Джеймс Грейди
Брутално (44)

44.

Кол се върна във Вашингтон със самолета в осем. Качи се на задната седалка на очакващия го автомобил на Бюрото и измърмори:

— До свети Валентин остават осем дни.

— А… да, сър — отвърна шофьорът. Имаше заповед да посрещне инспектора, да прави каквото му се казва и да не задава въпроси.

Кол запрелиства получените факсове, телефонни съобщения и доклади.

Проверките на гражданските летища в Монтана и на списъците със 102-ма пътници не бяха открили нищо. Нито една от шейсет и трите малки частни писти в щата не беше съобщила за полети, свързани с човек, приличащ на Кърт Ванс. „Амтрак“^[1] имаше пътнически влакове по северната граница на Монтана. Кондукторите и продавачите на билети не си спомняха да са го виждали. Проверката по автогарите бе завършила с отрицателен резултат.

На всеки деветнайсет секунди в Америка се краде моторно превозно средство. Всяко съобщение за откраднат автомобил в Монтана, Северна и Южна Дакота, Уайоминг и Айдахо се подлагаше на внимателен анализ, за да се определи дали крадецът може да е търсеният от Кол човек. Инспекторът дори беше наредил да се проверят и включат в списъка всички липсващи регистрационни номера в тези пет щата.

Граничните контролни пунктове от Сиатъл до Солт Сейнт Мари спираха всяка кола, проверяваха всяко лице, пресякло границата с Канада. Канадската конна полиция търсеше нов човек на своята територия.

Анализираха всеки междуградски разговор, проведен през последните три години от телефона на Кърт Ванс. Беше телефонирал във фирми за доставки по пощата, за да поръча компютърно оборудване и нелегална литература за всичко — от приемане на нова самоличност до бой с нож и наръчници за специалните сили. Часове наред сървър в Монтана го беше свързвал с Интернет. Хакерите от ГКА започнаха да преследват Ванс в киберпространството. Включиха в предупредителна система всички кредитни карти, регистрирани на името на Кърт Ванс: две минути след като някой служител ги провереше с електронен скенер, ФБР щеше да разбере къде и кога са били използвани.

Преследването на бегълци означаваше да се проследяват връзките им с реалния свят. Нормалните престъпници се обаждаха на роднини, срещаха се с приятели, изграждаха система от покупки и запознанства, която преследвачите можеха да покрият и в крайна сметка да влязат в дирите на плячката си.

„Но ти не си нормален, Ванс — помисли си Кол. — Нямаш семейство, нито приятели или известни познати.“

„Предполага се, че трябва да го убиеш тук — каза си инспекторът, като зяпаше през прозореца на колата към осветения през нощта купол на Капитолия. — Предполага се, че ще го направиш отблизо. Предполага се, че ще пречукаш Фарън преди някой друг. Защо?“

Експертите бяха взели достатъчно отпечатъци от неовъглените повърхности и счупените след експлозията чаши в къщата в Шото, за да подготвят комплект, който „по всяка вероятност“ отговаряше на пръстите на Ванс.

„Докосни нещо, Ванс. Нещо, което някое ченге някъде в Америка да открие и прати във ФБР.“

Шестстотин хиляди местни, щатски и федерални служители на реда бяха предупредени за Кърт Ванс. Толкова много ловци преследват един-единствен бягащ фантом. Ще има хиляди фалшиви тревоги. И с всяка грешка ловците все повече ще се страхуват да не попаднат на друг, погрешно идентифициран гражданин. Всяка грешка ще спира системата, докато я открият.

„Трябват ти пари — помисли си Кол, — пари в брой. Само да излезеш на междущатска магистрала и ще те застреля някой припрян патрул. Опитай се да нападнеш някой черен пояс като Сали и ще се окажеш закопчан с белезници върху носилка в спешно отделение. Излез на открито. Само за миг. Това ще е достатъчно. При всички тези сили, готови за удар, никой не може да избяга. Ако имаме достатъчно време.“

Шофьорът остави Кол на две пресечки от щаба на Фарън. Вратата на милиардера беше заключена. Вратата на Лорън бе отворена и инспекторът надникна вътре.

Лампата хвърляше бяла светлина върху полираната дървена повърхност на бюрото й. Тя седеше с лице към нощния прозорец, очите й бяха затворени.

— Преча ли ти? — тихо попита той.

Клепачите на Лорън трепнаха и се отвориха. Тя се усмихна.

— Традиционният начин да развалиш магията е с целувка.

— Напоследък за това могат да те дадат под съд.

— Може би — отвърна Лорън, докато Кол сядаше пред бюрото.

— Защо си тук толкова късно?

— Чаках да ме събудят. — Двамата се засмяха. — Къде беше?

— В Ню Йорк.

— Фарън ли те прати?

— Да — излъга Кол.

— Вие с вашите тайни…

— Всички ги имаме. — Инспекторът се размърда на стола си. — Навсякъде, където отида, ме засипват с въпроси какво правиш.

— Аз ли?

— В общ смисъл.

— Радвам се, че не обсъждаш личния ми живот.

— Не знам много за личния ти живот.

Тя протегна ръце с длани към тавана.

— Добре ми е тук.

