Стивън Канел
Мошеникът (12)

11.
Дакота, Насо и Тенеси

— Невероятно — ликуваше Виктория, — никога не съм виждала толкова пари в брой, освен конфискуваните от полицията.

— За Карол — каза Биано и всички вдигнаха чашите с шампанско, включително Джон, който се обаждаше по клетъчния телефон на Дъфи Припадъка в Кливланд.

Биано бе осребрил чека. Дадоха му хиляда и петстотин чисто нови банкноти от по сто долара, които бяха прибрани под масата в караваната. Тримата пиеха „Дом Периньон“ по случай първия успешен ход на операцията.

Джон изключи клетъчния телефон на Виктория и вдигна чаша за втора наздравица.

— Дъфи е в чужбина. Ще хване първия самолет за Бахамските острови. Казах му да ни намери работна база някъде около клуб „Залива на сабите“. Ще донесе сондата, целофановия газ и финансовия регистър за 1997-ма, но ние трябва да осигурим инвалидния стол.

— Целофанов газ? — учуди се Виктория.

Главата й беше леко замаяна. Обикновено не пиеше алкохол и двете чаши вносно шампанско я изкараха от равновесие.

— За измамата — каза Биано. — Ще пробием заровете и ще ги напълним с целофанов газ — единственото вещество на земята, което се превръща в твърдо, когато го загрееш. Всяко друго става или течност, или газ. Целофановият газ е много по-добър от обикновения пълнеж.

— Защо?

— Дъфи научи за него от една статия в „Сайънтифик Американ“ и измисли как да го използва в измамата. Това е негово откритие. Никой друг не знае за този номер, затова не го разпространявай. Семейна тайна. Дъфи е най-добрият в играта със зарове. Той ще подмени заровете в „Залива на сабите“. Това е важно, защото всички казина сменят заровете през равни интервали и официалните кубчета имат дребни дефекти. Управителят може бързо да ги провери, за да се увери, че са на казиното. Когато печелим, те ще проверяват усърдно заровете и трябва да използваме техните. След като Дъфи отмъкне десетина-дванайсет чифта от онези на казиното, ще се приберем в стаята си, ще ги пробием и ще ги напълним с целофанов газ. От топлината на ръката целофановият газ ще се втвърди. Така ще се падне каквото число поискаме.

— Но защо ви е целофановият газ? Защо не използвате обикновени тежести?

— Защото когато започнеш да печелиш, онези от казиното стават много нервни и освен че проверяват заровете, изпращат управителя да стои до масата и да наблюдава какво става. Ако печелиш твърде много, той ще пусне заровете в чаша с вода. Претърколят ли се, ще разбере, че имат тежести, и с теб е свършено. Целофановият газ се нагрява и охлажда бързо. Когато управителят пусне заровете във водата, това вещество отново става газ и се разпределя равномерно. Така заровете не се преобръщат.

— Хитро.

— За да привлечем вниманието на Томи, трябва да спечелим купчина пари от неговото казино. Желанието ми е да са към два милиона. Затова е нужно да поиграем известно време. Няма да ни попречат, ако не ни хванат да лъжем. Заровете ще ги заблудят.

— Ясно. А за какво е инвалидният стол?

— Ще ти покажа.

Биано стана и отиде в караваната. Виктория и Джон го последваха. Той се качи по стълбичката отзад и развърза брезентовото покривало. После им подаде сгъваем инвалиден стол без седалка и слезе. Носеше нещо, което приличаше на преносима тоалетна с пластмасово легенче.

Виктория се ухили глуповато. Главата й още беше замаяна от шампанското.

Биано прикрепи тоалетната на мястото на седалката на инвалидния стол и я погледна.

— Това ще бъде работното място на Дъфи Припадъка. Той ще играе на зарове. Аз ще го докарам със стола и ще разсейвам служителите на казиното. Щом свие заровете, Дъфи ще ги пусне между краката си в тоалетната. В същото време ще ги подмени с фалшивите. Отначало ще губим и крупието няма да си направи труда да ги провери. Никога не проверяват заровете на губещите. Ще ги преброят едва когато дойде шефът на смяната, и ще намерят нашите, но след като няма да имат тежести, вероятно само ще напишат доклад за нередности и няма да ни направят нищо. Наблюдавайки чрез камерите, нито управителят, нито шефът на смяната ще забележат подмяната. Дъфи е истински магьосник. За един час ще ни снабди с дванайсет чифта от техните зарове. — Биано обърна стола и й показа специалната картечна лента, инсталирана под всяка облегалка за ръце, където се пускаха заровете. — Пълните с газ зарове ще бъдат тук. Ако иска седмица, Дъфи изважда единица от тази страна и шестица от другата и ги задържа в ръката си, после им духа, за да се затопли газа и да се втвърди. В същото време ще пусне заровете от масата в преносимата тоалетна.

