Стивън Канел
Мошеникът (2)

1.
Приятелки, кухненски асансьор и пластмасова чаша

Някои хора учудваха Виктория Харт. Например Карол Сесник. Работеше като медицинска сестра в педиатрията на местната детска болница и от една година посещаваше вечерни курсове, за да получи диплома, с надеждата да започне частна практика. Какво я прихвана, че рискува живота си и се изложи на смъртна опасност, когато народът от великия щат градина Ню Джърси поиска да напъха в затвора с жълти тухлени стени „Рейуей“ онзи боклук Джо Рина? След като дадеше показания, Карол щеше да бъде включена в програмата за закрила на свидетеля. Щеше да живее в студен щат като Минесота. Животът й щеше да бъде напълно променен и безспорно съсипан. Но въпреки това Карол рискува всичко, за да може Виктория Харт, щатски прокурор от Ню Джърси, да ритне мафията по задника и да осъди нисичкия и невероятно красив мръсник, който пристъпваше на пръсти. Процесът ще бъде труден, помисли си Виктория, но ще го спечеля на всяка цена.

Обвинението гласеше, че трийсет и осем годишният дон на мафията е загубил пари на покер в задната стая на извънградския клуб край Грийнсбъро. Победителят, човек на име Франк Лемей, е бил пребит на паркинга почти до смърт със стик за голф, докато се качвал в колата си. Спечелените седемдесет и осем хиляди долара са били откраднати. А после, преди да назначат Виктория по случая, потърпевшият избягал от болницата. Никой не го беше виждал оттогава. Портфейлът и кредитната карта, които бе оставил в администрацията на болницата, се оказаха на един човек, починал преди две години. Името беше измислено. Франк Лемей не съществуваше. Делото срещу Джо Рина беше на път да бъде прекратено, когато Карол Сесник се появи и заяви, че чакала един приятел на паркинга и видяла всичко. Тя стана главният свидетел на държавата, след като жертвата бе изчезнала.

От време на време в трентънската преса наричаха Виктория Харт Вики Лисицата, защото често използваше нестандартна юридическа стратегия, за да постигне успех в съдебната зала. Обвинението срещу Джо Рина, предявено без тъжител, я принуди да изхаби много мастило — нещо, което тя предпочиташе да не прави.

Виктория загрижено погледна през задното стъкло на колата.

— Чисто ли е зад нас? — обърна се тя към полицейския шофьор, който имаше врат на щангист.

— Ще взема още една предпазна мярка, но не виждам никой отзад — отговори той, после натисна газта и направи рязък завой пред една неосветена бензиностанция.

Стрелна се по някаква тъмна уличка, свърна наляво покрай редицата жилищни сгради, направи бърз U-образен завой, спря и угаси фаровете. Никой не ги следеше. Виктория знаеше, че предпазните мерки са необходими, но след две седмици бяха станали ужасно досадни.

Колата бе избрана преди няколко минути от подредените в щатския полицейски паркинг петдесет сини лимузини. Правеха го, за да се опитат да избегнат проследяващите устройства, които биха могли да бъдат поставени, ако Виктория използваше една и съща кола повече от веднъж. Тя подозираше, че Джоузеф Рина е способен на всичко, включително и убийство, за да прекрати делото срещу него. Процесът трябваше да започне след два дни и Виктория посещаваше нощем свидетелката си, за да я подготви за показанията.

Бележките на Виктория за първия ден в съда бяха надраскани с фанатично прегледния й почерк в жълтия служебен тефтер, прибран в дипломатическото й куфарче. Беше готова с встъпителната си реч. Щеше да разходи съдебните заседатели из гробището на тиранията на мафията на Рина. Това щеше да бъде ужасяващ урок по история и тя се надяваше да покаже истинския облик на онова дребно лайно със съвършени зъби и къдрави черни коси.

Гил Грийн, областният прокурор, й бе възложил обвинението, защото Вики Лисицата беше популярна сред медиите и бе спечелила почти всичките си дела, но този път изборът на съдебни заседатели протичаше трудно. Ню Джърси използваше метода „Донахю“, което означаваше, че обвинението и защитата трябваше да разпитат всеки кандидат пред останалите. Това беше рисковано, защото можеше да обидиш някой от заседателите, когото по-късно ще бъдеш принуден да приемеш. Разпитът продължаваше вече цяла седмица. Според Виктория съставът от евентуални съдебни заседатели беше изключително несполучлив и в полза на защитата. Списъците бяха пълни с необразовани цветнокожи мъже, които нямаше да съчувстват на обвинението. Системата вече ги беше лишила от граждански права и те щяха да видят Джо Рина като пример, проявил неуважение към градските власти и спечелил. Накрая тя наруши главното правило за избор на съдебни заседатели и използва последното си право на безусловно възражение, за да отстрани един двайсет и пет годишен сицилианец, скитник, който несъмнено щеше да гласува за оправдателна присъда.

