Джеймс Грейди
Брутално (30)

30.

Сали се обърна.

— Какво става?

Фарън се усмихна.

— Мислех си, че ти ще ми кажеш.

Зад него се появи Монаха и я посочи с пръст.

— Търсех те!

— Тъкмо говорим с Фарън — отвърна тя и си помисли: „Нещо в очите му трепна“.

Прожекторът на хеликоптера прониза външните прозорци.

— Фарън, навън е пълно с ченгета! — каза Монаха.

— Ами иди да разбереш какво става.

Гигантът ги погледна.

— Не мога да те оставя сам.

— Не съм сам. С нея съм наред.

— Не съм сигурен.

Фарън се засмя.

— Не се тревожи. Тя е по-сигурна от ченгетата.

Монаха поклати глава. И се затича надолу по стълбите.

— Добре ли си? — попита Фарън, когато бодигардът изчезна.

— Защо? Какво… защо?

— Изглеждаш…

— Имах тежка седмица — каза тя. Пръстът й пулсираше. „Не му давай да види, че ти тече кръв.“

— Какво правиш тук? — попита той.

— Върша си работата.

— Коя?

— Няма значение, нали? — отвърна тя, като се бореше с изтощението, бореше се със страха, едва можеше да говори. — В крайна сметка всичко е за теб.

— Де такъв късмет.

Хеликоптерът се отдалечи.

— Каквото и да е имало навън — рече Фарън, — вече свърши.

„Не му давай да види, че ти тече кръв.“

Монаха се извиси до тях.

— Според ченгетата на някого му се сторило, че вижда навън крадец. Сега няма никого.

„Командващият се е свързал с вашингтонската полиция“ — помисли си Сали.

— Улицата е опасно нещо — отвърна Фарън.

— Да, случват се гадости — някак особено каза Монаха. — Даже около нас. — После погледна Сали. — Нямаше те.

— Как така? — попита тя. — Нали съм тук?

— Не, одеве. Видях, че в офиса ти свети, и проверих.

— А… Ами Фарън…

— Бях с него, преди да погледна в офиса ти.

— Трябваше да отида до едно място — каза Сали.

Монаха присви очи. Нямаше да отстъпи. „Крий си ръката.“

— До тоалетната — прибави ненужно тя.

Монаха поклати глава.

— Проверих в тоалетната срещу офиса ти — първо почуках, не съм дивак. Нямаше никого.

— Там не намерих онова, което ми трябваше — с леден глас отвърна Сали. — Затова отидох да потърся… Трябва ли да кажа точно какво?

— Няма значение — каза Фарън. — Извинявай, това е… Извинявай.

— Да — каза Монаха. — Извинявай.

— Тук има една тоалетна. Лорън я използва понякога — рече Фарън и й показа една врата с дървена ламперия. — Ще те изчакам.

Тя затвори вратата на тоалетната и я заключи.

„Дишай! Не мога!“ Сали откъсна микрофона от шията си, напъха го в джоба си, извади слушалката от ухото си и също я прибра там. „Ще пропуква статично електричество… добре че няма да го чуват…“ После повърна в чинията.

По бузите й се търкаляха сълзи. Сали се наведе над мивката, изплакна си устата. Напълни умивалника с вода и потопи лицето си. Когато се изправи и отвори очи, водата беше розова.

Пръстът й. Тя махна лепенката и проми раната. В аптечката имаше течност за изплакване на уста, пакет дамски превръзки, няколко раздърпани лейкопласта и шишенце „Шанел №5“. Нямаше да знаят кога си е залепила лейкопласта. Тя покри раната. Изплакна си устата. Погледна към парфюма.

Цялата смърдеше на пот. „Няма да използвам парфюма на тази жена.“ Погледна се в огледалото, оправи косата си с ръце и изчака лицето й да престане да трепери. „Излез. Върви изправена. Върви спокойно. Давай.“

— Трябва да се прибирам — каза на Фарън тя.

Той я изпратя по стълбите.

— Вечеряла ли си? Можем да идем…

— Искам да се прибера вкъщи.

— Ще те изпратя до колата ти. Тези улици…

— Навън е пълно с ченгета. Не дойдох с кола. Ще… ще ида до „Юниън Стейшън“, само на четири пресечки е. До метрото.

— Ще те закарам. Или ще ти повикам такси.

— Не! Не можеш да дойдеш с мен.

— Както искаш — отвърна Фарън.