Джеймс Грейди
Брутално (29)

29.

Същата нощ в задната част на паркирания микробус Сали усети всякакви миризми. Суха жега. Електрически прах от радиостанциите и компютрите. Влажна гума, вълна, смрад на изсъхваща кожа от обувките на хората, натъпкани заедно с нея. Усещаше потта им, нервите им, смазката на пистолетите им.

Радиостанцията изпращя.

— Лъв и Леопард току-що заеха маса при Жан Луи. Лъв й вдига страхотен скандал заради нещо.

От микробуса им отговориха:

— Продължавайте да ги следите.

Лъв: Джон Лейбовиц. Леопард: Лорън Кавана.

Ресторантът на Жан Луи се намираше на девет минути от щаба на Фарън Сиърс на Капитолийския хълм, където беше паркиран синият микробус. Командващият операцията включи микрофона си.

— Трети, докладвай.

— Имаме пълна видимост от покрива на една от сградите през улицата — отговори радиогласът. — През големи прозорци с много надписи. Рис прави на пух и прах някакъв младок.

Рис: Джеф Ууд. Агентите го бяха проследили до зала за кунгфу. На 20 минути път с кола от щаба на Фарън.

Командващият операцията погледна чернокожата агентка. Не я познаваше. Тя носеше черна жилетка със самозалепващи се джобове отвътре, черен пуловер с висока яка, обърната над ларингофона, черни панталони, черни маратонки. Черната й коса бе спусната над радиослушалката в лявото й ухо.

— Хората ми не успяха достатъчно бързо да открият обектите — каза командващият операцията. — Не сме установили със сигурност местоположението на Гущер и Бурен. Смятаме, че са на мястото. Не сме в състояние да преценим колко души са там, макар че от пет-нула-нула досега си тръгнаха двайсет и един човека.

— Сградата опустява след шест — отвърна Сали. — Почти.

— „Почти“ не върши работа.

— Да, обаче ще трябва да се задоволим с толкова.

— Осем-нула-едно, време за действие — каза командващият. В предната част на товарното отделение на микробуса седяха двама агенти. Двамата хакери от ГКА настройваха слушалките и микрофоните на главите си, като се преструваха, че не се вълнуват да участват в истинска операция. Командващият прошепна на жената, която не познаваше: — Началството даде заповед за действие. Хората ми предполагат, че в момента се подготвят съответните документи. Още не съм ги виждал. Сигурно са се изгубили някъде.

— Не съм тук, за да коментирам — отвърна Сали.

Мъжът й намигна.

— Пак се връщат добрите стари времена.

— Да вървим — каза агентката.

— Готов съм — отвърна командващият.

Един от агентите хвана дръжката на вратата и прошепна:

— Готов.

Командващият изключи лампата и микробусът се изпълни с мрак. Сали чу в слушалката си прещракване.

— Имаме зелена светлина — съобщи по радиото командващият. — Повтарям: имаме зелена светлина.

Изщракването на пръстите му изплющя в микробуса. Агентът отвори смазаната задна врата. Сали се измъкна на улицата. Вратата на микробуса хлопна зад нея.

„Издишай — заповяда си тя. — Вдишай, издишай.“ Тротоарът беше заледен. „Върви спокойно. Всъщност можеш да бързаш: адски е студено.“

— Проверка — прошепна Сали.

В лявото й ухо се разнесе гласът на командващия:

— Чуваш се високо и ясно.

— Ти също. Стой така.

Тя набра кода на домофона на портала на някогашната черква. Ключалката избръмча.

— Вътре съм — прошепна агентката. После започна да се качва по стълбите. Натисна звънеца на вратата.

Отвори й господин Военна прическа.

— Някой пратил ли ви е?

— Не съм доброволка — отвърна тя и мина покрай него. „Влязох!“ Вратата зад гърба й се затвори. — Къде е Джеф?

— Господин Ууд не е тук.