След три дни на подбор Виктория изпитваше безпокойство относно съдебните заседатели. Защитникът Джери Коен, от друга страна, изглеждаше доволен. През цялото време на разпита експертите по избиране на съдебни заседатели седяха около него, шушукаха, сочеха и му подхвърляха листове хартия. Докато разпитваха кандидатите, Джери мъдро клатеше глава и после решаваше дали да използва правото си на безусловно възражение, да освободи кандидата или да го приеме. Виктория трябваше да разчита на инстинкта си. Нямаше психолог, който да й прави справки за миналото им. Помагаше й само Дейвид Франкфуртър.

Високият мършав двайсет и седем годишен помощник на щатския прокурор беше правнук на бившия председател на Върховния съд.

Виктория и Дейвид се вглеждаха изпитателно в кандидатите за съдебни заседатели и се опитваха да ги избират по индивидуалност. Тя искаше да има повече жени. Предпочиташе омъжените, чиновничките и образованите с деца — хора, които щяха да видят Джо Танцьора такъв, какъвто наистина беше, а не като очарователен емигрант, с ореол от романтичност, обвиваща го досущ дреха от Армани. Особено я тревожеха кандидати номер десет и дванайсет — и двамата млади и безработни мъже, които не се вместваха в приемливия профил. Остана й правото да избере още само един и може би щеше да бъде принудена да приеме следващия кандидат — какъвто и да беше. Той щеше да бъде разпитан на другия ден и процесът щеше да започне на следващата сутрин.

Шофьорът най-сетне кимна доволно, запали фаровете и потегли. Късно следобед неочаквано се бе разразила гръмотевична буря и светкавиците осветяваха хоризонта като проблясъци от далечен артилерийски огън.

След десет минути пристигнаха в подземния гараж на Трентън Тауърс. Минаха покрай нещо, което приличаше на празен сив микробус, без да му обръщат внимание. Не забелязаха, че стъклата са затъмнени.

Виктория се качи на четиринайсетия етаж със стария асансьор за осем души. Сградата беше строена в средата на 50-те, но тя я бе избрала, защото имаше няколко предимства като безопасно скривалище. Етажите бяха малки и можеше лесно да се охраняват. Имаше само един асансьор. Там живееха малко хора, а на четиринайсетия етаж нямаше никой. Старата петнайсететажна постройка се намираше близо до търговската част, затова нощем уличното движение не беше натоварено, което правеше по-лесни и безопасни срещите с Карол Сесник.

Вратата на асансьора се отвори на четиринайсетия етаж и Виктория влезе в „сигурната къща“. Носеше дипломатическото си куфарче, дамска чанта и торбичка с дрехи. Двамата цивилни полицаи я поздравиха. През последните две седмици тя се бе привързала към тях. Тони Короло беше висок, мълчалив италианец, който рядко се усмихваше, но въпреки това излъчваше сговорчивост и сърдечност. Другият беше Боби Манинг, бивша футболна звезда от Трентън. Лицето му беше червендалесто. Имаше кестеняви коси, нарочно разрошени на челото.

— Добър вечер, госпожице Харт — изчуруликаха двамата. — Носите ли ни нещо?

Виктория надлежно пазаруваше от магазинчето до апартамента й и им купуваше бонбони и вестници. Бръкна в чантата си и извади покупките.

— Нямаше ли шоколадче „Нестле“? — ухили се Боби Манинг.

Тя му подаде шоколадовия десерт, който бе пуснала в страничния джоб на чантата си.

— Това беше най-доброто, което можах да намеря, Боби.

Двамата преместиха сгъваемите столове, които стояха пред заключената врата на апартамента на Карол Сесник.

Карол беше в облицованата с бели плочки баня. Изпробваше нова прическа. Беше накъдрила меките си кестеняви коси и ги бе вдигнала високо на главата. Приличаше на френски пудел. Беше по бикини, държеше огледало и се мръщеше на обикновеното си, но приятно лице.

