Джеймс Грейди
Брутално (40)

40.

„Пистолетът е на хълбока ми… ръката ми е заета с… поща — не я изпускай и…“

— Не го прави! — Мъжът беше едър, мускулест, сакото на костюма му бе разкопчано. — Няма нужда! Ако исках да те убия…

— Това вече го чух.

— Не можем да си свършим работата в коридора. — Мъжът му даде знак да влезе.

Кол не помръдна.

— Не се бой. — Отново му даде знак. Силни ръце, твърд поглед. На петдесет и нещо. — В апартамента ти няма „буболечки“.

— Ти да не си от санитарните власти?

— Имаш късмет, че не съм.

Кол остави куфарчето си до вътрешната стена. Това движение закри дясната му ръка. „Накарай го да свикне с мисълта, че няма да рискуваш.“ После остави пощата и ключовете си на масата.

— Добре — каза мъжът. — С лявата ръка — документите.

— И двамата знаем кой съм — отвърна Кол.

— Животът не е винаги на твоя страна. — Непознатият бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади карта за самоличност, която разтвори с дългогодишна опитност. — П. Дж. Тоукър. Специален агент, ФБР.

Кол се приближи, за да погледне по-добре. Вратата се затвори.

— Ако не е истинска, значи е отлична фалшификация…

— О, истинска е. — Мускулестият тип прехвърли картата в дясната си ръка и повдигна ревера си с лявата. — Също като…

Кол го изрита с коляно в корема.

Едрият мъж изохка, преви се и залитна назад.

Проблесна черна стомана — инспекторът извади „Берета“ и я зареди. Предпазителят вече беше свален и в патронника имаше патрон, готов за стрелба — техника, която понякога наричаха „израелско условие“.

— Не си прави майтап с мен! — Кол насочи пистолета към отворената врата на спалнята. Вътре нямаше никого. — Обърни се! До стената!

— Спокойно, Кол, спокойно! — изхриптя непознатият и се обърна с лице към стената.

Инспекторът заби цевта на пистолета в гърба му.

— Само се опитай да ми покажеш колко си бърз и това ще е последното ти движение.

С бързо опипване Кол откри на десния му хълбок пистолет: „Магнум .357“. Не бе 40-калибровият автоматичен модел, използван от Бюрото, но това не означаваше нищо. Той го плъзна по пода към предната част на стаята. „Вратата не е заключена!“ Продължи да го претърсва и откри белезници, шперцове, отдавна излязъл от масова употреба 25-калибров автоматичен пистолет за глезен, който плъзна към „Магнума“.

— Дръпни се от стената! Закопчай си дясната китка. Сега иди там!

Едрият мъж се подчини на заповедите му. Кол го закопча с ръце зад гърба за стълба на стеничката, която отделяше стаята от кухненския бокс.

— Само да си мръднал! — Инспекторът кимна към спалнята. — Ако имаш някое приятелче…

— Само двамата с теб сме.

— Дано си прав, задник такъв!

— Казвай ми Пи Джей.

Кол отърси от раменете си шлифера, метна шумолящата дреха през вратата на спалнята си и се хвърли след нея като местеше пистолета насам-натам.

Килерът: празен. Банята: празна.

Едрият тип стоеше както го бе оставил. Кол заключи входната врата, взе пистолетите, извади пълнителя от малкия, изпразни патронника.

— Стилът ти ми харесва — рече непознатият, докато Кол изтърсваше патроните и от Магнума — оръжие, с което можеш да убиеш и мечка. — Спести си гнева, това ще ти запази живота.

— Кой си ти, мамка ти?

— П. Дж. Тоукър. Пратил си съобщение за една юридическа фирма.

— Влизането с взлом не е адекватен отговор.

— Прецаквали са те достатъчно и си станал подозрителен. Когато получих съобщението ти, позвъних на някои места. Един от бившите ми помощници работи при теб.

— Трябваше да го научиш да си затваря устата.

— Научих го да защитава справедливостта и да е верен на приятелите си. — Мъжът сви рамене. — Той е добър агент. Опита се да ми помогне да разбера дали съм в състояние да помогна на инспектор Далтън Кол със случая „Файн, Хайфиц и Милър“, свързан с лица от азиатски произход.

— И затова си влязъл в дома ми, без да ме питаш.