— Превърнали сте го в цяла наука — отбеляза Виктория.

— Това не е наука — ухили се Биано, — а изкуство.

Докато разговаряха, един чисто нов червен шевролет мина под свода на „Сенчест отдих“ и спря до караваната. Зад волана седеше едно от най-необикновените същества, които Виктория бе виждала. Жената имаше дълги, буйни гарвановочерни коси и бяла като слонова кост кожа. Зелените й очи искряха. Слезе от колата, но не каза нищо. Пищните й форми преливаха от тесните, цепнати на коленете джинси. Беше по къса тясна фланелка с деколте и гърдите й изпъкваха. Не приличаха на силиконови. Освен всички тези изумителни физически качества у жената имаше и нещо друго, неосезаемо — някаква тлееща, спотайваща се сексуалност, която изсмукваше кислорода от района. Виктория имаше опит в това отношение, но веднага разбра, че не може да се сравнява с Дамата купа.

— Чух, че търсите стръв за набелязаната мишена — каза тя и прегърна Джон, но само погледна Биано. Държаха се на разстояние. Между тях имаше някакво напрежение. — Как сте?

— Добре — отговори Биано. — Виждам, че годината е била успешна за теб.

В забележката му имаше студенина, която стресна Виктория.

— Съжалявам, ако още си ядосан, Биано. Мислех, че просто се забавляваме.

— Да. Предполагам, че беше така.

— Искам да помогна. Не ме отблъсквай.

— Знаеш, че става дума за Томи Рина.

— Ще си сложа вазелин в носа, за да не усещам миризмата му. Ще омотая онова дребно лайно. — После изведнъж тя се обърна към Виктория и протегна ръка. — Здрасти. Аз съм Дакота Бейтс.

Ръкуваха се. Виктория беше метър седемдесет и три, но Дакота беше по-висока от нея. Имаше размерите на момиче от шоубизнеса.

— Да влезем вътре — предложи Биано и всички се качиха в караваната.

Парите още бяха на масата. Дакота ги погледна.

— Джон каза, че си намислил да наемеш голям офис в Сан Франциско. Мислиш ли, че парите ще са достатъчно? — попита тя.

— Стига да внимаваме. Тези ще ни трябват за подготовка на терена и за да наемем канцеларии. Утре Виктория, Джон и аз ще отлетим за Сан Франциско. Ние ще вземем стотина хиляди, а ти — другите петдесет и ще се качиш на самолета за Бахамските острови. Там ще се срещнеш с Дъфи Припадъка. Ще се видим след два дни. Един от нас трябва да занесе финансовия справочник в кредитния отдел на казиното.

— Как ще накарате Томи да отиде на Бахамските острови?

— Най-новата му съквартирантка е една червенокоса проститутка на име Калиопа Лав. Ще й се обадят от радио „Бродуок“ и ще й дадат два безплатни билета за рая.

— Мислех, че никога не правиш номера на проститутки — каза Дакота, после се обърна към Виктория. — Биано смята, че момичетата досаждат, но анализират, докато момчетата се впускат в измамата с главата напред.

— Понякога се налага да нарушаваш правилата — рече той.

Дакота кимна и сложи куфара си на масата.

— Между другото, не е нужно да спиш с Томи — смутен каза Биано. — Само ще го направляваш.

— Хей, миличък, остави ме да правя каквото знам. Как ще накарам онзи негодник да играе по свирката ни, си е моя работа.

— Само исках да кажа…

— Недей — прекъсна го Дакота, после видя териера. — Хей, Роджър. Радвам се, че те виждам, миличък.

Кучето скочи на коленете й и сложи лапи на великолепните й гърди.

— Как я караш, Роджър?

— Много по-добре от теб — прошепна Виктория на Биано.

 

 

Томи Рина чу за перлата по обяд. Когато богатият каубой от Тексас не се появи да вземе втората, Доналд Щайн половин ден разсъждава какво би могло да е станало с него. Осъзна, че е купил същата перла за сто и петдесет хиляди долара и разбра, че му предстоят огромни неприятности. Не можа да измисли начин да прикрие грешката си, затова се обади на шефа си и му каза какво се бе случило.

След по-малко от двайсет минути Томи влезе в бижутерския магазин.

