Джеймс Грейди
Брутално (57)

57.

Сряда сутринта, 14 февруари, 07:16 ч. Местен полицай се разхождаше в коридора на деветия етаж в лексингтънския хотел. Инспектор Далтън Кол, ФБР, отвори вратата на стаята си и очевидно готов за работа излезе в коридора.

В другия край на коридора Лорън Кавана отвори вратата си. Носеше небрежна рокля, подходяща за път.

Преди вратата на Лорън да се затвори, специален агент Сали Пикет, ФБР, излезе в коридора от стаята си.

В този момент Фарън Сиърс също излезе от своята стая.

Полицаят завърташе глава всеки път, щом се отвореше някоя врата.

— По дяволите — накрая каза той на четиримата, които се заковаха на място. — Едно голямо общо „Добро утро!“ на всички ви.

— Добро утро — отговориха те.

Полицаят натисна бутона на асансьора. Четиримата се откъснаха от пироните, които ги държаха приковани за пода, и се срещнаха пред асансьора.

— Добро утро — каза всеки един на другите. — Добро утро.

Камбанката на асансьора иззвъня. Кол и Сали застанаха отпред, за да поемат всички куршуми. Вратите се плъзнаха настрани: двама от хората на Ууд. Сали и Кол настояха Фарън и Лорън да се качат първи, после влязоха и те и се обърнаха към вратите.

— Хей! — извика полицаят.

Кол натисна гумената аварийна лента и вратите рязко се отвориха.

— Едва не забравих! — каза ченгето. — Честит свети Валентин!

Асансьорът пое надолу. На осмия етаж един от охраната прочисти гърлото си. Фарън се обърна към Лорън, своята стара приятелка: шията й бе на тъмночервени петна, очите й бяха впити в указателното табло над вратите. На седмия етаж погледна към гърба на Кол и почувства напрежението му. На шестия видя, че очите на Сали са сведени. На четвъртия започна да си тананика заедно с проникващата в мозъка музика:

— … трябва да съм сигурен, ба-да да…

Асансьорът стигна до втория етаж. Фарън усети, че всичките му спътници се молят да мине бързо. Той се усмихна и продължи да пее.

— … че вместо просто за ръцете…

Асансьорът спря, иззвъня, вратите се плъзнаха. Кол и Сали излязоха, видяха човека на Ууд и един от полицаите кимна. Зад тях Фарън се засмя. Тримата, които бяха пътували заедно с него, го погледнаха.

— Честит, честит свети Валентин! — каза той.

Групата във фоайето ги поведе към кафенето. Ууд вдигна поглед от закуската си, каза им „Здрасти“ и прати един от бодигардовете да застане пред стъклените прозорци като жив щит.

— Колко? — попита служителката на входа, като прати на Фарън свенлива усмивка, показваща, че го е познала. — Всички заедно ли сте?

— Очевидно — отвърна той. — Повече или по-малко.

— Значи четири?

— Две двойки — отвърна Фарън, докато я следваха до една защитена от всички страни маса с добра гледка. — Ще видим как върви.

Обслужиха ги незабавно: кафе, вода, менюта.

— Умирам от глад! — каза Фарън. — А вие?

Въртяща се червена светлина на полицейски патрул, влизащ в паркинга, привлече вниманието на Кол: ескортът до самолета?

Един фоторепортер от „Хералд“ правеше снимки на четиримата.

— Тук пържим хубави яйца — рече сервитьорката.

— Как? — попита Фарън.

Кол проследи с поглед разговора между едно униформено ченге и местния агент от ФБР край входа на хотела.

— На очи. Бъркани. Както ги искате.

Местният агент забърза към жената на входа, хвърли ядосан поглед към разсеяния репортер и кимна на инспектора от Вашингтон.

Кол се изправи.

— Извинете ме. Веднага се връщам.

 

 

Блясък от светкавица на фотоапарат се отрази от покритите с бели плочки стени и огледалото и за миг го заслепи.

„Като всяка обществена мъжка тоалетна“ — помисли си Кол: влажна миризма на препарат за почистване и урина, алуминиеви кабини, писоари, мивки, огледало. Само че тази мъжка тоалетна в сградата, в която Фарън беше провел митинга си, смърдеше на смърт. Лепкаво кафеникаво петно покриваше плочките на пода. Сред засъхналата локва лежеше накълцан труп.

— Открил го е човекът от сутрешната смяна — каза капитанът от отдел „Убийства“, полицейско управление Лексингтън, Кентъки.

Един от криминолозите сваляше отпечатъци от закачалката за пешкири. Фотографът направи още две снимки и припряно излезе.