„Щом ти си на вратата, Нгуен навярно е пред кабинета на Фарън. Може да е с Монаха. А може и да не е.“

— По дяволите — каза Сали. — Добре. — И тръгна нагоре по стълбището.

„Не си търси оправдания — винаги подчертаваха преподавателите й. — Не излизай с измислената си история. Само ще се заплетеш в лъжите си. Освен това, ако не си агентка, защо ще се оправдаваш? Просто всички трябва да приемат думите ти.“

— Не знаех, че ще се връщате тази вечер — каза пазачът.

— Така ставаме двама. А щом го няма и Джеф, значи сме трима. — Тя въздъхна. — Ще трябва да се оправя сама.

„Качвай се, без да бързаш. Не поглеждай назад.“ Тя тръгна по коридора покрай отворени врати, тъмни офиси, мина покрай оперативната зала — отворена и тъмна. Нататък по коридора, нагоре по задното стълбище.

Светлините в малката стаичка, определена за нея и Кол, бяха изгасени. До този момент беше видяла само пазача на вратата. Фарън можеше да е горе. Монаха можеше да е навсякъде. Тя включи лампата в офиса си, включи и компютъра. „Дали пазачът е казал на някого, че съм тук?“ Отвори един от позволените файлове с парола, дадена й от Ууд, после слезе надолу до случайно избрана страница. И отдръпна стола си назад.

„Все едно че съм била тук — помисли си тя, докато гледаше оставената от нея сцена. — Че просто съм излязла за малко.“

Сали се прокрадна надолу, на втория етаж. Пъхна се в тъмната оперативна зала, притисна гръб до стената, така че да не се вижда откъм отворената врата, и прошепна:

— На мястото съм!

Извади от вътрешния джоб на жилетката си миниатюрно фенерче и го включи. Крушката се затопли, но агентката не видя светлина, докато не си сложи специалните „слънчеви очила“ за инфрачервена светлина. Накъдето и да насочеше лъча, бюрата, столовете и компютрите изникваха от мрака като зловещо зелени силуети.

Сали бързо отиде при най-отдалеченото от вратата бюро и включи компютъра. После намали до минимум яркостта на екрана.

„ВКАРАЙТЕ ПАРОЛАТА“

— Дано Кол да е прав — прошепна тя.

Тази вечер, сама и тайно промъкнала се в оперативната зала на Фарън, Сали натисна „Д“. После „А“. После шпация. И с още четири удара по клавишите вкара кодовата дума, рожба на логиката на Кол.

Екранът проблесна: „ДОСТЪП ДО ВСИЧКИ РАВНИЩА ФАЙЛОВЕ ОСИГУРЕН ДО РАНГ“.

— Вътре сме! — прошепна тя.

В слушалката й се разнесоха радостните викове от микробуса. На мястото на гласа на командващия се чу хакер номер едно:

— Спомни си последователността.

Сали извади от вътрешните джобове на жилетката си двайсет компютърни дискети, вкара командната дискета на хакерите и натисна „ЕНТЪР“. Малкият компютър изпиука. После изпухтя.

— Прие командната ви дискета — съобщи агентката в прилепения до гърлото й микрофон. Две минути по-късно компютърът отново изпиука. Сади измъкна командната дискета, вкара чиста, натисна „ЕНТЪР“… По екрана запроблясваха редове от данни.

— Става. — Тя погледна към светлината на вратата и намали яркостта на екрана до пълна чернота. Работа на тъмно. Работа с инфрачервени очила. Работа, насочваща се по звука. Бързо.

Инфрачервената светлина я доведе до вратата на гардероба. Тя прокара лъча на фенерчето по повърхността, търсейки нарочно оставени косми, които да се скъсат, кабели на алармена инсталация, изобщо каквото и да е, предназначено да попречи или засече крадеца. Драскотините, които Кол бе оставил по ключалката, ясно личаха.

