Стивън Канел
Мошеникът (6)

5.
Освобождаване на обвиняемия

В девет сутринта всички отново се бяха събрали в съдебната зала на Мъри Голдстоун.

Джералд Коен и клубът на почитателите му се бяха наредили около дългата дървена маса, отрупана с юридическа литература, и се усмихваха. Виктория седеше сама до масата на обвинението. Джо Рина не присъстваше. Играеше голф.

Кандидатът за съдебен заседател се казваше Джино Делафоре и бе на път да се превърне в катастрофа за Виктория. Той беше едва на четирийсет и две години, но във формулярите се бе писал „пенсиониран цветар“. Имаше широки рамене и гъсти, посивели коси. Ако търсеше някого за ролята на Кръстника, Виктория Харт щеше да избере него, но като втора алтернатива и последен кандидат за съдебен заседател, той беше голяма грешка. В хода на разпита ставаше все по-ясно, че защитата харесва Джино. След всеки въпрос на Виктория той крадешком поглеждаше за одобрение Джералд Коен. Виктория би го освободила за секунди, ако й бе останало право на вето. Дейвид Франкфуртър говореше в коридора по клетъчния телефон с трентънската полиция, опитвайки се да научи повече факти. Засега ченгетата бяха разбрали, че преди време една букмейкърска операция е била ръководена от щанда за списания точно пред цветарския магазин на Джино Делафоре. Виктория се опитваше да установи връзка между него и обвиняемия, за да изтъкне причина за освобождаването на Джино като съдебен заседател. Съдията Голдстоун започна да се суети, готвейки се да я прекъсне.

— Джо или Томи Рина купували ли са цветя от вашия магазин? — попита Виктория.

— Не, госпожице… Или ако са го правили, аз не съм знаел — отговори Джино, отново поглеждайки Коен.

— Но е вероятно, нали? Според телефонния указател в Трентън има двайсет цветарски магазина… така че съществува вероятност най-малко едно на двайсет Джо Рина да е купувал цветя от вас.

— Щях да си спомня…

Джино Делафоре пак стрелна очи към Джери Коен, който отбягваше погледа му, разглеждайки бележките си.

Накрая адвокатът вдигна глава.

— Още много ли ще продължи това, Ваше Благородие? Този съдебен заседател е приемлив за защитата. Госпожица Харт вече няма право на вето. Ако се опитва да отхвърли господин Делафоре, тя се нуждае от факти, с които явно не разполага. Може ли да приключваме?

— Какво ще кажете, госпожице Харт? — попита съдията.

— Само още един-два въпроса, Ваше Благородие — каза тя и се обърна към Джино. — Познавате ли човек на име Сам Дефинио?

— Да. Той държеше малък щанд за списания пред моя магазин.

— Но знаехте, че той има дълъг списък от участия в престъпни начинания, включително незаконни залагания и лихварство?

— Не, не знаех това.

— Я стига! Всички ми казват, че е известен като Сам Невидимия, защото записвал облозите на разлагаща се хартия, която пускал в кофа с вода, когато ченгетата се появели.

— Знаех, че има проблеми с властите, но се опитва да живее почтено. В продължение на пет години всяка сутрин купувах вестник от него. Инак всеки от нас си вършеше работата.

— Но за него се говори, че е член на престъпната фамилия Рина, нали? Освен това…

— Възразявам, Ваше Благородие! Какви ги говори госпожица Харт? Каква престъпна фамилия Рина? Моят клиент не е осъждан.

— Джо Рина е арестуван десет пъти — възрази Виктория.

— Немарливата работа на полицията и лъжите на купените от ченгетата информатори не са доказателства за престъпна дейност, госпожице Харт. Обосновете се.

Съдията Голдстоун се обърна към Джино Делафоре и назидателно попита:

— Мислите ли, че в случая ще можете да отсъдите безпристрастно, господин Делафоре? — попита той.

— Разбира се, Ваше Благородие.

Съдията погледна Виктория.

— Ако нямате нещо наистина уличаващо, ще одобря този съдебен заседател.

— Може ли да се консултираме, Ваше Благородие? — попита тя.

Мъри Голдстоун направи знак на Джери и на Виктория да се приближат до него. Те се скупчиха около бюрото му и започнаха тихо да разговарят.

— Този човек е имал цветарски магазин, пред който е стоял щандът на известен букмейкър, свързан с Джо Рина според полицията — започна Виктория. — Джино Делафоре сигурно е знаел, че там се правят незаконни залагания и е допуснал това да става точно под носа му, защото и той е имал връзки с Джоузеф Рина. Ако и това не е уместно в случая, тогава съм чела други учебници по право.

— Не можеш да подхвърляш недоказани твърдения по време на избирането на съдебни заседатели — рече Джери. — Всичко това са намеци, Вики. Този човек е имал цветарски магазин. Той няма криминално досие. Точка… Може ли да продължим, Ваше Благородие?

— Виктория, ще одобря кандидатурата на този съдебен заседател, после влиза в сила правилото, че обвиняемият не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Имаш седемдесет и два часа да подготвиш обвинението. Вдругиден или ще започнеш с встъпителната обвинителна реч, или ще освободя обвиняемия. Наспете се добре и нека по-добрият юрист да спечели — ухили се Мъри Голдстоун.

