Джеймс Грейди
Брутално (48)

48.

Още щом влезе в хотелската стая в Чикаго, Шери разбра, че сеансът няма да е лесен.

Мъжът гледаше през прозореца към кървавото небе, вместо да обърне внимание на стоката, която беше купил.

— Миличък — каза тя, — тук съм. Навън няма нищо друго, освен здрач.

— Знаеш ли кой ден сме днес? — попита той, без да се обръща.

— Миличък, ако веднага не се захванем за работа, слънцето ще залезе и пак ще изгрее, и повярвай ми, сладур, ще дойде четвъртък. В момента просто си губим времето.

— След една седмица ще бъде свети Валентин — усмихна се той.

— Хей, готин, ако искаш среща за свети Валентин, трябва да ми платиш предварително. Шери е търсено маце, картичките, цветята и бонбоните са нещо много мило, но мангизите цялата ме карат да пламвам.

— Заключи вратата, моля те.

Шери обели очи, но сложи веригата, пусна старомодното резе и каза на клиента си:

— Не се тревожи. На ченгетата от моралната полиция ще им трябват поне двайсет минути да разбият тази врата. Ще имаме много време.

— Времето е абсолютно на моя страна.

— Да, нали си плащаш за времето и… сладурче, кво е това на масата? Пишеща машина ли е?

— Това е миникомпютър, лаптоп.

— Ммм, какъв е загладен — като капут. — Клиентът не се засмя, ама на кой ли му пукаше. — И като стана дума, всички трябва да използват предпазни средства. Не че правя проблем от това, ама току-що се запознаваме. Може би след още една-две срещи спокойно ще ми го слагаш, ама сега, сигурното си е сигурно, нали така?

— Точно такъв е и моят принцип.

— Адски вярно… миличък… ама какво си направил, по дяволите! Закопчал си това нещо с белезници за масата! Да не си мислиш, че може да избяга!

Най-после той се обърна.

— Човек никога не знае.

— Откъде го взе?

— От един търговски център. В търговските центрове можеш да си купиш много, много неща.

— Като си приказваме за купуване, чантичката ми е ей там.

— Да, видях, че я носиш, когато пристигна и паркира колата си, а после излезе да работиш на улицата. — Той се приближи към нея. Усмихна се. — Харесвам обеците ти — големи, лъскави, златни. Хващат окото.

— Откъде познаваш Кармен? Излизал ли си с нея?

— Не, тя е прекалено ниска за мен. Но видях, че приказваш с нея, и когато зави в пряката, й платих пет долара да ми каже името ти.

Шери отстъпи, за да го огледа отново, очи в очи.

— Тя наистина ли ти каза, че ще направя каквото поискаш?

— За пет долара Кармен ще каже всичко.

— Мамка му, прав си. Ама само за да сме наясно, не искам никакви гадости. Освен ако не си платиш де.

— Имам достатъчно мангизи. Ти също.

— Какво искаш да кажеш?

— Имала си натоварен ден.

— Знаеш ли моя мениджър Маджик, онзи, дето е свързан с мафията? Бил си из града, чувал си за него…

— Не съм оттук.

— Да де, колата ти е с някакъв каубойски номер.

— Уисконсин не е каубойски щат. Намира се на изток оттук.

— Няма значение. Та моят човек, Маджик, не обича да си играят с него.

— Не е минавал да прибере доходите ти за… колко… два сеанса?

— Моята работа… си е моя работа. Казвай сега какво искаш?

— Всичко, което ми трябва.

— Значи си попаднал на точната мацка. И предварително си запази срещата за свети Валентин. Ако харесам някой тип, ставам сантиментална… нали ме разбираш?

— Сантименталностите са скъпи.

„Пришпори го“ — помисли си тя и се приближи.

— Миличък, как каза, че ти е името?

Светът й избухна в черен пламък. Когато отново можеше да мисли и вижда, Шери разбра, че гаднярът я е закопчал с ръце на гърба за стоманената рамка на леглото. Белезниците се впиваха в глезените й и държаха краката й широко разтворени. Изолирбандът върху устата й не й позволяваше да крещи.

— Шт — каза той, — всичко е наред. Не се тревожи.

Шери разтрака белезниците и разклати леглото. Не можеше да извика.

„Гаднярът ми рови из чантичката! Взима ми мангизите! Всичките ми важни документи! Шибан актьор! Маджик ще ми съдере гъза…

Не, така е добре. Само едно чукане. Ще ме опъне и ще ме остави. Добре, всичко ще е наред, ще ми свали белезниците, ще ме изрита оттук…

Успокой се. Не си мисли за разни психари. Такова нещо няма да ти се случи.

В никакъв случай на мен! Това са глупости, да, случва се… но не и на мен. В никакъв случай! Отваря друго куфарче, вади… о, мамка му… вади бръснач!“

— Но се страхувам, че роклята ти просто няма да е подходяща. — Той се наведе над леглото, бръсначът…

… сряза роклята й. Докрай. Сряза сутиена й — „о, мамка му, стоманата на бръснача е студена, докосва ми…“ — сряза и гащичките й.

„Не гледай към блестящия стоманен бръснач.“

— Обеците ти ми харесват.

Той ги откачи. Съблече се и Шери видя, че е готов. От един книжен плик мъжът извади грозен оранжев гащеризон, бебешка пудра, лекарски ръкавици.

„Гледай през прозореца, просто гледай през прозореца, извърни очи към прозореца, нощта поглъща пламналото в червени облаци небе — това не се случва с мен!“

Гаднярът навлече оранжевия гащеризон, сложи си ръкавиците, качи се на леглото и възседна бедрата на Шери.

„Господи…“

— Питаше за името ми…

Шери не можеше да откъсне очи от покритата му с гума ръка, която стискаше бръснача.

— Да видим дали не можем да измислим подходящ отговор.