— Смятаме, че го е очистило вашето момче — каза капитанът. — Пребил го е до смърт със собствената му палка. Но това, което е направил после… Отговорете ми — защо го е направил?

По огледалото — протекли, но вече засъхнали ръждивокафяви букви: „ЧЕстит СВЕТИ ВАЛентИн! ДаЛтън КоЛ ФбР!“.

— Капитане, въпросите ви засягат поверително федерално…

— Мамка му, федерално! Познавахме се — и той е убит на проклетата ми територия! Онзи, който го е направил, е оставил посвещение на теб — федералното ченге, което идва в града ми с някакъв политик и кара всички от Бюрото да си размърдат задника, за да се правят на бодигардове или да преследват някакъв тип, който си изпуснал в Монтана!

— Кой знае за това?

— Моите хора от „Убийства“ и ти. Сега ще ми изкихаш всичко.

— Ако се наложи да отидем при съдия…

— Даже на проклетите ви федерални съдии им се налага да живеят тук! Освен това, само да идеш в съда, ще събера всички проклети вестници и местната телевизия, и кореспондента на националната телевизия, и…

Кол притисна длани до краката си, за да спре треперенето им.

— Хайде да не усложняваме нещата.

— Не ми пука — отвърна капитанът. — Не обичам Вашингтон.

— И аз. Но единственият начин да хванем това чудовище е да работим по вашингтонските правила.

— Дай ми името му.

— Опитай с Кърт Ванс, но той няма да използва… — „Спомни си Ник, резервацията на името на Крис Харви.“ — Капитане, портфейлът на жертвата…

— Липсва. Джобовете му…

— Съобщете по радиостанцията! На летището, автогарата, в хотелите — всеки, който купи билет с кредитна карта на жертвата…

Един от детективите излезе да изпълни заповедта и остави капитана и Кол сами с убития.

— Ами снимка на вашия човек? — попита капитанът.

— Снощи всички имахме снимката му. Не ни свърши никаква работа.

— Защо?

— Не зная — призна Кол.

— Слушай сега, обясни ми всичко. Или да започна да събирам репортерите?

— Без такива номера. Можете да разкриете убийството, но това е…

— Ще броя до пет.

— Имам седмина агенти. Не можете да ме спрете. И аз не мога да ви спра. Вярно, че имаш един коз, но аз държа останалите. Чуй ме. През последните пет години Бюрото е работило в целия ви щат. Подслушване, удари. В корупция бяха заловени много обществени служители и големи клечки. Освен това знаете, че сме събрали тонове мръсотия за важни играчи, която не сме използвали. Докато се занимавате с репортерите, ние ще се свържем с едрите риби, ще им обясним, че заради вас ще се наложи да тръгнем по следите на мръсотията им, че навярно няма да успеем да им предявим обвинения, но…

— Блъфираш.

— Ти живееш тук, капитане. Не аз.

Вратата на тоалетната се отвори.

— Хей, капитане! Можем ли вече да го вдигнем? — попита санитарят от моргата.

— Капитане? — повтори мъжът, след като не получи отговор.

— Питай проклетото ФБР — отвърна капитанът.

— Ако капитанът и хората му са свършили, направете каквото трябва — каза Кол.

— Аха… ще докарам количката. — Вратата се затвори.

— Благодаря — каза Кол на капитана. — Ще си сътрудничим като…

— Тук ли ще останете?

— Не. Трябва да… Мисля, че нашият престъпник вече е…

— Ха, мислите! Аз пък мисля, че следващия път, когато дойдете в града, ще ви застрелям. — Капитанът излезе и остави Кол да мисли над думите му сам пред буквите на огледалото.

 

 

Ванс ги видя, докато самолетът му се носеше по пистата за излитане: четири лимузини и три патрула с въртящи се червени светлини. Спряха до частния самолет, изтеглен назад от терминала.

„Гледай: ето я черната кучка, допряла ръка до хълбока си. Пистолета ти го няма, скъпа. Ето го и него! Неясно петно се шмугна в чартърния частен самолет. О, божичко, ти го пазиш, нали, мила?“

Самолетът под Ванс се разтърси.

„Отново съм невидим. Полетът ще е кратък, мога да остана невидим.

Я! Далтън, това си ти — и ти влизаш в онзи самолет! Добро момче, никога не се отдалечаваш от Човека. Ще те науча аз тебе.“

Самолетът на Ванс зарева по пистата. Той се отпусна на седалката и едва сподави смеха си. „Честит свети Валентин!“ Сряда, беше сряда. Исус бе убит в петък.