— Сбърках, Вики — каза тя, без да откъсва поглед от отражението си, бърчейки осеяния си с лунички нос. — Не трябваше да изглеждам така.

Карол й показа снимка от списание „Гламър“ на манекенка с изпито лице и със същата прическа, но малко по-различна. Къдриците й изглеждаха току-що навити и закачливи. Блондинката на снимката бе прибрала косите си от двете страни на лицето и къдриците падаха като водопад на гърба й. Карол Сесник не изглеждаше така.

Виктория грабна една четка и започна да оправя косите й.

— Обърни се — каза тя, докато вдигаше къдриците й така, че повече да прилича на манекенката.

И двете бяха трийсет и пет годишни, стегнати и в добра форма, но приликите свършваха дотам. Отраженията им блестяха в голямото огледало в ярко осветената баня. Двете жени бяха напълно противоположни. Виктория беше несъмнено по-хубавата. Имаше класически черти, високи скули и изваяно лице. Но не беше поклонник на модата. Подстригваше се съвсем късо, за да не губи време. Сутрин ставаше от леглото, изкъпваше се набързо и изсушаваше косата си със сешоара, докато преглеждаше записките си за съда, подпрени на мивката пред нея. След петнайсет минути излизаше. Слагаше си малко грим. Въпреки че не беше суетна, тя притежаваше естествена красота, спечелила й половин дузина предложения да стане манекенка от нюйоркски модни агенти — пригладени, добре облечени мъже, които ухаеха на одеколон и пускаха в ръката й визитни картички с предложението да им се обади. Тя отхвърляше молбите им като на изпечени ухажори въпреки факта, че на визитките бяха релефно изписани в златисти букви имената на известни агенции.

— Готово — каза Виктория, като защипа с фиба от едната страна косите на Карол.

— Знам ли — рече Карол, изучавайки колебливо отражението си. — Мисля, че тази прическа не ми стои. Лицето ми изглежда кръгло.

— Може би, ако не вдигаш косите си толкова високо, ще бъде по-добре. Пусни тук-там по някой кичур.

Виктория малко се интересуваше от собствената си прическа, затова се чувстваше неподготвена да дава съвети. Беше много по-добра в провеждането на кръстосани разпити.

— Купила си роклята! — възкликна Карол, когато най-сетне видя торбичката, която Вики бе сложила на канапето.

— Да. На Гил Грийн му призля, като видя сметката.

Тя извади роклята и й я подаде.

— Страхотна е! — извика Карол, смъкна ципа и я облече, после се обърна към огледалото.

— Как ти се вижда?

— Ще им скриеш топката — ухили се Виктория.

Бъбрейки с Карол, тя продължаваше да се чуди защо някой би рискувал всичко, само защото така е правилно да се постъпи. Дъхът й секваше, като си помислеше каква огромна жертва прави Карол.

 

 

В задната част на сивия микробус Томи Рина и Тексако Филипс разучаваха строителните планове на Трентън Тауърс. Техническият изпълнител на фамилията Рина бе проникнал в компютърните файлове на Градската служба по благоустройство и бе направил разпечатка на всичко.

— Шибаните топлопроводи са тесни… Няма да можем да се проврем през тях. Правени са преди четирийсет години — ядосваше се Томи, докато разглеждаше плановете и вдъхваше ужасната смрад на Тексако, дължаща се на анаболните стероиди.

На предната седалка, зад волана, седеше мършав негър от Ямайка и дъвчеше клечка за зъби. Къдриците му бяха мазни и обсипани с мъниста, а черната кожа — матова.

От време на време Тексако Филипс го поглеждаше. Не разбираше защо Томи поиска шофьор, който приличаше на скапан уличен скитник. Тексако зададе този въпрос на Томи преди двайсет минути, когато черният отиде до тоалетната в бензиностанцията.

— Защото е пластмасова чаша — ухили се Томи и отказа да коментира по-нататък.

Тексако не знаеше какво означава това, но усмивката го уплаши и млъкна. Не можеше да се отърве от Томи. Джо Рина ги бе накарал да изпълнят тази задача заедно и Тексако нямаше друг избор. Томи беше нисък като брат си — едва метър и седемдесет, но приликата свършваше дотам. Трийсет и осем годишният Джо беше много по-красив и стъпваше на пръсти, за да изглежда малко по-висок. Правеше го още от гимназията и този навик му бе спечелил прозвището Танцьора. Джо имаше хубави къдрави коси и съвършени блестящи зъби.

