Стивън Канел
Мошеникът (23)

22.
По течението

Виктория се криеше на предната седалка на синьо-бялата каравана на Биано, оставена в дъното на паркинга на яхтклуб „Мъд Флат“ във Фресно. На коленете си държеше чисто нов фотоапарат „Никон“ със силен обектив, а на таблото имаше брой от днешния „Фресно Хералд“, както я бе инструктирал Биано. Седеше там от два часа и мислеше за последните няколко дни.

В главата й се блъскаха противоречиви мисли и чувства. Не беше сигурна какво прави, но в същото време знаеше, че там й е мястото. Радваше се, че отмъщава за убийството на Карол и участва в заговора срещу братята Рина, но не харесваше незначителната си роля в приключението. Вече й беше ясно как се осъществява измамата. „Вътрешните“ хора несъмнено бяха най-важните участници в играта. Всички останали изпълняваха второстепенни роли. Тя не беше свикнала да стои встрани и това я безпокоеше. Знаеше, че Томи ще я познае, ако я види, но този факт не й пречеше. Винаги бе контролирала живота си. Не беше свикнала да се моли никому и твърдо бе решена да не допуска това.

Но все пак трябваше да признае, че досега не беше изпитвала по-вълнуващо преживяване. Случката с линейката й хареса повече, отколкото се осмеляваше да признае. Безброй пъти си я припомни на ум. Имаше нещо много освежаващо в загубата на контрол — все едно пускаш струя чист въздух в задушна стая. Виктория знаеше, че снимките, които щеше да направи, по-късно щяха да се окажат решаващи и с нетърпение очакваше срещата с Джо Рина след два дни. Това щеше да бъде възможност най-после да спечели няколко точки срещу онова елегантно лайно. На паркинга спря черна лимузина „Линкълн“. След четири-пет минути се появиха Томи и двама едрички мъже. Пред тях Томи изглеждаше като джудже. Тримата се приближиха до дървения парапет и погледнаха надолу към яхтите. Виктория направи няколко снимки, като включи и вестника на таблото на караваната. Малката група тръгна към дървения пристан. Виктория се наведе. Отново изпита онази тръпка. Биано се оказа прав. Беше принудил Томи да направи онова, което бе планирал. Контролираше ходовете му. Тя се зачуди дали Дакота е в черния линкълн, както бе предвидил Биано.

На задната седалка на лимузината беше задушно и Дакота се чувстваше ужасно. Започна да се съмнява, че има вътрешен кръвоизлив. Един от ударите на Томи сигурно бе разкъсал някой орган. Болката в корема беше непоносима.

Беше й трудно да се съсредоточи, докато грамадният главорез на предната седалка дърдореше.

— Адски съм издръжлив. Държа го надървен часове наред — хвалеше се Кийт Съмърланд и гледаше Дакота с похотлива усмивка на плоското си лице. — Щом Томи свърши с теб, ще те заведа някъде и ще ти покажа. Някои мъже не обичат да го правят, но моят език върши чудеса. Ще молиш за още. После ще седнеш на господин Твърдко. Ще му удариш една незабравима езда.

Дакота едва издържаше приказките на този нерез, който не спря да бръщолеви, откакто Томи слезе от колата. Опита да седне по-удобно.

— Вероятно мислиш, че ще се измъкнеш, но Томи е пълна откачалка. Той не е като другите. Ще го питам дали е свършил с теб, за да те даде на мен. — Кийт се ухили. Оглеждаше я гладно. — Известно време ще се виждаме често… Виж какво, не можах да се изпикая на летището. Ще отида да пусна една вода ей там, до онези дървета. Трябва да ти кажа, че когато играех футбол, тичах адски бързо, затова не се опитвай да бягаш.

— Ще бъда тук — тихо каза тя.

Кийт слезе и се отдалечи от лимузината. Дакота се надигна, протегна ръка към предната седалка и взе клетъчния телефон.

Виктория се стресна, когато чу телефона. Намери го и каза:

— Ало?

— Дакота е…

— Къде си?

— На паркинга до яхтклуба… Вероятно на двайсет метра от теб. Нямам много време. Кажи на Биано, че не мога да контролирам онзи тип. Провалих се.

— Добре ли си?

— Трябва да се измъкна оттук. Пребита съм. Мисля, че имам вътрешен кръвоизлив… Болката се засилва. Не ми остава много…

— Биано е на яхтата. Те са там с него. — Виктория видя, че телохранителят се връща, вдигайки ципа на панталона си. — Слушай, Дакота, пазачът ти идва. Ще намеря начин да те измъкна оттам. Обещавам. Дръж се.

