Джеймс Грейди
Брутално (41)

41.

Над вашингтонските предградия тихо се сипеше сняг. В тъмнокафявия форд с изключен двигател седяха двама мъже.

— Легна си — каза мъжът зад волана.

— Щастливец — отвърна другият на седалката до него. — Искаш ли да поемеш първата смяна?

Шофьорът въздъхна.

— Носиш ли каната?

— Забрави за това! — изръмжа партньорът му.

По хлъзгавата еднопосочна улица мина микробус.

— Виж — каза шофьорът, — не съм виновен.

— Пи прекалено много кафе!

От падащия сняг на две пресечки пред тях изникна бездомник, завит в одеяло, и протегна голата си ръка над запалено кошче за боклук. Снежинките целунаха дланта му.

— Трябва ми каната — настоя шофьорът.

— Вече ти казах, че пи прекалено много кафе!

— Беше ми студено! — Мъжът отмести очи от бездомника. — Не съм искал тази простата и имам нужда от каната незабавно!

— А аз не искам цяла нощ да седя в тази проклета кола и да мириша пластмасова кана за мляко с твоята студена пикня!

— Каната е и за теб!

— Да бе — отвърна другият, когато бездомникът се повлече през улицата към техния тротоар. — Точно така.

— Ами какво да правя?

— Стискай.

— Ти стискай!

— Извинявай, аз съм женен.

— О — трепна шофьорът. — Не говори такива неща! Не ме карай да се смея!

— Кога ще отидеш на лекар?

— Знаеш ли какво ще ми направи? — Той хвърли поглед в огледалото: надолу по полегатия път пълзеше друг микробус, мокър от топящия се сняг. — Ще ида утре, става ли? А сега трябва да…

— Скрий се зад онова дърво.

Шофьорът погледна наляво. Тротоарът зад прозореца го очакваше. Зад тротоара имаше затревен участък.

— Какво ти дърво! Най-обикновено храстче! До коленете ми е. Не мога да…

— По дяволите, никой няма да те види! Освен това на кого му пука!

— Ами той? — Мъжът посочи към бездомника, който сега беше на двайсетина метра от тях и се тътреше все по-близо. Очевидно беше пиян.

Шофьорът припряно излезе от колата и забърза към вечнозеленото храстче. Партньорът му във форда извърна поглед…

И видя Далтън Кол, застанал в златната светлина, която струеше от стъклените врати на жилищния му блок.

— Мамка му! — Мъжът грабна бинокъла от таблото и го фокусира, без да обръща внимание на бездомника. Нямаше съмнение: беше Кол. Чакаше да мине такси или да го вземат с кола.

Той запали двигателя, натисна бутона, който сваляше стъклото откъм шофьора, и изсъска на партньора си:

— Ей!

Онзи се завъртя и погледна през рамо.

— Трябва да тръгваме!

— Още не съм…

В нощта избухнаха червени светлини и сирени. Бездомникът скочи до мъжа във форда — държеше пистолет и викаше:

— Полиция! Не мърдай! Полиция!

Шофьорът до храста се обърна с отворена уста. Преди да успее да закопчае панталона си, мъжът с пистолета се хвърли към него и насочил топа си, извика:

— Не мърдай!

Нощта се превърна в калейдоскоп: полицейски коли, въртящи се червени и сини светлини, крещящият бездомник с огромния пистолет, Кол, с пламнали очи, ченгета със сини якета, на които със златни букви пишеше „ПОЛИЦИЯ ОКРЪГ МОНТГОМЪРИ“, притиснали мъжа от форда върху капака на собствения му автомобил.

— Не можете да ни направите това! — извика мъжът от колата.

— Току-що го направих — отвърна Кол.

— Не знам кой… — започна шофьорът, после замълча.

Лейтенантът от полицейското управление на окръг Монтгомъри показа на Кол и Ник кожените калъфи със служебни карти и значки, взети от мъжете във форда: „Маршалска служба на Съединените щати“^[1].

— Трябва да ви кажа — рече лейтенантът, — че значките изглеждат съвсем истински.

— Истинските маршали не биха безпокоили един инспектор от ФБР — възрази Кол.

— Не знам — отвърна полицаят.

— Ще подпиша документите — каза Кол. — Ще можеш да си прикриеш задника.

— В какво се предполага, че трябва да ги обвиним?

— Във възпрепятстване на агент от ФБР по време на изпълнение на служебните му задължения.

— Тези глупости няма да минат. Освен това тук ние представляваме закона, а не…

— Затворете ги за ексхибиционизъм — каза Ник.

— Ник — отвърна полицаят — беше шеф на ченгетата точно отсам границата, зад която управляваше значката на Ник, — тези bandidos имат значки и законно право да са тук. Няма да си заложа пенсията заради твоите глупости.

— Имаш нареждане от висш служител в Бюрото — рече Кол.

— Което изобщо няма да ми е от полза, ако утре си загубиш службата.

— Утре си е за утре. Сега имаш законно право да завлечеш тези задници в участъка си и да провериш самоличността им.

Лейтенантът поклати глава.

— Хайде, amigos. Да оправим цялата тази каша. — Той даде заповед и хората му поведоха двамата закопчани в белезници маршали към полицейските автомобили.

Ник вдигна одеялото от земята.

— Е, тазвечерният театър доказва поне едно нещо.

Кол го погледна. Бузите на детектива бяха достатъчно бледи за ролята на бездомника, отлично отговаряха и налетите му с кръв очи.

— Пиян или трезвен — продължи Ник, — мога да ти прикривам задника.

И се ухили широко. Кол усети дъха на ментолови бонбони.