Косата на Томи също беше къдрава, но падаше над очите, придавайки му маймунски вид. Макар и бели като на брат му, зъбите му стърчаха над долната устна. Очите му бяха сини като на Джо, но не излъчваха интелигентност, а бяха свински и подли.

— Хайде да обиколим сградата. Искам да видя аварийния изход — каза Томи.

— Дадено — едва разбираемо смотолеви негърът от Ямайка, включи на скорост и потегли.

— Защо не си слагаш одеколон? — обърна се Томи към Тексако, който не можеше да долови собствената си миризма и не знаеше за какво става дума.

После се умълчаха. Гумите свистяха по мокрия от дъжда паваж. Стъклата бяха вдигнати и в микробуса беше задушно. Тексако беше странно същество. Заемаше повече място, отколкото се полагаше на тялото му. Винаги носеше много багаж — нещо, с което другите трябваше да се примирят. Освен размерите си на бейзболист, той притежаваше и неповторима индивидуалност, която включваше чувство за хумор, останало непроменено от дните му в прогимназията. Имаше огромна колекция от дебелашки вицове и сексуален апетит, характеризиращ се с престъпно кратка встъпителна игра. Беше от категорията „падне ли ти, дръж“ и се шегуваше, че по време на секс използва „метода на честта“, който гласеше: легнеш ли върху нея, остани там. Това беше представа, заради която два пъти бе арестуван за изнасилване, когато още играеше бейзбол. Ала след няколко среднощни телефонни разговора и двете жертви бяха променили решението си в последната минута. Телесната миризма и личността на Тексако можеха да охладят стаята като неловък смях.

— Смъкни шибаното стъкло, Демо. Тук смърди — рече Томи. Негърът не реагира. Ръцете му бяха заети с волана. — Хей, чуваш ли? На теб говоря.

— Дреме ми на оная работа — измърмори Демо, но отвори прозореца.

Отвратен, Тексако поклати глава. Какъв тъпанар. Казваше се Демо Уилямс. Шибано племе. Кой би кръстил детето си Демо, мислеше той, забравяйки, че собствените му родители го бяха нарекли Тексако. Микробусът обиколи блока. През прозореца милостиво нахлу студен чист въздух.

— Спри тук — заповяда Томи.

Негърът спря до бордюра. Томи се вторачи в аварийния изход, после започна да прелиства купчината преснимани жилищни планове.

— Има един стар кухненски асансьор. Отива чак догоре. С газово моторче. Ще вдига много шум, ако се качим с него. Ако успея да се вмъкна в шибаната кутийка, ще можете ли да ме изтеглите до четиринайсетия етаж? — попита Томи.

Тексако кимна. Радваше се, че не го кара да влиза в асансьора заедно с него.

— Добре тогава. Ето какъв е планът. Демо, ти ще чакаш тук. Не гаси мотора. След като очистя онези гадове, искам, ти, Тексако, да дезинфекцираш мястото. Ясно ли е? Ще ги чуеш, когато тупнат долу.

— Добре — отговори Тексако, поглеждайки кожения куфар с принадлежностите за почистване, сложен до него.

— За гаража не знам. Доколкото виждам, никой не го пази, но трябва да ме прикриваш — добави Томи. — Не искам, докато съм горе и пречуквам ония задници, от асансьора да се изтърси още един взвод ченгета.

— Никой няма да се качи с асансьора — увери го Тексако.

Томи се вгледа изпитателно в огромния си съучастник, приковавайки го със сините си свински очички, които внушаваха, че Тексако е най-големият скапаняк на света. В погледа му имаше електричество, но и смъртоносна злоба и непреходно зло. Очи на праисторическо влечуго.

Цялата операция трябваше да бъде бърза и чиста. Томи бе решил да не използва екип от „чистачи“ наемници. В някои от ударите „санитарните специалисти“ влизаха веднага след него, за да измият сцената на престъплението с прах за пране и да почистят с прахосмукачка килимите, премахвайки следите. Не оставаха нито отпечатъци, нито кръв, косми или влакна. Проблемът беше, че чистачите трябваше да бъдат надеждни хора. Това беше нов специалитет. Томи предпочиташе да не оставя човек, който би могъл да го издаде. И без това пое голям риск с Тексако. Томи знаеше, че едрият грозен любител на стероиди беше достатъчно умен, за да се досети, че ще бъде убиван сантиметър по сантиметър, ако си отвори устата.

