Джеймс Грейди
Брутално (55)

55.

„Аз съм невидим — помисли си Ванс. — И беше толкова смешно лесно!“

Бе шофирал от Чикаго до Детройт, остави колата на паркинга на летището и в ранния следобед в понеделник взе самолет за Лексингтън, Кентъки. На лексингтънското летище забеляза, че униформените ченгета са повече от обикновено. Из чакалните дебнеха цивилни агенти. Някаква чистачка метеше ли метеше в един и същ коридор.

„Костюмът и вратовръзката ми ме представят като търговец, но за очите на ченгетата съм невидим.“

Когато го регистрираше в хотела, служителят на рецепцията премигна, но Ванс знаеше, че това се дължи на невидимия му плащ, а не на залепената зад плота размазана компютърна рисунка: „Така бих могъл да изглеждам… ако не бях онзи, който съм“.

— Дълго ли ще останете при нас? — попита служителят, като оглеждаше каубойската шапка и очилата на Ванс.

— Ако имам късмет, ще остана до четвъртък.

— А как ще платите, господин… Лоудъс?

Ванс му подаде кредитна карта, издадена от чикагска банка за бързи услуги на базата на депозит от 500 долара, фалшива шофьорска книжка и номер на пощенска кутия. Лий Лоудъс: „Геният създава артистични удобства“.

— Приятно прекарване в Лексингтън, господин Лоудъс.

Във вторник валеше. Това бе опасно. Ванс носеше шапка, вдигна яката на шлифера си, махна на мъжа на рецепцията и излезе. Цяла сутрин обикаля с кола наоколо, така че служителите от хотела да си помислят, че работи, после припряно се върна, скрил се под чадъра си, с вдигната яка и нахлупена на главата шапка, мина през фоайето покрай двама типове от ФБР, които наблюдаваха рецепцията: все още невидим. От стаята си телефонира на различни места, откъдето по-късно щяха да го потърсят и да затвърдят образа му на търговец за пред телефонната централа в хотела. Остана там цял следобед. От прозореца си ги видя да пристигат. Два автомобила с лексингтънски ченгета. Плюс върволица от пет взети под наем коли.

„Добре дошъл в Лексингтън, господин Сиърс. Наричайте ме господин Невидимия.“

Дъждът спря и направи задачата му по-безопасна. Поръча си в стаята ранна вечеря, навлече невидимия си плащ и отиде да види мъжа, който щеше да умре.

Същата вечер хотелските асансьори се управляваха от двама мъже с костюми, усмивки, парфюми и тъмни очила. Във фоайето имаше шест… не, седем ченгета, които се опитваха да се смесят с напрегнато очакващата тълпа.

Залата бе в съседство с хотела — спокойна разходка по мокрите, безопасни улици. Накъдето и да погледнеше, Ванс виждаше униформено ченге или цивилен наблюдател, някои с миниатюрни слушалки в ушите.

„Няма да чуете нищо. Аз съм невидим. И безшумен. Вързал съм си на врата съвършена фльонга.

Тълпа неудачници — помисли си той. — Майки и бащи, повлекли хлапета, които искат да са си вкъщи и да гледат телевизия. Селяни с каскети и банкери, които се перчат с нови костюми и втори съпруги. Трябва да има хиляда лица, пуснати от робските вериги — и потомци на типове, които някога са размахвали камшика и са се погрижили да се смесят с тях, погрижили са се да покажат, че това е естествено и нормално.“

На всички врати имаше детектори за метал. Той знаеше, че няма да засекат пластмасовите контейнери, залепени на гърба му под ризата. Но порталът, през който мина, иззвъня.

— Извинете, господине — каза полицаят. — Какво носите?

— Това може ли? — Ванс му показа плоско сребърно джобно ножче, което беше купил от антикварен магазин в Чикаго. Острието му бе дълго само пет сантиметра.

— Няма проблем — отвърна ченгето с „Магнум“ на кръста.

— Беше на баща ми.

— Не се притеснявайте, господине. Надявам се, че ще си намерите хубаво място.

„Че защо иначе щях да рискувам да дойда толкова рано? — помисли си той. — Не мога вечно да съм невидим.“

Ванс зае място до пътеката на двайсет реда от сцената: достатъчно близо, за да вижда, не прекалено близо, за да го гледат. Тълпата изпълни залата, наречена на името на местна баскетболна легенда, но сега бе зима и въздухът не стана задушен и лепкав прекалено бързо. „Това е добре“ — помисли си той.

