Джеймс Грейди
Брутално (25)

25.

— На — каза Джон Лейбовиц на следващата сутрин, когато слязоха от таксито пред „Дърксен“, офис сградата на Сената, и подаде на Кол куфарчето си.

— Тук съм, за да помогна на Фарън — каза инспекторът. — А не да ти нося багажа.

Лейбовиц постави облечената си в ръкавица длан на рамото му.

— Аз съм политическият генерал на Фарън. Генералите не носят куфарчета. Ако го вземеш, ти очевидно ще си помощникът — а аз очевидно ще съм генералът. Такова е възприятието, а възприятието поражда властта.

Кол мълчеше.

— Там горе — прибави Лейбовиц — ще ни трябва цялата власт, която сме в състояние да получим.

Влязоха през въртящата се месингова врата в мраморната сграда. Лейбовиц се усмихна на полицая от охраната, нарече го по име и в отговор получи „Добро утро, господин конгресмен“. Провериха го с детектора за метал и апаратът избръмча.

— Свършиха дните, когато имах банкноти — каза адвокатът на полицая. — Джобовете ми са пълни със стотинки. Искаш ли да…

— Не, всичко е наред, господин конгресмен — отвърна ченгето.

„На хълбока ми няма пистолет, за който да се налага да обяснявам — помисли си Кол, докато минаваше през същата процедура. — Все още.“

Влязоха в свят на шахматни мраморни подове, махагонови ламперии и сводове. Коридорите бяха пълни с екот: гласове, телефони, стъпки.

— Петък е — тихо каза на инспектора Лейбовиц, докато сваляше ръкавиците си от телешка кожа. — Какво означава това?

— Генерале — отвърна Кол. — Аз съм обикновен помощник, а не телепат.

Бившият конгресмен се усмихна.

— В петък почти никога няма заседания и Сенатът се опитва да работи. Ако останеш във Вашингтон, избирателите ти си мислят, че не те е грижа за тях. Ако се върнеш в щата си, не можеш да вършиш тук работата, която същите тези гласоподаватели са те избрали да вършиш. Винаги правиш едновременно две неща. Вършиш работата, която си избран да вършиш, и правиш всичко възможно да получиш мандат на следващите избори.

Разминаха се с мъж с бяла риза и вратовръзка и с пластмасова чашка в ръка. Из мраморния коридор се разнесе аромат на кафе.

— Заради бизнес империята на Фарън ли сме тук, или заради политическата му машина? — попита Кол.

— Каква е разликата? — рече Лейбовиц. — При Фарън работят хиляди хора — те пращат всяка сутрин на работа сенатори, президенти и кметове. Армиите маршируват заради стомаха си, избирателите гласуват заради заплатите си. Това прави човека, който им дава заплатите, изключително могъщ — и в политиката, и в бизнеса.

— Това не е цялата истина — възрази Кол. Стъпките им отекваха из коридора. — Американците залагат живота си за…

— За безсмъртни принципи във време на криза — завърши вместо него Лейбовиц. — Да, да, да. Но иначе, в ежедневието, за какво според теб избирателите искат да се грижат техните политически слуги?

— За американската мечта — отвърна инспекторът.

— С всеки изминал ден все повече започваш да говориш като Фарън. Това е комплимент.

— Не ми прозвуча така.

— Значи не си ме слушал — каза адвокатът. — Фарън очевидно е успял да ме убеди, че неговият кръстоносен поход за американската мечта е най-добрата работа, която мога да върша. Но той не е единственият, който трябва да мъкне тази проклета мечта из тези кървави окопи.

— Плаща ти се добре — отвърна Кол.

— По-малко, отколкото струвам на пазара.

— Щом струваш толкова много — рече инспекторът, — защо сме тук в петък, след като повечето сенатори са си отишли вкъщи?

— Защото армиите се командват от сержанти, не от генерали.

Лейбовиц отвори една врата с надпис „Подкомисия по антитръстовите и бизнес въпроси“ и след малко Кол седеше до адвоката пред бюрото на наближаваща четирийсет години жена с остригана до кожа коса и очи, по-големи дори от очите на Лорън.

— Разбира се — казваше Лейбовиц, — интересите на вашия председател съвпадат с нашите.

— Нима? — попита съветничката в подкомисията. — И как?

— Естествено ние ще окажем пълно съдействие на подкомисията.

— Шефът ми ще ви бъде признателен. Той мрази да издава призовки.

