Стивън Канел
Мошеникът (30)

29.
Роднините

Биано бе оставил Виктория в три и половина следобед. Отиде с жълтия форд да вземе Джон и двамата се отправиха към странноприемница „Червения глиган“, която се намираше на две преки от Маркет стрийт, надолу до пристанището. Биано ги чу, още преди да спрат на асфалтирания паркинг. Странноприемницата беше двуетажна бяла постройка в испански стил, със сводове и покрив от червени керемиди. Отпред бяха паркирани десет камиона с широки гуми, всичките с регистрационни номера от Арканзас. Неизвестно защо на всяка антена имаше червено перо. Камионите бяха безупречно чисти и хромираните им повърхности блестяха. От отворената врата на стая 15 се лееха смях и подвиквания.

— По дяволите — каза Биано. — Ще ги арестуват за нарушаване на обществения ред, преди да сме ги включили в играта.

— Вчера идвах два пъти и разговарях с управителя. Дадох му още петстотин долара, за да не вика ченгетата — отговори Джон.

— Кой е сега водачът на тези планинци?

Двамата слязоха от колата и тръгнаха към стаята, пред която на скърцащ метален стол се люлееше огромен сто и петдесет килограмов албинос, облечен в работен комбинезон.

— Трудно е да се каже. Никой Бейтс от Хог Крийк няма коефициент на интелигентност, по-висок от ограничението за скоростта в Арканзас. Мисля, че е или мършавият Кадилак Бейтс, или дебелият Форд Бейтс.

Биано си спомни, че половината Бейтс от Хог Крийк бяха кръстени на автомобилите си. Причината беше, че не могат да четат и си избират такива имена, които да препишат от камионите на свидетелствата за раждане в болницата.

Албиносът изпи бирата си и се оригна.

— Здрасти, братовчеде. Аз съм Биано. Тук ли е Кадилак Бейтс? — усмихна се Биано на огромния си роднина.

Албиносът не отговори, но се обърна и изрева през рамо.

— Янките дойдоха!

— Благодаря за любезната оценка — каза Биано на албиноса, който примига със светлите си очи, без да разбере иронията, сетне попита: — Ти кой си?

— Бронко Бейтс — отговори младият мъж и пак се оригна.

Биано кимна, мина покрай него и влезе в хотелската стая. Всички мебели бяха разчистени. Голямото легло беше разглобено. Останалото беше струпано в коридора. Двайсетина Бейтс бяха седнали в кръг и крещяха, а в средата на стаята се биеха петли. На пода имаше разпръснати пари, а мъжете, които бяха на възраст от двайсет до четирийсет години, псуваха на висок глас.

— Исусе! — възкликна Биано.

Накрая една от птиците падна. Собственикът й извика: „Предавам се“ и грабна петела си, преди победителят да го разкъса. Настъпи суматоха за парите и след няколко минути спор разпределението на печалбата изглежда свърши. Най-сетне планинците видяха Биано и Джон, които стояха на прага.

— Аз съм Биано! — извика той, точно когато един друг огромен роднина излезе от банята с петел под мишница и започна да го развързва за поредната схватка.

Биано влезе в кръга и повтори:

— Аз съм Биано и имам пари за вас.

Това привлече вниманието им.

— Хей, Ехо, намали радиото! — изкрещя Бронко.

Ехо беше близнак на албиноса. Роден десет минути след брат си, той се спаси да не го кръстят Студебейкър, на колата на майка си, и получи горе-долу по-свястното име Ехо. Той стана, затътри крака и намали звука на радиото.

— Търся Кадилак Бейтс — каза Биано.

Всички се спогледаха. После един висок мършав мъж стана и се приближи до него.

— Не си ни платил дължимото, братовчеде.

— Затова съм тук.

— Блейзър и Ранглър, елате с мен. Останалите да държат птиците. Не искам да пропусна следващата битка.

Кадилак, Биано и Джон излязоха и отидоха на паркинга.

— Радвам се, че отново те виждам — усмихна се Биано.