Много смешно, помисли Виктория. Съдията стана от кожения стол и излезе от съдебната зала. Черната му роба се диплеше зад него. Беше едва десет сутринта. Денят започваше катастрофално, но преди обяд стана още по-лош.

Изпратиха екип от трентънската полиция да провери асансьорната шахта. След дълги усилия ченгетата извадиха три покрити с тиня трупа, които откараха в моргата.

Обадиха й се точно преди обяд и опасявайки се от най-лошото, Виктория Харт бавно влачеше крака в помещението, което се намираше в подземния етаж на полицейската лаборатория. Предпазливо слезе по бетонните стълби. Стъпваше колебливо и се държеше за парапета. Потракването на токовете й отекваше в облицования с плочки коридор, препълнен с жертвите на грешките на наркотика и на уличното движение от предишната нощ. Потискащ паркинг, претъпкан с метални колички и пречупени съдби. Догади й се, докато минаваше покрай разлагащите се трупове, очакващи аутопсия. Намери Херман Майер, помощникът на съдебния следовател. Херман Германеца беше висок метър деветдесет и пет и тежеше сто и петдесет килограма.

— Дошла съм да разпозная труповете, които току-що сте извадили от асансьорната шахта в Трентън Тауърс — монотонно каза тя.

— Доста се измъчихме, докато ги измием. Не са много приятна гледка…

— Обещавам да не повърна в хубавата ти чиста зала за аутопсии, Херман — мрачно каза тя.

Той кимна и я поведе към три от стоманените маси. С нежелание Виктория погледна надолу… В гръдния кош на Боби Манинг имаше дупка с размерите на пъпеш. Отвътре стърчаха парчета от ребрата му, още лъщящи в черно от мазната тиня, която бе изпълнила дъното на шахтата и крила телата в продължение на три дни.

— Това е Боби Манинг — тъжно отбеляза Виктория. — Той обичаше шоколад „Нестле“. Не можах да му купя. Бяха се свършили в шибания магазин.

Гласът й трепереше.

Херман сложи ръка на рамото й. Тя се дръпна и се приближи до Тони Короло. Тялото му беше почти неузнаваемо. Виктория знаеше, че е той, но не можеше да го потвърди със сигурност. От него бе останало много малко. Лицето му го нямаше. Тя сложи ръка на устата си и се опита да сподави риданието.

— На ръст е същият, но не мога да кажа със сигурност дали е той. Трябва да вземеш отпечатъците му.

— Вече го направих. Ще ни донесат резултатите след час-два. Не е необходимо да правиш това, Виктория.

Тя кимна и се приближи до третата маса. Видя приятелката си Карол Сесник. Изглеждаше по-дребна. Сякаш чудесната душевност, която я изпълваше, я правеше по-едра. Карол беше простреляна в главата и лявата половина от лицето й липсваше. Беше подпухнала, но беше тя. Виктория протегна ръка и докосна къдриците й, още влажни от смазката в дъното на шахтата.

— Съжалявам, приятелко — успя да промълви тя.

 

 

Телефонът й иззвъня точно в десет вечерта. Гласът от другия край на линията беше образован, с източен акцент и много прецизен.

— Госпожица Виктория Харт, нали? — бавно попита мъжът. — Вашата секретарка ми даде този номер.

Виктория събираше остатъците от документацията по делото, за да ги изпрати в службата. Имаше тонове писмени показания на медицински сестри и лекари, освидетелствали раните на Франк Лемей, но никой от тях нямаше да се яви пред съда. Случаят беше приключил. На другия ден Джо Рина щеше да бъде освободен и никога нямаше да бъде съден по същите обвинения.

— Кой се обажда? — незаинтересовано попита тя.

— Седрик О’Нийл.

— Кой? — нетърпеливо повтори Виктория.

— Адвокатът на Антъни Хейуд.

— На кого?

— На Антъни Хейуд. Мисля, че уличното му прозвище е Амп или нещо подобно… Снощи ви се е обаждал. Дал ви е информация къде са труповете на двамата полицаи и на свидетелката. По вечерните новини чух, че впоследствие сте ги намерили, нали?

Виктория остави папките, грабна жълтия си служебен тефтер и записа: Седрик О’Нийл, а отдолу — Амп Хейуд.

— С какво мога да ви помогна, господин О’Нийл? — заинтригувана попита тя и взе юридическия справочник, където имаше списък на всички адвокати в Съединените щати, къде са учили, коя година са завършили и други такива факти, включително най-известните им дела, както и къде работят.

Биано Бейтс крачеше напред-назад в евтиния си мотелски апартамент и говореше по телефона. В професионалните среди измамникът, действащ по телефона, се наричаше „шегаджия“. Повечето шегаджии крачеха напред-назад, за да поддържат нивото на енергията си, докато извършваха телефонните шашми. Стиснал челюсти, Биано изпълняваше ролята на Седрик О’Нийл, говорейки със съвършен източен акцент.