Виктория не беше наясно как щеше да извърши този подвиг. Точно когато горилата се приближи до лимузината, се разнесоха два изстрела. Всъщност прозвучаха като счупване на клон в далечината. Едва след няколко секунди Виктория осъзна, че това е стрелба.

— Чу ли? — попита Дакота. — Изстрели. Томи е напълно откачен.

— Ще те измъкна оттам, но онзи тип е точно пред колата. Затваряй.

Линията прекъсна, когато Кийт Съмърланд се обърна да погледне към яхтата. Не отиде да види откъде идват изстрелите, сякаш ги бе очаквал.

Сетне Виктория съзря Роджър. Кучето бягаше накуцвайки. Мина покрай Кийт, който се обърна да го огледа, и се насочи към караваната. Преполови разстоянието и падна на една страна. Стана и продължи да върви, като едва влачеше задницата си и скимтеше. Главорезът отново съсредоточи вниманието си върху яхтата. Тръгна надолу по дървения пристан, после спря. Роджър вече се движеше съвсем бавно и явно нямаше да стигне до караваната, затова Виктория реши да рискува и да му помогне. Докато Кийт стоеше с гръб към нея, тя отвори вратата, изтича навън и грабна териера. Хълбоците му бяха влажни от кръвта. Виктория се прибра в караваната и я заключи. Сложи Роджър на пода. Кучето я погледна с изражение, което можеше да бъде описано само като благодарност.

— Какво се случи, миличък? — попита тя, докато намокряше с вода една хавлия.

Внимателно почисти задницата му и прегледа раната. На десния хълбок имаше дълбока гънка. Териерът спря да скимти и неочаквано я близна по лицето.

Групата излезе от яхтата и тръгна по разнебитения пристан. Джими Фрийз държеше Биано, Уейд Съмърланд — Дъфи, а Томи ги пазеше в гръб. Беше намерил аптечката и бе превързал раната на гърлото си. Правеше големи крачки, за да не изостава от двамата едри мъже. Приближиха се до лимузината и се качиха.

Биано видя Дакота и стомахът му се сви. Тя беше зверски пребита. Седеше на задната седалка, отпуснала глава назад и едва гледаше.

— Някакво псе мина оттук — рече Кийт. — Част от задника му липсваше.

— Дано да пукне. Давай — излая Томи.

Кийт включи на скорост и потегли.

— Добре ли си? — обърна се Биано към Дакота.

Тя кимна, но не каза нищо.

Томи даде лист хартия на Джими Фрийз.

— Отиди на този адрес. Там има една обслужваща компания на име… Как беше?

— „Сондажна платформа Западен бряг“ — отговори Биано и потърси с поглед Роджър.

Знаеше, че щеше да е мъртъв, ако малкият териер не бе нападнал Томи. Видя кръв по асфалта, където Роджър бе паднал, и се замоли да е жив. Сетне погледна Дакота и се замисли върху положението, в което се намираха. Съзнаваше, че от него зависи дали ще оцелеят. Трябваше да се съсредоточи.

Планът вървеше добре. Томи изглежда налапа въдицата, но участниците в една добре организирана измама не трябваше да бъдат бити. Той отново погледна Дакота. Цветът на лицето й никак не му хареса.

Виктория се опита да окаже първа помощ на Роджър. Превърза го, за да спре кървенето и внимателно го пренесе на канапето.

— Ще те заведа на ветеринарен лекар, веднага щом мога — каза тя, макар да знаеше, че трябва да следва Биано и Дъфи.

Не беше сигурна дали вторият изстрел не бе засегнал някой от двамата. Не биваше да забравя и Дакота. Виктория беше разтревожена от начина, по който звучеше гласът й.

После бе видяла Томи и двамата огромни телохранители да водят Дъфи и Биано. Грабна фотоапарата и го фокусира върху тях. Направи три ясни снимки. На едната Биано се обърна към обектива, усмихна се и сложи ръка на раменете на Томи. Виктория щракна, преди дребният мафиот да блъсне ръката му.

Докато лимузината излизаше от паркинга, Виктория включи мотора и пое след тях с угасени фарове. Не знаеше какво да прави. Нещата не ставаха точно както Биано ги бе описал.

Лимузината зави и се отправи на северозапад, към Модесто.

Виктория Харт, която навремето беше най-организираната ученичка и никога не предприемаше важен ход, преди да го планира и обмисли внимателно, сега сляпо следваше черния линкълн. Знаеше, че няма възможност да планира нищо. Сърцето й биеше лудешки, докато отчаяно държеше волана. Реши, че този път трябва да се носи по течението.