Кадилак се намръщи.

— Дойдохме чак дотук, защото ни повика, но още не сме се споразумели. Дължиш ни пари за път.

— Не знаех, че доведеш двайсет човека — възрази Биано. — Нуждаем се само от пет-шест.

— Знаеш ли кое му е лошото да правиш бизнес с роднини?

— Не.

— Всички вие мислите, че има специално семейно намаление.

— Нали? — ухили се Биано, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Бихме целия път от Арканзас дотук, защото каза, че искаш хайка. — Кадилак бръкна в джоба си и му даде лист хартия. Явно някой бе научил планинеца да чете и да пише, защото бе направил списък на всичките им разходи. — Ето, толкова ни струва да дойдем дотук и да се върнем. Слагам по три цента на километър за износване на всяка гума.

Биано взе листа. Сумата възлизаше почти на две хиляди долара.

— Това са много пари — каза той и го даде на Джон, който го прегледа.

— Толкова са — отсече Кадилак. — Другата работа, за която ни каза, ще струва петнайсет хиляди плюс пет процента от печалбата. Стоматологична и медицинска помощ — отделно, ако се наложи. Това е сделката. Няма да се пазарим. Плащай сега, инак ще се оправяш сам.

— Предполагам, че ще ни трябват подкрепления — рече Биано и Джон кимна.

Биано се приближи до жълтия форд, отвори багажника, взе седемнайсет хиляди долара от парите на „Залива на сабите“ и ги даде на Кадилак. Мършавият планинец ги преброи и ги натъпка в работния си комбинезон.

— Виж какво — каза Биано. — Трябва да престанете с борбите с петли и да мирувате. Някой от другите гости на странноприемницата може да се обади на полицията. Законът забранява борбите с петли. Арестуват ли ви, никаква работа няма да ми свършите.

— Братовчеде Биано, ние не сме твърде цивилизовани и това е факт. Онези момчета там не са много наред и понякога ядат, преди да кажат молитва. Но това никога няма да се промени и ако някой извика ченгетата, ще разчистим всичко, преди да довтасат.

Биано кимна. Вече съжаляваше за решението си. Този клон на семейството се женеше помежду си в продължение на петдесет години. Повечето бяха тъпи като пънове и отчаяно безразсъдни. Това беше опасна комбинация. Не ги помнеше такива, но когато ги видя за пръв път, Биано беше едва десетгодишен и вероятно не бе обърнал внимание. Само си спомняше, че родителите му приготвиха караваната и тръгнаха много по-рано, отколкото бяха предвидили. Мъжете в хотелската стая бяха няколко клона по-надолу на дървото на човешката еволюция. Очите им показваха огромна интелектуална бездна. Но Биано нямаше избор. Томи пътуваше към Сан Франциско. Предстоеше им да осъществят последния етап от измамата. На другия ден щяха да вкарат Томи в „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и да се опитат да измъкнат от него петте милиона на Джо. Биано се надяваше, че тази сбирщина от недодялани тъпанари ще се появи и ще го спаси навреме.

Той пое към мотела, където го чакаше Виктория. От време на време изпитваше някакво безпокойство, сякаш имаше чувството, че го следят, но когато погледнеше в огледалото, не виждаше никого.

Върна се в седем, но Виктория не беше там. Багажът й бе разопакован до половината. Обзе го необяснима паника.

В осем часа още я нямаше.

Биано се обади на Джон, но и той не знаеше нищо.

В осем и трийсет Виктория отвори вратата.

— Исусе — ядосан и същевременно успокоен каза той. — Не прави повече така. Къде беше?

— Срещнах една бивша съученичка. Изпихме по едно питие и загубих представа за времето — излъга тя.

После се приближи до прозореца, за да дръпне пердетата, и погледна към улицата. Не видя микробуса на ФБР, но знаеше, че са там и чакат. Чувстваше се толкова виновна, че не смееше да погледне Биано.

— Утре ще извършим ужилването — каза той.