— С какво ли? — повтори въпроса той. — Ами, госпожице Харт, мисля, че можем да си помогнем взаимно. Господин Хейуд дойде при мен. Има юридически проблеми, които, откровено казано, са дребни неволи. Той е на мнение, че един бивш негов съучастник преговаря с правителството, за да намалят присъдата му по обвинение за обир.

— За какъв съучастник говорим? Кое дело? И какво общо има всичко това с мен?

— Още не съм готов да ви кажа… Ако нямате нищо против, ще ви обясня за какво става дума, а после вие ще прецените… Господин Хейуд може би има информация, която ще ви бъде полезна в делото срещу Рина… Но вместо да я даде безплатно, господин Хейуд най-после прояви прагматичност и иска да разбере каква помощ сте готова да му окажете.

— Тогава случаят, който съучастникът се опитва да му припише, е в моите правомощия?

— Вероятно.

— Много сте уклончив.

— Ами, нали знаете как е на този етап от преговорите. Прокрадваме се на пръсти около въпросите от първостепенна важност. Ако може да продължа… Господин Хейуд може би има желание да ви предостави информация за смъртта на човека, идентифициран в днешните вестници като Демо Уилямс. В замяна ще поиска вашата протекция във всички наказателни действия, които вашето ведомство може да предприеме срещу него.

— Господи, колко сте многословен… Можехте да го кажете с едно изречение, господин О’Нийл.

— В момента работя по указания на моя клиент. Той още не е обвинен в нищо, но се страхува, че ще бъде, и аз трябва да водя преговорите едно към едно. Когато уреждам споразумения от този характер, обичам да гледам онзи, с когото разговарям.

— Снощи по телефона вашият клиент загатваше, че Ейс Кул, което означава „най-добър приятел“, е участвал в убийството в Трентън Тауърс. Някакви италиански мафиоти свършили работата. Поне така разбрах. Не е необходимо да ви напомням, че всичко, което Демо Уилямс е казал на вашия клиент, са празни и непотвърдени слухове.

— Ами ако господин Хейуд е бил в нощния клуб, седейки до масата, когато е било направено предложението?

— Това би било много интересно.

— Ако ще сключваме споразумение, трябват ми три неща. Първо, вашето обещание, че преди да призовете господин Хейуд да свидетелства, ще съберете неопровержими доказателства срещу семейство Рина за убийството на онези тримата. Той не желае да се появява в съда и да дава показания срещу онези мафиоти убийци, а вие да загубите делото. Иска ги в затвора, откъдето няма да могат да му отмъстят. Второ, настоява да му бъдат опростени всички обвинения, които вашето ведомство би могло да предяви към него. И трето, моят клиент би желал да бъде включен в програмата за закрила на свидетеля.

Виктория прелистваше справочника. Най-после намери Седрик О’Нийл. Пишеше, че е завършил като първенец на випуска в Йейл през 1989-та. Бил съдружник в една адвокатска кантора в Ню Йорк, но имал разрешително да практикува в още половин дузина други щати, включително в Ню Джърси. Дипломирал се преди десет години. Беше твърде млад, за да е вече съдружник. Това я подразни.

— Още ли работите в „Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“? — попита тя.

— Ах! Извадихте юридическия си справочник, нали? Да, боя се, че още съм там, въпреки усилията им да ме махнат.

После се изсмя — нещо като кудкудякане.

„Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“ всъщност беше несъществуваща кантора, появила се по чудо в юридическия справочник за 1997-ма, благодарение на Франк Х. Бейтс. Той беше проникнал в печатницата в Чикаго и бе добавил измислената адвокатска кантора в компютърния файл, един ден преди съдържанието да бъде отпечатано. За измамниците беше много изгодно да имат регистрирана, но несъществуваща адвокатска кантора, когато работеха с интелигентна мишена. Често се налагаше да твърдят, че са нечии адвокати. Биано имаше дори визитни картички. Бяха някъде в куфара му. Издателят бе изпратил писмо, посочвайки грешката, но кантората още фигурираше в справочника, дълго след като някой бе изхвърлил писмото.

Виктория затвори справочника и се замисли как да постъпи с превзетия Седрик О’Нийл. В главата й проблеснаха един-два предупредителни сигнала, но тя още кипеше от гняв заради смъртта на приятелката й и тази енергия й помогна да вземе решение.

— Добре, господин О’Нийл. Утре в десет в моя кабинет.

— Ах, не може ли да се срещнем някъде, където вероятността да запишат разговора ни или да подслушват не е толкова голяма?

— Какво ще кажете за ресторанта за деликатеси на Сам до реката? В девет?

— Съгласен съм. Аз ще бъда високият плешив джентълмен в жълто-кафяв костюм и вратовръзка на райета.

Тя затвори и се зачуди какво става.

 

 

Биано окачи слушалката, грабна Роджър и тръгна към вратата. Трябваше да изкопае буркана, който бе заровил под една скала край магистрала 10. Там имаше петдесет хиляди долара в брой. Това бяха парите за началото на измамата и всичко, което му бе останало на света. После трябваше да се качи на самолета за Ню Джърси, за да се срещне с красивата прокурорка на име Вики Лисицата.