 

 

Томи разби ключалката на аварийния изход и двамата с Тексако влязоха в тъмната сграда. Кухненският асансьор стоеше в шахтата си и когато отвориха вратичката, те видяха, че старото въже е протрито и оплетено в паяжини. Томи лесно поправи малката кутия. Седна на металната платформа и подпря брадичката си на коленете. Приличаше на дете психопат. Тексако дръпна въжето, повдигайки асансьора четири-пет метра и изпробвайки здравината му. Сетне продължи да вдига. Когато грамадната тежка платформа стигна до седмия етаж, челото и мускулестите му ръце бяха облени в пот. По дланите му се образуваха мехури. Хрумна му, че ще направи огромна услуга на човечеството, ако пусне въжето и пребие дребния сицилиански маниак. Но Тексако нямаше достатъчно смелост за това. Пък и знаеше, че Томи ще оцелее и ще го убива сантиметър по сантиметър, както бе обещал.

На четиринайсетия етаж Томи бавно и безшумно отвори вратата на кухненския асансьор. Не видя никой и се вмъкна в коридора. Сградата миришеше на плесен. Таванът бе украсен с орнаменти, а мокетът на зелени и червени шарки — избелял. Двамата полицаи тихо разговаряха зад ъгъла. Томи се приближи до килера и влезе вътре. Искаше да се вслуша в звуците, за да определи колко човека има на етажа. Застинал неподвижно сред парцалите и шишетата с лизол, Томи чакаше търпеливо. Наслаждаваше се на нахлуването с взлом. За него да убива беше блажено преживяване, съперничещо на секса. Не бързаше да свършва. Някъде иззвъня телефон, после се чу плисък на вода в тоалетна. След като внимателно се вслуша в шумовете и сподавените гласове, той реши, че в ъгловия апартамент има две жени, а пред асансьора — двама мъже. Останалата част на етажа изглеждаше тиха. Безлюдните стаи сякаш му говореха. Предположи, че прокурорката бе избрала четиринайсетия етаж, защото там явно не живееше никой друг. Томи погледна към открехнатата врата през процепа на килера. В десет часа оттам излезе една красива жена. Той я познаваше. Виктория Харт. Преди да се качи в асансьора, тя се посмя с ченгетата. Вратите се затвориха. Щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагаше.

Томи се измъкна от килера и тръгна към двамата пазача, които гледаха нещо в таблоида „Стар“. Той извади 9-милиметровия зигзауер със заглушител и го хвана в дясната си ръка. В лявата държеше 9-милиметров сребристочерен израелски „Дезърт Уор Игъл“. Любимите му пистолети. Германците и евреите правеха най-добрите оръжия. Това беше една ирония, която напълно му убягваше.

— Добър вечер, господа. Пак ли ще се жени Лиз Тейлър?

Ченгетата скочиха и се хванаха за кобурите, но се втрещиха, когато видяха, че Томи държи две 9-милиметрови оръдия със заглушители. Мръднеха ли, бяха на микросекунда от смъртта.

— Какво… — започна Тони Короло, стъписан, че Томи е успял да се промъкне зад гърба им.

— Какъв ти беше въпросът, скапаняко? — равнодушно попита сицилианецът.

Полицаите го погледнаха и разбраха, че няма да имат възможност да извадят пистолетите.

— Искам да отидете до асансьора и да застанете там с ръце на вратата. Ти, кестенявия, натисни копчето и повикай асансьора.

— Какво ще правиш? — колебливо попита Короло.

— Ще се повеселим. Ще бъде много забавно…

Асансьорът пристигна и Томи нареди на Манинг да натисне бутона за петнайсетия етаж. Боби изпълни заповедта му и Томи размаха оръжията си към тях.

— Добре. А сега пак отворете вратите. Да видим какво има вътре.

Двете ченгета се поколебаха, затова той зареди зигзауера. Те се уплашиха, пъхнаха пръсти между вратите на асансьора и ги отвориха. Сетне погледнаха надолу в зейналата черна паст на шахтата.

— Какво виждаш там, полицай? — ухили се Томи.

— Нищо — отговори Тони Короло, чудейки се дали да скочи, да се хване за кабела, да се спусне долу и да избяга, преди онзи тип да е натиснал спусъка.

— Нищо ли? Я погледни пак. Там долу е зоната на приземяване, момчета. Нулевото ниво. А сега, искам да скочите точно в средата на шахтата. Победителят ще получи парична награда. — Томи наистина започваше да се забавлява. — За мен е дамата, а за вас двамата шахтата.