Компютърът изпиука. Тя бързо се върна обратно в мрака и зареди нова дискета. После отново отиде при гардероба. „Първо натисни дръжката.“ Бяха се случвали и по-неочаквани неща. Вратичката беше здраво заключена.

В техническия отдел на бюрото бяха проверили кодовия списък на производителя на ключалката, сравниха номера, който Кол бе запомнил, и направиха ключ. Направиха й още четири допълнителни ключа, всеки малко по-различен от онзи, който би трябвало да влезе в ключалката: „би трябвало“ и „ще“ са две различни реалности. Основният ключ беше в десния джоб на жилетката й. Другите бяха в левия й вътрешен джоб.

„Пъхни основния ключ в ключалката. Завърти го… Ако има някакъв капан или аларма, ще се задействат сега.“

Сали отвори вратата на шкафа. И насочи коничния инфрачервен лъч в зейналата празнота…

— Мамка му — промълви тя.

Гласът на командващия:

— Докладвай!

— Пари! — Агентката прокара невидимия лъч по лавиците, отрупани с банкноти. — Купчини от по един долар, няколко пачки от по пет, десет… двайсетачки. По-малки купчини по петдесет… сто.

— Нещо друго?

Горната лавица бе празна. Тази под нея — също. Върху третата от горе надолу бяха банкнотите до двайсет долара, върху четвъртата петдесетачките и стотачките. Отдолу… празно пространство без лавици, дъно…

— Ножа за писма го няма! — изсъска тя. — Някой го е открил!

Компютърът изпиука.

„Тичай обратно… Не! Първо затвори вратичката на шкафа, заключи я. По-добре да загубиш минута за копиране, отколкото да оставиш вратата зейнала, за да я види някой, минал по коридора.“ Цяла вечност по-късно Сали стоеше приведена над компютъра, вкарваше тринайсетата дискета и натискаше „ЕНТЪР“, когато усети, че я побиват тръпки.

Сниши се зад бюрото. В стаята избухна светлина. Агентката надникна иззад ръба на компютъра.

На прага стоеше Монаха.

„Идва!“ Сали се наведе още по-ниско. Чу изтракването на заключената вратичка на гардероба. Изсумтяването на Монаха. „Лампите продължават да светят — помисли си тя. — Той се оглежда, усеща нещо.“ Тежки стъпки отекнаха по-навътре в залата край отсрещната стена. Приближаваха се към нея. Агентката се притисна към пода. През процепа между долната част на бюрото и пода виждаше как мокасините №48 на Монаха… идват към нея.

„О, господи! Не!“

„Прецени времето. Прецени и последната стотна от секундата, иначе… Чакай! На бюрото! Дали…?“

Добър крадец: всичко е прибрано. Компютърът продължаваше да пъхти над възложената му задача. Екранът беше черен, но до флопито светеше червена лампичка. Ами ако дискетата се запълнеше и машината изпиукаше?

Монаха погледна към нощта през големия прозорец. После тръгна към вратата.

Светлината в стаята угасна. Сали най-после издиша.

Вратата се затръшна.

Компютърът изпиука.

Тя стана, смени пълната дискета с празна и натисна „ЕНТЪР“. След това отиде до вратата, притисна ухо до нея и се заслуша: нищо. Изпълни я облекчение, после я напусна и остави след себе си смазващото бреме на ужасен въпрос. „Защо Монаха затвори вратата?“

Пръстите й се затвориха около студената месингова брава: заключено.

Инфрачервеният лъч й показа ключалката на вратата.

— Имаме проблем — прошепна тя в микрофона. Нито носеше инструменти за отключване, нито имаше опит с такива.

— Не изпадай в паника! — чу се гласът на командващия операцията.

Сали обходи стаята с лъча: нищо. Компютърът изпиука. Прекалено рано. Тя усили яркостта на екрана и видя: „КОПИРАНЕТО НА ХАРД ДИСКА ЗАВЪРШЕНО“.

