоара.

— Какво да ти кажа сега? — попита Кол.

Фарън Сиърс му отправи широка усмивка.

— Ами „Довиждане“. — И тръгна.

Кол го проследи с поглед, докато фигурата му не се превърна просто в силует на фона на слънчевата светлина.