— Да — отвърна Лейбовиц, — събирането на комисията за гласуване е много досадно. Но ние не виждаме причина да искаме призовка.

— Свидетелите рядко искат да бъдат призовани.

— И ние не искаме — каза адвокатът. — Но на вас може да ви се наложи да пратите на нас и на министъра на правосъдието призовка, за да…

— На министъра на правосъдието ли?

— Да, за да представлява министерството.

— Обикновено Конгресът не призовава институциите.

— За съжаление, това може да е единственият начин честно, адекватно и изцяло да отговорите на загрижеността на председателя.

— Обърквате ме — каза сенатската специалистка по антитръстово законодателство — пост, който я правеше по-влиятелна и значима от няколко хиляди частни адвокати, получаващи повече пари от нея. — Да не би да говорите за спецчастта на Министерството на правосъдието, която разследва…

— Нас не ни „разследват“ — прекъсна я Лейбовиц. — В министерството се извършва промишлена проверка. Точно затова ни е трудно да ви предоставим исканите от вас документи. Министерството е ангажирало юристите и счетоводителите ни на цена, която може да се отрази на по-долните равнища служители в нашите компании и…

— Оставете това. Чела съм анализите на „Уолстрийт“ на компаниите на господин Сиърс. Той може да си позволи и по-големи разходи. Пък и адвокатите ще му се приспаднат от данъците.

— Слава богу, че поне с нещо сме популярни ние, адвокатите!

Кол усети, че ледът в очите на жената зад бюрото започва да се топи.

— Ние сме загрижени — каза Лейбовиц, — че Министерството на правосъдието държи комисията ви на тъмно за онова, което прави — по същия начин, както и самите нас. Прибавете към това и чисто физическите трудности да се налага да се готвим за изслушване пред вашата подкомисия, като в същото време се опитваме да измислим как да удовлетворим желанията на министерството. Единственото, за което молим, е достатъчно време, за да ви помогнем честно и изцяло.

— О — рече тя. — Нима? Това ли е всичко?

— Справедливостта е основната грижа на вашия шеф — отвърна Лейбовиц. — И ако ние сме готови да отворим документацията и сърцата си…

— Съмнявам се, че председателят ще иска Фарън да му изпее любовна песен.

— Каквото и да поиска да му изпеем, ако е справедлив, ще трябва да накара и Министерството на правосъдието да направи същото. Ако ние свалим всичките си карти на свидетелската маса, същото би трябвало да направят и те.

— Аха — каза тя. — Най-после схванах.

— Но като имаме предвид всичко — работата, пролетната ваканция, други фактори — изчакването на по-разумно време за цялостен анализ на необходимостта от изслушване ще…

— Какви „други фактори“?

Лейбовиц се усмихна.

— Ако председателят и администрацията започнат разследване на Фарън Сиърс точно сега, когато печели хиляди сърца и умове за нов начин на мислене… ами, може да се получи впечатлението, че политиците надигат вой, за да дискредитират един добър, преуспяващ, изплащащ данъците си, отварящ работни места за американци лидер, чиято личност представлява заплаха за тях. Председателят не иска законодателната му работа да се смеси с тактика на политическо оклепване.

— Леле! — престорено възкликна тя. — Само как го казахте.

— Шефът ми е точно такъв човек.

— Спестете ми това — отвърна жената. — И понеже говорим за разследване — чух, че предварителен състав на съдебни заседатели разглежда местния проект на господин Сиърс.

— Стотици предварителни състави заседават къде ли не — рече Лейбовиц. — Включително няколко точно под Капитолия. Чух, че през някаква стена във Вашингтон можело да се наблюдават дори някои депутати.

— Разкажете ми за Чикаго — настоя тя.

— Нито Фарън, нито която и да е от компаниите му са получавали призовка от какъвто и да било предварителен състав на съдебни заседатели — отвърна адвокатът. — Разбира се, съдебните заседатели биха имали преимущество пред нуждите на комисията ви. Това не зависи от нас — просто такъв е законът.

— Така или иначе, вие искате отлагане.

— Искаме съответни процедури в подходящо време — поправи я Лейбовиц.

— Ще се погрижа да уведомя председателя колко сте загрижени. — Тя се изправи.

— Предайте му и личните ми поздрави — каза адвокатът. — За последен път го видях на един прием.

— Господи, радвам се, че не споменахте и нещо за чековата си книжка. Това би могло да се изтълкува погрешно.