Агентката автоматично пъхна дискетата във вътрешния си джоб и изключи компютъра. После плъзна инфрачервения лъч из стаята.

— Какво има навън?

— Повтори въпроса.

Но тя знаеше, че я е чул. Приближи се до стъклото. На теория се намираше на втория етаж. Но първите етажи на старите черкви бяха със седем и половина метрови тавани — и то над петте стъпала до входа.

— Излизам.

— В никакъв случай! Няма къде да идеш. Външният перваз…

— Широк е поне петнайсет сантиметра. На всеки ъгъл има капчуци. Мога да се измъкна, да се прилепя до стената, да затворя прозореца…

— Мамка му!

— … да седна по задник… да се снижа… да се хвана за капчука и да се спусна, после…

— Ще се пребиеш.

— Мисля, че мога да се спусна два метра надолу. Така остават още колко… седем метра?

— Да речем, че успееш. Да речем, че няма да се размажеш долу. Да речем, че не си изпотрошиш кокалите и останеш в съзнание. Дори да приемем всичко това, пак ще си в капан извън сградата и в охраняваното от тях оградено пространство!

— За оградата ще се тревожа, когато се спусна долу. Наоколо обикаля Монаха. Обзалагам се, че е разбрал за идването ми. След като не успее да ме намери, ще прерови цялата къща и следващия път, когато влезе тук, със сигурност ще ме открие!

— Но…

— Предпочитам да измисля някаква лъжа как съм се оказала навън, без да ме видят, отколкото да ме хванат с пълните дискети.

Гласът на командващия омекна.

— Няма нужда да го правиш. Не си струва.

— Аз си струвам.

Сали отвори прозореца. В стаята нахлу студен въздух. Гладната нощ тътнеше. „Недей да слушаш.“ Тя се изкатери на перваза. „Недей да гледаш надолу. Дръж си главата изправена, гърба притиснат до стената, разкрачи се, давай нагоре… Стой изправена.“ Не усещаше под пръстите на краката си нищо.

— Навън съм — прошепна агентката.

— Добре, всичко е наред… Можеш…

— Тихо. Трябва ми… тишина.

Надигна се вятър, зашепна.

„Все едно да упражняваш блокове, удари и ритници върху гредата в залата — каза си тя. — Нали имаш черен пояс. Представи си, че тази дълга два метра и широка десет сантиметра греда е само на трийсет сантиметра от пода на салона за таекуондо.“

Тя бавно и внимателно прехвърли цялата си тежест върху десния си крак. Сграбчи с пръсти — „Не прекалено силно!“ — горният ръб на прозореца. После притисна левия си крак до стъклото.

Отпусна крак надолу. Затвори прозореца. Нямаше начин отново да го отвори.

„Застанала съм върху петнайсетсантиметров перваз почти на десет метра от бетона в смразяващата тъмна нощ. Не мога да се върна, не могат да ме хванат. Не може да стане по-лошо.“

— Хей! — извика някакъв мъж на улицата отдолу: минувач с очила и ротвайлер, който опъваше каишката си.

Чу го как измърмори нещо. Видя го да тича с кучето, да тича към телефон — който и да е телефон, домашен телефон, външен телефон, за да набере номера на полицията и да съобщи за крадец или самоубиец.

— Видяха ме! — изсъска в микрофона Сали. — Минувач. Тръгва към Шеста улица!

Чу как командващият отчаяно разговаря по радиостанции и клетъчни телефони с групите за наблюдение.

— Не можем да задържим гражданин! — каза той след малко. — А с това куче направо трябва да го убием! Не можем…

— О, мамка му! — простена Сали. — Мамка му!