Чудесно. Появи се долу точно преди началото: един от мъжете от експлозията в Монтана. Трябваше да е Далтън Кол, ФБР. „А коя е онази с теб?“ Хубавичка чернокожа жена със здрави обувки, панталон и яке, скриващо пистолет. Далтън разговаряше с местен полицай, който имаше сребърни нашивки на яката и шпори на ботушите. „Нещо изглеждаш раздърпан, агент Кол. Сякаш си толкова уморен, че ти е трудно да виждаш ясно. Сигурно мога да те измъча още повече.“ Когато Кол се отдалечи, черната кучка остана до стълбите в единия край на сцената.

Миг по-късно — аплодисменти, викове. „Ето го и него. Мъртвецът. Фарън Сиърс. С тъпа усмивка, леко маха на тълпата, кара я да седне спокойно.“

На Ванс му се искаше да извика: „Аз съм силата в тази зала!“.

Иззад завесата се появи китаец и застана на стълбите от другата страна, срещу мястото, където чакаше кучката.

„Не се вълнувай прекалено, недей да се разгорещяваш, потиш, мърдаш…“

„Ти си мой, Фарън Сиърс. Чудя се дали щях да дойда за теб и без Вратаря да ми покаже… Разбира се, че щях! Аз управлявам, не Вратаря. Нямам нужда от никого. И тази вечер съм невидим.“

Мъжът на сцената пусна няколко шеги и тълпата се разсмя.

„Виж — помисли си Ванс. — Огненото момиче се усмихва. Насочила е очи към тълпата, но слуша речта на Фарън и я харесва. Интересно.“

От устата на мъртвеца се търкаляха думи: „… корупция“, „да я преодолеем, без да ни влияе“, „онова, което става във Вашингтон, започва пътя си от…“.

Ванс усети, че невидимостта му се изплъзва.

„Давай! Чакай. Не скачай. Не привличай вниманието към себе си!“ Той се размърда на стола. Огледа се неспокойно, нетърпеливо.

Тълпата се засмя, мнозина се изправиха, за да изръкопляскат. Ванс се изправи с тях. Обърна се, за да даде възможност на ченгетата да видят, че гърбът му е към сцената, припряно тръгна нагоре по пътеката към изхода и излезе през двойната врата.

Едро ченге му препречи пътя.

— Проблем ли имате?

— Трябва да…

— Нагоре по стълбите, в която и да е посока.

Ванс се подчини, не даде на ченгето основание да се замисли. Усиленият от тонколоните глас на Фарън го последва в голямата светла мъжка тоалетна с двайсет писоара, шест кабинки и огледала, които го отразиха, докато изплуваше от своята невидимост.

Гръмки аплодисменти отекнаха в затворената врата на тоалетната. Отвън се чу глас:

— Пишка ми се ма, мамо!

Той се вмъкна в една от кабинките, заключи вратата, седна на чинията. Чу как момчето влиза. Чу го как пикае. Чу, че тълпата се излива в коридора. Влязоха и други мъже — обувките им се виждаха под сребристата врата.

„Сега не съм невидим. — Той го знаеше. — Но съм зад заключена врата. Фарън ще си тръгне. Кол, охраната и ченгетата ще отидат с него. Никой няма да провери в тоалетните, щом Фарън не е тук.“

Зачака. Двайсет и пет минути след като излезе и последният мъж, който дойде да се облекчи, угаснаха всички лампи.

Обгърна го тишина. Той отвори вратата на кабинката, опипом намери в мрака ключа на стената. Лампите светнаха, огледалата заблестяха.

Нямаше за какво да се тревожи. „Винаги можеш да се измъкнеш от обществена сграда. Що се отнася до това как ще стигна до хотела, мога да остана достатъчно невидим. Нощ е. Господи, колко добре изглеждам в огледалото!“

Вратата се отвори и от прага се чу мъжки глас:

— Хей!

Огледалото показа на Ванс униформен пазач — с палка, но без пистолет. Изглеждаше по-изненадан от Ванс. Без да се уплаши, мъжът се приближи към непознатия, който гледаше в огледалото, непознатия, чиито ръце бяха празни.

— Кво прайш тук? Сички вече си тръгнаха! — Гласът му говореше за произход от затънтените райони на Кентъки. Въпреки петдесетте години, прекарани в големия Лексингтън, той не можеше да се откъсне от корените си и от дребнавите разбирания на малкото си родно градче: „униформата ме прави велик“. — По дяволите, кво ти е?

Ванс съвсем бавно се обърна и му отправи широка усмивка.