Джеймс Грейди
Брутално (28)

28.

Когато Сали дешифрира мастилените резки по пръстите си, двамата специално наети хакери от ГКА — и двамата с конски опашки — извикаха:

— Прецакахме се!

— Защо? — попита Кол, който приготвяше багажа си.

— Защото — отвърна първият хакер, — ако онзи, когото тя е „наблюдавала“, пише нормално на клавиатурата, според нея излиза, че е използвал проклетия си палец!

— Тя трябва да го е объркала — обади се колегата му.

— Тя стои точно пред вас — изръмжа Сали. — Тя не го е объркала! Направих каквото можах! И записах първия и последния клавиш!

— Голяма работа — каза хакер номер едно.

— После — продължи партньорът му, — казваш, че е използвал палеца си. Ти…

— Шпацията — прекъсна го Ник.

— Разбираш, нали? — рече първият хакер. — Чатна го. Шпа…

— … цията — довърши колегата му. — Това означава, че твоят човек е голям умник. Не използва само една кодова дума. Използва две.

— И си ни донесла едно голямо нищо — каза първият хакер.

— Не ни ли вярваш? — попита хакер номер две. — Обади се в Националната агенция за сигурност. Кажи им, че трябва да дешифрираш код от седем знака.

— Обикновено няма проблем — рече хакер номер едно. — Повечето хора използват една дума. Ако си права, първата ни буква е „Д“, а последната „Г“. Вкарваме ги в компютъра и след две минути ще разполагаме с петдесетина възможни кодови думи. Ако получиш достъп до машината, трябват ти само три минути, за да откриеш вярната парола.

— Но — продължи вторият хакер — твоят човек е вмъкнал шпация. Ако ползва американска клавиатура, първата дума започва с „Д“.

— Но този тип е предпазлив — рече хакер номер едно. — И сигурно е измислил нещо сложно. В резултат ще имаш…

— Да речем три милиона възможни комбинации — довърши вторият хакер.

— Например „дай Бог“ — каза приятелят му.

— Или пък…

— Млъквайте! — каза Кол.

Стаята замръзна. Инспекторът отиде до прозореца и погледна през щорите към обикновения зимен петъчен следобед.

— Ключът към всяко разследване е да помниш, че хората са такива, каквито са — рече той. — Да разбереш какво са извършили… да разбереш мечтите им.

— А, добре — обади се първият хакер. — Но…

Кол не му обърна внимание и каза на Сали:

— Спомни си кой е нашият човек.

После й обясни хипотезите си за паролата, която щеше да отключи цялата компютърна система на Фарън. Двамата хакери свиха рамене: „възможно е“.

— Ами ако грешиш? — попита Сали.

— Можеш да ме застреляш, когато се върнем — рече той.

— Хубавото е — каза на агентката хакер номер едно, — че дискетата, която си гепила преди, като че ли ни даде насоката. Обикновено при система като тази на Фарън бихме могли да свалим информацията им на шест мегадискети.

— Като едното нищо — прибави хакер номер две.

— Но в случая имаме някои променливи. Нумеро уно: бандата на Фарън танцува из Интернет и всички оттам им припяват.

— Тази част сигурно е толкова голяма, колкото данните, вкарвани в системите на повечето корпорации за цяла година.

— Но, нумеро дуо: Фарън използва собствен софтуер.

— И какво от това? — попита Сали.

— История — отвърна хакер номер едно. — Фарън прави пари, защото неговият софтуер има първокласна система за сигурност. Трябва много да работиш, за да я разрушиш.

— И какво от това?

— Така че, нумеро тре — каза хакер номер две. — Даже когато трият файлове, най-вероятно там има призраци. Пластове от заровени…

— Можеш да получиш всичко, което някога е влизало в компютрите на Фарън!

— Само онова, което е било записвано — поясни хакер номер две.

— Поне горе-долу така би трябвало да е — каза хакер номер едно.

— Карате ме да си залагам кожата за теории — измърмори Сали.

— Е, знаем, че можем да копираме всичко текущо — отвърна първият хакер. — И сме чували, че в Националната агенция имат супермашини и софтуер, за да обработим онова, което вземем от Фарън. Само ще изпълните съответните команди за копиране върху тези мегадискети, които е взел на заем от Агенцията инспектор Кол.

— А как успяхте да ги получите? — попита хакер номер две. — Чували сме, че в изследователския си отдел шпионите имали суперчувствителни тежкотоварни дискети, но когато му казахме, че изобщо не сме очаквали…

— Изобщо не съм го и сънувал, приятел!

— Повярвай ми — каза Кол, — за теб ще е кошмар, ако знаеш.

— Колко време ще ми трябва? — попита Сали.

— Според мен по три минути на дискета — отвърна хакер номер едно.

— Четири — сви рамене колегата му. — Туй не ти е бъдещето, момче. Имаме свръхмодерни компоненти, променливи…

— Добре де, четири минути. И да речем… десет дискети. Дванайсет.

— Четирийсет и осем минути! — изкънтя в секретната квартира викът на Сали. — Искате да бъда изложена в продължение на…

— Виж сега! — каза хакер номер едно. — Не го искам аз, нали така?

— Освен това — обади се хакер номер две — единственото, което трябва да направиш, е да влезеш вътре, да избереш някой компютър от мрежата, да вкараш командна дискета, която ние ще програмираме, да я задействаш, после да вкараш дискетата за копиране…

— И да продължиш да сменяш дискетите всеки път, когато се напълнят.

— Това ли е всичко?

Хакерите се спогледаха и кимнаха.

Сали хвърли гневен поглед на Кол.

— Желая ти наистина приятно пътуване.