Без да се колебае, той стреля два пъти — по веднъж с всеки пистолет. Автоматичните оръжия издадоха съскащ звук — все едно човек плюеше семка на плод. Първият куршум запрати Боби Манинг в мрака. Ченгето се блъсна в отсрещната стена, разпръсквайки струя артериална кръв във въздуха и по тухлените стени на шахтата. После тихо падна долу. Дланите и подметките на обувките му оставиха дири като ленти, докато летеше към тъмната бездна. Другият куршум уцели Тони Короло в стомаха. Той политна към шахтата, но успя да се хване за металния кабел. От огромната рана в корема му рукна кръв. Короло извади служебния си револвер и висейки на една ръка, се опита да се прицели в Томи, но въжето започна да му се изплъзва и се наложи да пусне оръжието, за да се хване и с другата ръка. Погледите им се срещнаха. Тялото на Боби Манинг тупна на дъното на шахтата. Звукът беше притъпен — сякаш снежна топка удари тухлена стена.

— Добър опит — отбеляза Томи.

Вътрешностите на Короло се изсипаха. Кръв и стомашни киселини се лееха върху мъртвия му партньор. После сицилианецът отново стреля и този път уцели ченгето в устата. Главата на Короло отхвръкна назад. Ръцете му пуснаха кабела. Парченца от зъбите му заваляха като дъжд върху червения мокет в коридора. Сетне и той изчезна, премятайки се в шахтата.

Тексако Филипс чу как и двамата пльосват в тинята от смазка и глинести шисти на дъното. Взе куфара с четките, гъбите, белината и прахосмукачките и натисна копчето на асансьора. След секунди вече се качваше към Томи.

 

 

Тя беше в банята. Седеше на тоалетната чиния и подгъваше с карфици новата си рокля.

— Кой си ти? — уплашена попита Карол, когато го видя. — Какво правиш тук?

— Грижа се за брат си и адски се забавлявам — отговори Томи и после свърши работата — там, в ярко осветената баня.

Ваната се осея с парченца от тялото й, а стената се обля в ситни капчици от мозъчна тъкан и течност.

 

 

Със свирещи гуми микробусът се отдалечи от сградата.

— По-бавно — каза Томи и Демо намали. — Карай на този адрес.

Подаде му къс хартия.

— Още ли тъпаци ще пречукаме?

— Много питаш. Ако продължаваш така, ще бъдеш един шибан наемен мъртъв негър.

Тексако видя как раменете на Демо се свиха. Но черният не направи нищо, само караше по-бавно, отправяйки се към адреса, който Томи му бе дал.

Пристигнаха в едно заключено гробище за коли в Хоубоукън. Спряха и Томи извади ключове. Тексако отвори портите и влязоха. Томи погледна Демо и се усмихна.

— Скапа се, като те нарекох наемен негър, нали?

Демо се обърна и го погледна в очите. Там видя лудост и промени отговора си.

— Спокойно, братко. Свършихме работата. Няма нужда да се обиждаме.

— И още как, да ти го начукам. Идваш тук, седиш в микробуса ми и цапаш седалките с гадната си пот. Ти си само едно копеле, което пуши ганджа и танцува вуду. Трябва да те заровят до мършавия врат в свински лайна и да те полеят с магарешка пикня.

Демо гледаше Томи така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сега сигурно си толкова бесен, че няма да посмея да се обърна с гръб към теб, а? Създаваш ми голям шибан проблем. Разбираш ли какво ти говоря? Трябва или непрекъснато да си пазя гърба, или да ти купя дървено пардесю.

И по законите на престъпната логика Томи стреля със зигзауера право през облегалката. Негърът отхвръкна към таблото. Предното стъкло се обля в кръв. Томи го погледна с интерес.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попита той умиращия Демо. — Това беше швабското оръдие… А сега, да видим какво ще направи чифутското.

Сицилианецът изстреля още два куршума с „Дезърт Уор Игъл“ и тялото на Демо затанцува на седалката.

— Кажи ми, Демо, кое от двете има повече възпираща сила?

Томи прибра оръжията и слезе от микробуса. Сетне погледна Тексако, който трепереше в студената нощ.

— Тоя скапаняк беше пластмасова чаша, точно както ти казах.

Тексако все още не схващаше.

— Използваш и изхвърляш — поясни сицилианецът.

Тексако Филипс кимна. Нервите му бяха обтегнати до скъсване. За него нямаше съмнение, че Томи Рина е ненормален.