На половин пресечка в посоката, в която беше изтичал мъжът, имаше уличен телефон. Тя си представи как той набира номера на полицията. Чуваше отговора на телефонистката. „Господи, моля те, нека престъпността да залее целия Вашингтон и да няма коли, които да пратят тук!“ Командващият отчаяно щеше да се опитва да се свърже с агента на Бюрото във вашингтонската полиция, да го накара да каже на ченгетата да не реагират по сигнал на гражданин за провалена секретна операция. Тя знаеше, че няма да успее навреме. Знаеше, че ако бе там с полицейската си радиостанция и опит, Ник Шърман щеше да спаси положението. Знаеше и че Ник е в самолета заедно с Кол.

Мъчително й се искаше да е в някой проклет самолет и да лети високо в тази проклета мрачна нощ…

На четири-пет метра от дясната й страна стърчеше черна метална противопожарна стълба. Площадката…

„Можеш! Можеш да го направиш! Нали имаш черен пояс и силни крака.“ Краката й бяха изненадали мъжете в Академията, които й се бяха подигравали до деня на курса по преодоляване на трудности. Имаше адски силни крака.

Какво беше средното време за реагиране на полицията? Две минути? Повече, може би четири. Но не много повече.

Щяха да докарат и линейка. „Не ми трябва. Няма да ми трябва.“ Ъгли, инерция, физика, скорост на падане срещу ускорение напред. „Изобщо недей да мислиш: направи го!“

Тя съсредоточи енергията си в левия си крак, пое тежестта си с него, после бързо прехвърли цялата си сила в десния и се оттласна…

Скочи. Летя и пада цяла вечност. Дланите й се блъснаха в кръглите стоманени пръчки, пръстите й се вкопчиха в перилото, тялото й се залюля над бетона.

„Набери се! — заповяда си тя. — Само веднъж. Преди правеше по десет. Едно е нищо, набери се…“

Лактите й се закачиха за стоманената платформа, тя се изви и се промуши между перилата, после се сви на топка върху твърдия стоманен под.

— Браво! Успя! — триумфално извика командващият.

В нощта зави полицейска сирена. Приближаваше се. „Размърдай се. Ставай. Размърдай се. Спусни се по стълбата… в капана на двора?“

— Според мен трябва да… — започна командващият.

— Млъкни.

От тъмното небе идваше хеликоптер. Полицейски хеликоптер. С прожектори.

В стъклото на прозореца на слабо осветения коридор на втория етаж проблесна движение. Сали се завъртя настрани и се качи по стълбата до площадката на третия етаж. През стъклото видя друг слабо осветен коридор. Прозорецът беше заключен.

„Сирените са на четири пресечки, по-малко, приближават се…“

Тя откъсна едната лепенка от микрофона на гърлото си, залепи я на стъклото точно над ключалката, после отлепи втората…

Зад ъгъла изскърцаха спирачки. Хеликоптерът пореше въздуха все по-близо.

Сали вдигна юмрук пред облепеното стъкло. „Съсредоточи се, съсредоточи се, повярвай…“

Удар! Кокалчетата й направиха дупка в прозореца.

Тя отлепи лепенката и пъхна пръсти в назъбения отвор. Средният й пръст пламна от болка, но все пак тя успя да отключи. Вдигна прозореца, изтърколи се на пода и скочи, свали прозореца и се притисна до стената в мига, в който хеликоптерът насочи бял конус светлина към сградата и стъклото проблесна — изглеждаше здраво и затворено, а тя бе в безопасност.

Но нямаше време, нямаше време! Прожекторът заигра по външната стена на някогашната черква. Сали използва лепенката от единия си джоб, за да запечата дупката в прозореца. Да спре течението — това беше коридор, не биваше да има течение.

Сирените спряха пред сградата. По пръста й се стичаше кръв. С лепенката от втория джоб опита да я спре. Болеше.

„Бързо! Махай се оттук! Ще те видят!“

Хеликоптерът разсичаше нощния въздух.

„Бавно, спокойно: тръгни по коридора, завий зад ъгъла.“ Празен коридор. В офиса й още светеше. Пръстът й пулсираше. „Задъхана си, стига си се задъхвала. Остават пет крачки до…“

Зад нея се разнесе мъжки глас:

— Стой!