— Позволил си на онзи шибан тексаски каубой да ти продаде една и съща перла? Да не си откачил?

— Отначало не разбрах, че е същата. Гледах я и се чудех. Накрая помолих човека от търговския център за бижута, от когото първоначално я бях купил, да дойде. И той ми каза…

Доналд Щайн бе уплашен до смърт. Беше сигурен, че Томи ще го пребие, но не стана така.

— Добре — каза Томи. Обзе го странно, ужасяващо спокойствие. Разположените му едно до друго маймунски очи мигаха лениво. — Ще намеря онези нещастници и ще ги сложа в друга категория.

— Да, господине — рече Доналд.

Тази „друга категория“ явно означаваше „починали“.

— Ако се случи още веднъж, горчиво ще съжаляваш. Лошо ти се пише. Опичай си акъла, задник такъв. Не прави втора грешка!

После дребният мафиот се обърна и излезе от магазина.

Томи прекоси фоайето, минавайки покрай масите за фаро и игралните автомати, и се приближи до Гюс Тагърт, управителя на етажа, който седеше на царствен кадифен стол до махагоновата врата на асансьора, водещ към втория етаж, където бяха масите на най-богатите комарджии.

— Искам да видя Бартли.

— Стига, Томи, не мога да те пусна там. Нямаш пропуск. Трябва да спазвам правилата.

Гюс беше назначен на тази длъжност, защото беше непреклонен.

— Да ти го начукам, Гюс. На теб и на шибаните ти правила. Щом ме мислиш за враг, ще направя живота ти черен.

Томи побесня. Праисторическите му очи блестяха убийствено. Когато беше ядосан, в него имаше нещо, която стопяваше всякаква съпротива.

— Добре, добре. Успокой се, чу ли? — каза Гюс, отстъпвайки и губейки позиции.

— Ти се успокой! — изкрещя Томи. — Някакъв каубой е направил удар за сто бона в бижутерския ми магазин и искам да видя камерите на Бартли. По-добре се присъедини към моя отбор, Гюс, инак ще имаш шибан белег на мястото, където е шавала змията между краката ти.

— Спокойно… Качи се горе, само не казвай, че аз съм те пуснал — рече Гюс, свивайки се под смразяващия поглед на Томи.

Сетне натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и Томи влезе в тапицираната с мокет кабина с месингов парапет.

На третия етаж нямаше луксозни мебели. В боядисаното бетонно помещение на сгъваеми столове седяха надзирателите и биячите на казиното. Там беше и централната охранителна техника. Томи потропа на вратата. С. Бартли Нийланд отвори и го погледна през дебелите лупи на очилата си. Бартли беше слаб, сипаничав и туберкулозен на вид особняк. Той бе проектирал цялата видео охранителна система на хотела, както и Небесното око — камерите на тавана, които следяха всичко. Апаратурата за наблюдение беше свързана с неговата стая.

— Томи, не можеш да идваш тук. Нямаш право — изписука С. Бартли.

— Я зарежи това — рече Томи и блъсна с длан дребния човек.

Бартли залитна назад и застана в средата на квадратната стая с размери четири на четири, пълна с телевизионни монитори, всеки свързан с видеомагнетофон. Томи влезе и огледа апаратурата. За пръв път се качваше тук, защото управителният съвет по хазарта отказа да му даде разрешително, а целият този етаж беше забранен за хора без пропуски от комисията. Но беше чувал за тази стая и техниката оправда очакванията му. Имаше над трийсет монитора, които следяха различните части на хотела и на казиното и търсеха известни измамници и бандити. Тъй като наблюдението се извършваше от камерите на тавана, помещението се наричаше Небесното око. Имаше и други технически лица, които непрекъснато гледаха мониторите. На една от стените бяха наредени снимки на мошеници и имаше описания на номерата, които правеха.

— Искам да видя записите от фоайето от четиринайсет часа вчера и от девет тази сутрин — изръмжа Томи.

— Не трябва да си тук — повтори С. Бартли, като се потеше и нагласяше очилата си, които ударът на Томи бе изкривил на заострения му нос.

— Не те чух добре. Май рече, че не трябвало да съм тук. За твое добро се надявам, че не си казал това.

— Томи, аз…

— Аз плащам наем на това шибано място заради бижутерския си магазин. И за какво? Току-що ме измамиха. Искам да видя видео записите. Веднага.

Той се насочи към дребния мъж, който бързо отстъпи назад и започна да кима. Главата му подскачаше на тънкия като молив врат — досущ кукла на предното стъкло на кола.

— Добре, добре. Сега ще ги взема, Томи.

