Джеймс Грейди
Брутално (47)

47.

Сали беше при Фарън. На вратата се почука, подаде се един доброволец и каза:

— Фарън, долу има проблем с някакъв тип. Твърди, че те познавал!

— Идвам — отвърна Сиърс и стана.

— Не! — задържа го с ръка Сали. — Това е моя работа. Ти остани тук.

— Не съм дошъл във Вашингтон да се крия — отсече Фарън.

— Въпросът не е в това.

— Разбира се, че е в това — усмихна се той. — Няма да ми се…

— Ще вървиш на две крачки зад мен.

Докато вървяха към стълбището, Фарън каза:

— Харесва ми да те следвам.

Сърцето й се разтуптя. Тя изтри длани в панталона си.

„Без пистолет имаш две възможности: бързо да се приближиш до заплахата или да скриеш Фарън с тялото си…“

От стълбите двамата видяха сцената във вестибюла: Монаха, Нгуен и пазачът с военната подстрижка бяха заобиколили раздърпания Ник Шърман. Очите на Ник горяха. Ухилен, той каза:

— Няма да стане. Не сте достатъчно бързи. Никой от вас не е… достатъчно бърз.

Фарън мина пред Сали.

— Всичко е наред. Той ми е приятел.

— Виждате ли? — Ник размаха ръце и пристъпи към Фарън. Тримата пристъпиха заедно с него. Помещението се изпълни със смрад на скоч. — Как ли не им го казвах, ама твоите момчета не знаят да слушат. Мислят си, че имат и мускули, и мозък.

Без да изпуска Ник от очи, Монаха каза:

— Ти кажи, Фарън.

— Радвам се, че си тук — каза Фарън на Ник. — Радвам се, че дойде.

— Глупости! — засмя се Ник. — Що ще се радваш, че съм дошъл? Да не си мислиш, че аз се радвам, че съм дошъл? Да не си мислиш, че искам да съм тук бе, кучи сине?

— Да, искаш да си тук.

— Що да искам да съм тъп кучи син, по дяволите, и да си прецакам така живота, а?

— Защото си започнал да побеждаваш.

Ник се олюля. Нгуен и Монаха пристъпиха напред… и замръзнаха, понеже Ник внезапно възстанови равновесието си и вдигна пръст.

— Само да сте ме пипнали!

„Моля те, Господи — помисли си Сали, — това не се случва наистина, нека съм някъде другаде, не позволявай…“

— На победител ли ти приличам? — каза Ник на Фарън.

— Приличаш ми на пиян като тараба.

— Леле — рече Ник. — Трябвало е да станеш детектив. Да спестиш на света тези глупости… да се ебаваш като хората, вместо да си просто Господ.

— Господ опрощава греховете. Аз не.

— Тогава каква полза от теб, по дяволите?

— Ти си дошъл тук, за да разбереш — отвърна Фарън. — И не си толкова пиян, колкото си мислиш.

— Нямаш си и представа какво си мисля!

— Имам.

— Тогава или казвай, или млъквай, брат ми — рече Ник. — Няма да…

— Хайде. — Фарън се обърна и кимна към стълбището. — Тук си, за да чуеш какво казвам или да млъквам. Направи същото и ти. Хайде. — Той обърна гръб на Ник и тръгна нагоре по стълбите.

Детективът премигна. Хвърли поглед към Сали, после се запрепъва след него. Монаха ги последва. Сали застана по средата на стълбището, спря другите двама и после се присъедини към върволицата до стаята за медитация на Фарън.

— Не — каза Монаха. — Няма да влезеш вътре сам с него.

— Всичко е наред, Монах — отвърна Фарън.

— Да бе… Монах — изсумтя Ник.

Сали усети как мускулите на бившия полузащитник се напрягат.

— Той няма да влезе с теб, без да го претърся!

— Опитай и ще ти светна една целувчица! — отвърна Ник. — Ще ти светна най-убийствената целувчица на света преди да…

— Стаята е празна — каза му Фарън. — Ще продължаваш ли да приказваш колко си силен, или ще влезеш заедно с мен през тази врата?

През отворената врата Сали видя следобедните слънчеви лъчи, пречупени през витражите в дъга от синьо и розово.

— Няма да ми казваш къде да ходя — изръмжа Ник.

— Вратата е отворена — рече Фарън. — Изборът е твой.

На лицето на Ник нещо проблесна — поглед на човек, преследван от призраци, страх, очи на елен вместо предишните очи на вълк. Той разтърси глава. Насили се да се усмихне.

— Щом нещата са толкова ясни…

Докато детективът с олюляване влизаше в стаята, Фарън се обърна към Сали и леко и нежно я докосна по ръката.

— Всичко е наред — усмихна се той — само за нея. — Ела да се видим довечера.

— Да — отвърна тя. — Ще дойда.

Фарън влезе в стаята и затвори вратата. Изщракването на ключалката разтърси Ник, но той не откъсна очи от отсрещната стена и от падащия през витража сноп светлина.

— Тя е страхотна, нали? — измърмори към стената той. — Сали. Държи си езика зад зъбите. Играе играта и си върши работата. И аз бях такъв.

— А какъв си сега? — попита Фарън иззад гърба му.

— Домъквам се тук, пиян — това казва всичко.

— Това не казва нищо. Халосен патрон. Звукът си е просто звук.

— Ти пък какво знаеш за оръжието? — В дланта на Ник светкавично се появи 45-калибровият му пистолет.