— Имаш нов апартамент.

— Пълен с кашони…

— Пълни с неща без значение.

— С хубави спомени — каза тя. — Какво да се прави?

— Мислех си, че аз съм онзи, който знае да задава въпроси.

— Просто ти трябва практика.

— Ти да не си специалистка?

Лорън сви рамене.

— Баща ми беше нещо като ченге.

— От кои?

— От задниците. Така по-лесно го забравих.

— Не би направила такова нещо — рече Кол.

Лорън сви рамене.

— Наречи го отстъпление. Оставих го да си гледа живота, а той направи каквото можа за моя.

— Не звучи толкова зле.

— Колко е зле зависи откъде започнеш. Него вече го няма — оставих го да почива в мир. Какви са тези въпроси, които постоянно ти задават? И какъв е отговорът, който искаш да получиш от мен?

— За чикагския проект на Фарън. Купил е цяло гето.

— Не е цяло гето. Само седем квартала — без да броим училищата, няколко обществени сгради и един обществен парк.

— И какво иска?

— Да премахне бедността. Притежава земя, на която живеят хиляда и сто възрастни. Прави наемателите си „инвестиционни партньори“. Могат да купят домовете си от него. Повечето нямат работа, затова той строи точно насред тяхната мъртва зона компютърна фабрика. Собственост на служителите в нея и управлявана от негова компания. Необходима е опитна и образована работна ръка. Всички служители трябва да са „инвестиционни партньори“ — което означава, че трябва да живеят в района. „Инвестиционните партньори“ могат да се запишат във вечерното училище и в образователните програми, които е организирал в местното училище. Според нас ще са нужни три години, за да обучим средния местен жител: четене, писане, компютри, администрация, право, логика, философия, история, здравеопазване, потребителски умения. Трябва много учене, но ако не издържат изпитите, няма да могат да постъпят на работа. Бъдещето им зависи от самите тях и е постижимо за тях.

— С малко помощ от Фарън.

— Ние притежаваме целия бизнес в района. Хората, които искат да започнат нещо сами, трябва просто да подадат молба, да разработят проект и да имат парите — които нашата кредитна каса ще им заеме. И разбира се, да са „инвестиционни партньори“.

— И да живеят в гетото.

— Жителството им датира отпреди Фарън да обяви плана си. Не се позволява политически опортюнизъм. Никакви невидими собственици на земя или шефове. Фарън е организирал медицински програми, юридически съвети, групи за подобряване на жилищните условия за старите сгради…

— Тоест свои собствени ченгета.

— Местни жители, обучени от нас, подпомагани от хората от охраната ни, които се движат заедно с чикагската полиция и са назначени за помощник-шерифи в окръг Кук: обществена полиция, контролирана чрез местно участие. Получават заплатите си от наемите или от изплащането на ипотеките. Край на външните окупационни сили. Край на архаичната история на Черните пантери.

— Хора с оръжие, верни само на…

Лорън поклати глава.

— Какъв е проблемът?

— Притесняват ме хората с оръжие.

— Те са уважавани професионалисти от уважавана фирма, която наемаме. Там са, за да пазят реда, като всички други ченгета. Когато си сложиш значка, ти ставаш служител на реда, а не ангел на справедливостта.

— С всичко това Фарън трябва да си е създал много врагове.

— Машината се опитва да си покаже зъбите, освен това ги тревожи разместването на силите, но по принцип кой би мразил човек, който влага милиардите си в бизнеса в който и да е град?

— Онзи уличен проповедник например. Монаха успя ли вече да го открие?

Тя се усмихна.

— Какво друго имаш наум тази вечер?

— Лейбовиц. Знаеш ли какво прави?

— Пази ни от федералните власти. Конкурентно законодателство. Технически въпроси. Координиране на кръстонос… на нашето Движение, работа с важни политици. Защо?

— Чух, че го обвиняват в антияпонски прояви.

— Кого? — попита тя. — Лейбовиц или Фарън.

— Къде свършват нечии планове и започват амбициите на друг?

— Лейбовиц няма да прекара Фарън — отвърна Лорън.

— Значи всичко, което прави…

— Не ме питай за всичко. Зная само каквото ми казват. Този въпрос решава Фарън. Всички ние сме свободно въртящи се планети около неговото слънце.

— Ти не си компютризиран сателит.

— Божичко, благодаря ти. — Лорън зарея поглед покрай Кол.

— Ами японците?

— Фарън няма нищо лично против тях. Има намерение да промени всички, независимо от раса, вяра или цвят.

— Те се вклиняват във вашия — в неговия — пазар.

— Опитват се. — Тя го изгледа изпитателно. — Кажи ми тайните си. Кажи ми какво правиш за нас.

— Скоро ще си проличи.

— Да, забелязах колко усърдна е Сали. Повече, отколкото някои други от фирмата ви.

— Вече повече ще съм тук.

— С нетърпение го очаквам.

— Наистина ли смяташ, че Фарън може да промени нещата в Чикаго? — попита Кол. — Особено за децата?

— Направил го е за себе си. Ако отрано започнеш с децата, това ще им помогне, когато пораснат.

— Мислиш ли много за децата? — попита той.

— Не — отвърна тя.

— И аз.