С. Бартли се приближи до лавиците и извади четирите записа, които Томи искаше, после сложи една от касетите във видеото. Томи го изблъска с лакът, грабна дистанционното управление и прегледа кадрите, търсейки някой с каубойска шапка. Накрая го видя — едър тип с яке с ресни. Вървеше из фоайето с някаква проститутка. Часът беше 14:35. Томи не познаваше каубоя, но в проститутката имаше нещо познато. Май не я беше чукал. Щеше да си спомни, защото тя беше красавица. И все пак му се струваше, че я познава.

— Знам онази кучка отнякъде — каза той.

Маймунският му мозък се мъчеше да установи връзката. Извади касетата и пусна другата. Започна да я превърта, докато съзря един бял нисан, който спря пред хотела. Часът беше 14:15. От колата слязоха трима човека. Единият беше възрастен мъж. Влезе в хотела. Широкополата шапка пак скриваше лицето на каубоя, но този път Томи видя добре момичето в миниполата. Натисна паузата и се сети, че това беше проститутката, с която се бе сблъскал на входа на тоалетната. Изведнъж го осени прозрение…

— Да ме вземат дяволите! — изумен възкликна той.

— Познаваш ли я? — попита С. Бартли. Изгаряше от нетърпение Томи да се разкара от стаята му.

— Това е Вики Лисицата, преоблечена като проститутка. Шибаната кучка, която искаше да осъди Джо.

Мафиотът грабна касетите и тръгна към вратата.

— Не можеш да ги вземеш — възпротиви се С. Бартли. — Шефът на смяната трябва да се разписва за всичките на всеки двайсет и четири часа…

Но Томи Рина вече беше излязъл.

Обади се от фоайето на брат си и му разказа за перлата, за видео касетите, за Виктория Харт и за каубоя. Джо Рина посрещна информацията с мъртвешко мълчание.

— Чуваш ли какво ти казвам, Джо? Онази кучка ни измами със сто бона.

— Тук става нещо друго, Томи — спокойно отбеляза Джо. Никога не позволяваше гласът да издаде чувствата му.

— Тя открадна от нас сто хиляди. Казах ти, че трябва да я блъсне кола.

— Томи, когато наличните факти не се вместват в параметрите на здравия разум, обикновено липсва част от уравнението. Няма логика един прокурор да краде пари от наш магазин. Това означава, че става дума за нещо друго. Освен ако не си се припознал.

— Тя беше, Джо. Гледам я по новините, откакто те обвиниха. Нека да я очистя. Това е лудост. Не можем да й позволим да се гаври с нас.

— Ще изпратя Тексако да работи с теб. През това време потърси името й във всички пристигащи и излитащи самолети. Питър ще се заеме с тази задача. Да видим с кого пътува госпожица Харт и да разберем кой е каубоят, после ще решим какъв да бъде следващият ни ход.

Томи беше отчаян.

— Трябва да се освободим от нея.

— Не прави нищо, докато не ти кажа — рече Джо и затвори.

 

 

Томи се прибра в мансардата си в хотел „Игнейшъс“. Калиопа държеше два самолетни билета за Бахамските острови. Току-що ги бяха донесли със специална доставка.

— Виж какво спечелих! — гордо извести тя, когато той влезе намръщен. — Досетих се, че Таня Тъкър изпълнява песента „Рози с дълги дръжки“ и хоп — награда. Какъв късмет, нали?

Томи не я слушаше. Започна да се обажда на приятели от други хотели в Атлантик Сити, за да провери дали Виктория Харт се е регистрирала там.

— Спечелих два билета до Насо! — изписука Калиопа с надеждата, че той ще прояви интерес към вълненията й.

— В момента не мога да замина.

— Е, аз пък искам да отида — сприхаво отговори тя. — Билетите са си мои и важат само до два дни.

— Виж какво, по-нататък ще ти купя други билети или ще отидем в „Залива на сабите“ със самолета на Джо. На кого му пука за някакви си безплатни билети? Имам работа. Направили са удар в бижутерския ми магазин. Знаеш ли какво означава това? Всички знаят, че мястото е мое. Ще започна да губя клиенти.

— С теб или без теб, аз отивам — заяви Калиопа.

Тя беше великолепна в леглото и си знаеше цената.

Спорът продължи един час.

Накрая Томи се съгласи да пътува вдругиден само за да я накара да млъкне. Той щеше да бъде в клуб „Залива на сабите“ в същия ден, когато Виктория Харт и Биано Бейтс бяха планирали да пристигнат в Насо.