— Джон Дилинджър е казал никога да не се доверяваш на жена или на автоматичен пистолет — каза Фарън.

— Да, ама му видяхме сметката в Чикаго още преди да си бил роден.

— Преди и двамата да сме били родени. Та какво изключително има в патлака ти?

— Че си е мой — отвърна Ник.

— Може ли да го видя?

— И оттам можеш да го видиш.

— Защо тогава си го извадил, щом не искаш да ми го дадеш?

— Това си е моят пистолет, моето желязо, моят патлак, моят… Вече почти от трийсет години почти всеки ден си го слагам на кръста.

— И значката. — Фарън застана до мъжа, който не искаше да го погледне в очите. — Зная за теб.

— Не знаеш нищо за мен.

— Знам, че си страхотно ченге. Знам, че си пияница.

Ник вдигна ударника на пистолета. После бавно, съвсем бавно обърна глава, за да погледне Фарън.

— Ти беше прав за едно нещо. Това, че си чернокож, не ми стопли сърцето.

— Това, че съм чернокож, изобщо не би трябвало да докосва сърцето ти.

— Винаги имаш отговор, нали? — Ник продължаваше да стиска пистолета. — Кажи ми тогава колко души можеш да си по едно и също време?

— Винаги съм си просто аз.

— Казваш „винаги“, като че ли знаеш нещо за това. В деня, в който за първи път видях жена си, разбрах, че винаги ще я обичам. Но тя е мъртва, приятел, мъртва е и я няма — това е „винаги“.

— Това е „сега“, не „винаги“. Тя просто е мъртва. Не е едно и също с това никога да не я е имало.

Ник размаха готовия за стрелба пистолет.

— Мислиш си, че ме е страх от смъртта ли?

— Никой в тази стая не се страхува от смъртта.

Детективът плъзна поглед по затворената стая.

— Тук вътре има цял свят от нищо. Даже няма стол, на който да седне човек.

— Тук човек може да постои. Ти чудесно се справяш с това.

Пистолетът се разклати помежду им.

— Не ми казвай как се справям — рече Ник. — Ти не знаеш.

— Колко души можеш да си по едно и също време? — попита Фарън.

Ник се намръщи и се приближи към него.

— Какво…

— Това си е твой въпрос. Ти му отговори.

Детективът извърна очи.

— Започни от началото — каза Фарън.

Ник разтри чело.

— Господи, трябва да седна, да си почина, да престана…

— По-късно. Скоро.

— Чуваш ли нещо? — попита Ник. — Сега не го чувам, но… Баба умря в старческия дом в резервата. Мама караше татко постоянно да обикаля, така че да не ни… така че да не ми се налага да съм червенокож. Баба трябвало да умре като малка, в същата година, в която Едисън накарал електричеството да работи в къщите. Пътят на сълзите, бягството на шайените с Малкия вълк… Оклахома, Небраска, север, сняг. Тя ми разказваше ужасии — чувала как я преследват коне и… мъже в сини униформи, които гонели, за да ги убиват.

— Но ти не правиш така — каза Фарън.

Ник го погледна.

— Покажи ми пистолета си.

Ник го вдигна помежду им.

— Така не се подава оръжие.

С опитно движение детективът свали предпазителя. Фарън взе пистолета. Ник не даде знак, че е забелязал. Очите му блуждаеха надалеч.

— Понякога… чувам конете и бягам, понякога аз съм на коня и крещя, и жадувам да ги хвана, и…

— Всичко е наред, ти си добре.

— Аз участвам в онова убийствено преследване. Няма значение какъв и кой съм, шайен или бял, на кон или тичащ, ужасно крещящ за кръв… не мога да продължавам да живея с онова убийствено преследване.

— Ти си беглецът в снега — каза Фарън — и си ловецът на гърба на коня.

— Това ме разкъсва!

— Алкохолът няма да ти помогне. Няма да ти помогне и да лъжеш за това. — Фарън вдигна пистолета помежду им. — Няма да ти помогне и куршумът.

— И ти не можеш да ми помогнеш — промълви Ник.

— Прав си. Светът ще продължава да те преследва… да стреля по теб и да те наранява. Не се крий — от тях, от конете, които се дърпат на стотици различни страни вътре в теб. Алкохолът няма да те скрие, няма да ти помогне и криенето от призраците. Всички сме луди, всички се страхуваме. Понякога всички се правим, че не е така. Номерът е да го знаеш и да продължаваш напред.

Ник Шърман премигна, обърна се и огледа странната стая, в която невидими слънчеви лъчи се преливаха в пъстри багри. По бузите му се стичаха сълзи.

— Цял живот съм работил, за да стигна дотук — каза той, — за да съм в състояние да направя нещо толкова важно… за да съм в състояние да го преодолея, да се домъкна тук и… наистина да се измъкна от това, за да не съм… — Той поклати глава. — Няма къде да ида, нищо не ми остана.

Фарън се прицели между очите му…

Ник се дръпна.

А Фарън се усмихна.

— Но се дръпна, нали?

Извади пълнителя и изпразни патронника. Патронът изтрака на дървения под. Фарън го вдигна, претегли го в ръка, после го прибра в джоба си. Върна пълнителя в пистолета, бръкна под сакото на Ник и постави оръжието в кобура му.

— Щом не ти е останало нищо — каза Фарън, — трябва да започнеш отначало.