— Погледни на масичката за кафе. Взех от техническия отдел детектор за подслушватели. Той показва, че си чист, но за всеки случай ти изключих телефоните. Могат да ти наберат номера и да те включат на запис.

— Кои да ме наберат?

— Ти ще ми кажеш, брат ми. Нещо против да ми свалиш белезниците? Ако исках да те убия…

— Да, да — прекъсна го Кол. — Но хората си променят решенията.

— Животът е хазарт.

Кол се замисли. После го освободи. Пи Джей разтри корема си.

— Добре че не ме изрита в топките. Доста са стари, но още вършат работа.

— Коремът ти беше по-близо.

— И е по-голям. — Пи Джей се подчини на кимването на Кол и седна на кухненската маса. — Знаеш ли, че те наблюдава специална група? — Инспекторът се намръщи. — Можеш да ги видиш — паркирали са долу на улицата. Бинокълът ти е на прозореца.

— Претърсил си апартамента ми?

— Само за да намеря каквото ми трябваше. Син форд, паркирал на страничната улица. Има добра видимост към вратата и гаража ти.

Кол стисна „Беретата“ в дясната си ръка. Огледа улицата с бинокъла. „Редица паркирани коли, но син форд няма…“

Тъмнокафяв форд. По автомобилите пред и зад него имаше сняг, но неговият преден капак и стъклото му бяха чисти.

Смяна на дежурните: бяха го следвали и синият форд бе напуснал паркинга, когато се беше появил тъмнокафявият.

— Кои са те? — повтори Кол.

— Ако работят за Чичо Сам — отвърна Пи Джей, — трябва да са от СПО.

СПО: Служба за професионална отговорност, отделът във ФБР, който контролираше собствените си агенти.

— Тук са за теб, брат ми — каза Пи Джей.

— От вашингтонското оперативно бюро ли си?

— Не. От „Организираната престъпност“ — специално звено за азиатските групи.

Кол прибра „Беретата“ в кобура и постави на масата пред Пи Джей снимките от митингите на Фарън.

— Познаваш ли този човек?

Агентът се наведе към снимката.

— Йошио Чобей. Никога не сме се срещали. Господин Йошио Чобей, личен секретар на вицепрезидента на „Сугамо индъстрис“, компания, свързана с втория по големина производител на компютърни продукти в Япония. Компания, която е основен клиент на „Файн, Хайфиц и Милър“.

— Чобей е от Якудза — каза Кол.

— Чичо му в Токио, неговият Оябун, е бил във вътрешния кръг на Канто-кай, кошмарът за японския полицай, някогашно сдружение на най-големите групировки в Якудза. За щастие Канто-кай се самоунищожи през 1965-та. Следвал е бизнес и английски в университета в Токио. Завършил през 1980-а. През 1982-ра постъпил като младши служител в Либерално-демократическата партия, която управлява в Япония от 1955-а. През 1987-а в Националната политическа агенция се получила информация, че Чобей е станал шеф на мафиотската групировка Ренго-кай, което е удивително, тъй като официално Ренго-кай много отдавна се разпадна.

— Никой мафиотски бос не работи като младши политически съветник или личен секретар в компютърна компания — възрази Кол.

Пи Джей се засмя.

— Да, така казват и гениите от Министерството на финансите. Казаха ми също да престана да безпокоя Чобей.

— Защо?

— Шефът му в корпорацията е важна клечка в организации за международно сътрудничество и търговия. Влиятелни личности, които работят с нашите шефове, работят със сътрудници на Чобей. Ето защо той не може да е от Якудза. Ами аз? По дяволите, едва не ме обявиха за расист, защото съм повдигнал въпроса.

— Накарали са те да го оставиш на мира. Якудза…

— Не си мисли, че познаваш Якудза — прекъсна го Пи Джей. — Това е истинска независима държава. Девет основни групировки, сто хиляди члена, рокерски банди. През пролетта на 1994-та в един парижки хотел групировки от Якудза се срещнаха с мафиотски фамилии. Освен това работят с китайските триади. Знаеш ли нещо за „сокайя“?

— Не съм чувал дори — отвърна Кол.