— И двамата сме добри адвокати — отвърна Лейбовиц. — Освен моя приятел тук. Познавате ли се с Далтън Кол?

— Не.

— Просто се чудех дали не сте го виждали из Капитолия. Очевидно рано или късно всички минават през вашата комисия.

— Той не работи ли при вас? — смръщи се съветничката.

— Консултант е — отвърна Лейбовиц. — Съвсем нов. От „Джеймс груп“. Сигурен съм, че ако поразпитате, ще чуете нещичко за него. И ми го съобщете. Обичам да съм информиран за сътрудниците ни.

В коридора Кол насочи Лейбовиц към задънен завой над стълбището с месингов парапет.

— За какво беше всичко това?

— Спечелих време, за да видим кой какво ни готви — каза адвокатът.

— Не работата, която имаше с нея, а онези глупости за мен! Ако искаш да провериш самоличността ми, обади се в Белия дом!

— Разбери ме. Фарън държи на теб. Може да си очаровал Лорън, но в моята конюшня си просто нов кон. — Джон Лейбовиц, бившият конгресмен, възпитаникът на Харвард, лобистът изгледа Кол с поглед, пълен със стомана. — А сега е време да вървим.

— Ами Чикаго? Ако си имаме проблеми с предварителния състав там, трябва да го знам, за да направя съответните анализи.

— Чикаго не е твоя…

Вратата на един от кабинетите се отвори и в коридора излязоха двама мъже. Единият наближаваше петдесетте, носеше двуредно сако, имаше руса коса и червендалесто лице. Спътникът му още нямаше четирийсет и носеше кръгли бухалски очила.

— Човек никога не знае на кого ще се натъкне из тези проклети коридори — каза мъжът с бухалските очила.

Лицето на Лейбовиц изведнъж засия като включен прожектор.

— Хей, Джоуъл! Как си? Как е Мими? Обзалагам се, че сенаторът още е бесен, че се ожени за нея и я отмъкна от екипа му.

— Не, смята, че така получава и двама ни само с една заплата.

Мъжът с двуредното сако се усмихна на адвоката. Кол видя везните в очите му.

— А ти как си, Дон? — попита го Лейбовиц. — Не очаквах да те видя тук.

— Здрасти — подаде ръка на инспектора Джоуъл. — Джоуъл Джонсън. Познаваме ли се?

— А, не — отвърна Кол. — Работя с господин Лейбовиц.

— Вече трябва да вървим — докосна го по ръката адвокатът.

— И ние, Дон — рече Джоуъл. — Аз съм зает човек.

— Ти върви, аз ще те настигна — отвърна другият.

Прощално кимване, после Джоуъл закрачи по коридора.

Лейбовиц отново докосна инспектора по лакътя.

„Стой неподвижен. Той иска да тръгваме. Затова стой неподвижен.“ Кол се представи на Дон и му съобщи цялото си име.

— Някои клиенти ми се обадиха за писмото ти — каза Дон на Лейбовиц. — Добра работа. Точно верният тон, не вой до небесата. Проучвателната комисия трябва да се съобрази с…

— Бързаме, Дон — прекъсна го адвокатът. — Ще ти се обадя по телефона.

Кол се обърна, така че Дон да не може да види, че Лейбовиц го е стиснал за ръката — стискане, което прерастваше в теглене.

Мъжът с двуредното сако снижи глас, за да го чуят само двамата му събеседници:

— Моите хора трябва да знаят дали той стои зад теб, дали ти заставаш пред него, или…

— Всеки е свързан с всички — отвърна адвокатът. — Ще ти се обадя.

И почти избута инспектора на студа навън.

— Никога не прави така! Щом кажа, че е време да тръгваме, щом…

— Аз работя с теб, не за теб — спомняш ли си? И двамата работим за един и същ човек — освен онази комисия, за която не успя да попречиш на Дон да каже…

— Фарън има много проекти, които се движат едновременно, на различни равнища към наглед различни цели — прекъсна го Лейбовиц. — Той трябва да ги категоризира и…

— Назначен съм, за да помагам във всичко — рече Кол.

Адвокатът сви рамене.

— Щом искаш, ще поговоря с Фарън и ще му кажа, че настояваш да разрушиш системата, която е създал. — Бившият конгресмен махна за такси и продължи: — Между другото, добре е да проявяваш уважение и почит, когато говориш за или с мен пред някой друг. Просто придай на публичното си поведение човешки облик. И ме наричай Джон — прибави той. С усмивка.