— Ако работеше на Уолстрийт, щеше да знаеш. „Сокайя“ са майстори на изнудването. Купуват акции, присъстват на годишната среща на дадена корпорация и ако не им платят, задават неприятни въпроси за личните скандали на директорите или за деловите провали. Понякога предизвикват публичен скандал. В Америка имат участие в „ATT“, „IBM“, „Дженеръл мотърс“, „Доу кемикъл“, „Банк ъв Америка“. През 1978-а едва не установиха контрол над „Сити банк“ в Хонолулу. През 1994-та около хиляда японски корпорации се съюзиха, за да унищожат „сокайя“, и проведоха годишните си срещи в един и същи ден. Освен това започнаха да оказват съдействие на японските ченгета.

— И успяха ли?

Пи Джей не му обърна внимание.

— Но особеното в „сокайя“ е, че „Сугамо“ няма повече проблеми с тях от 1992-ра — две години преди съюзяването. Пет години след като Чобей е станал мафиотски бос. Същата година Чобей е постъпил в корпорацията.

— Разкажи ми — рече Кол.

— Според мен Чобей е усъвършенствал тактиката на „сокайя“, използвал е парите на Якудза и е купил мястото си в „Сугамо“. Уредил си е законна бизнес власт, политическо влияние. Един ляв токийски вестник твърди, че Чобей е станал „куромаку“ — което означава черна завеса в театъра Кабуки, задкулисно политическо могъщество.

— Не е зле за личен секретар.

— Никога не е осъждан за престъпление, никога не е арестуван. Запазил е всичките пръсти на ръцете си и няма видими татуировки.

— Защо си насочил вниманието си към Чобей?

— Преди три години той минал през митницата в Хонолулу. С него имало… на английски се превежда като „помощник“. Този помощник случайно имал татуировки. Службата за сигурност на митницата го заснела, вкарала паспортите им в компютъра и ни прати рутинно известие.

Зад прозореца на Кол се сипеше сняг. Пи Джей удари с юмрук по масата.

— Всичко това ми отне три проклети години! Четири пътувания до Токио! Любезни въпроси, поклони и откриване на връзки! А ти защо си насочил вниманието си към него, по дяволите?

— Няма нужда да знаеш.

— Майната ти, инспекторе. Заложил съм си задника в този случай и…

— Защо? — попита Кол. — Можеше да измислиш начин да…

— Онова, което измислих, е, че Якудза не играе аматьорски, когато колонизира нови територии.

Кол поклати глава.

— Не е достатъчно. Ти си стар професионалист. Защо?

— Не искам внуците ми да се окажат „ронин“ в собствената си проклета страна.

Светлината на лампите в апартамента на Кол беше мека, топла.

— Мога да се досетя какво искаш да кажеш — отвърна той.

— Откъде си взел тези снимки? Нашето звено има право…

— Ти вече не работиш в това звено — прекъсна го инспекторът.

— И по-големи ръце от твоите са се опитвали да ми откъснат топките.

— От днес нататък твоите топки работят за мен. — Кол разтри челото си. — Върви в офиса си — веднага. Направи копия на всичко, което имаш за Чобей, и каквото друго смяташ, че ще ти трябва. Давам ти два часа.

— Включваш ме в твоята операция ли?

— Не знам накъде сме тръгнали — отвърна Кол. — Можеш ли да се измъкнеш оттук, без онези типове да те видят?

Погледите им се срещнаха. Пи Джей взе „Магнума“ си от масичката за кафе и протегна ръка към Кол.

Инспекторът изсипа патроните в шепата му.

По-възрастният агент зареди пистолета си. Кол чакаше. Пи Джей взе куфарчето, в което бяха електронните детектори за подслушватели.

— И още нещо — каза инспекторът. — Следващия път, когато ми устроиш засада, ще те застрелям и окото ми няма да мигне.

— По дяволите, шефе: следващия път няма да ме видиш. — И си тръгна.

Кол заключи вратата.

В телефонния му секретар нямаше съобщения. Дали бе имало, когато беше дошъл Пи Джей? Той включи телефоните.

Извади от куфарчето си каквото му трябваше и отвори плъзгащата се стъклена врата на тесния балкон. Въздухът бе студен. Снежинките се топяха по кожата му като замръзнали сълзи. Далтън погледна тъмнокафявия форд на улицата и набра един номер на клетъчния си телефон.