Стивън Канел
Мошеникът (24)

23.
„Сондажна платформа Западен бряг“

Офисът на „Сондажна платформа Западен бряг“ се намираше в един район със складове в градчето Ливингстън, на около четирийсет километра югоизточно от Модесто. Табелата на ламаринената сграда беше прясно боядисана и изобразяваше сонда, от която блика петрол. В двора имаше макари с кабел и използвани части. Лампата на покрива осветяваше оградения паркинг. Лимузината влезе вътре и спря. Беше 22:15.

Биано погледна Дакота, която бе затворила очи и дишаше тежко. Главата й беше клюмнала назад, а лицето й — бледо.

— Трябва да я закараме в болница — каза той.

Томи замислено се вторачи в Дакота, сетне попита:

— Защо?

— Тя изглежда ужасно. Има й нещо.

— Говорим за същата кучка, която сипа нещо в питието ми, за да припадна, така че да оберете казиното ми и да ядосате брат ми толкова много, че да започне да псува?

— Трябва да я прегледат — настоя Биано.

— Хей, Дъглас, ти поръча шибаната музика и сега ще трябва да играеш. Хайде, да вървим да видим онзи задник.

Той сграбчи Биано и го избута от колата. Дакота отвори очи. Биано не хареса онова, което видя в тях.

В лимузината останаха само Кийт и Дакота.

Биано потропа на страничната врата на склада.

— Донован, аз съм. Доктор Кларк и доктор Сътън.

След миг вратата се открехна и на прага застана Стив Бейтс. Беше облечен в стари работни дрехи с инициали СПЗБ на джоба. Бършеше ръце в мазен парцал и предпазливо надничаше през процепа.

— Доктор Кларк, доктор Сътън — поздрави ги той и кимна, после очите му се стрелнаха към Томи и двете грамади зад него. — Кои са тези хора?

Томи мина пред Биано и тикна автоматичния си пистолет в лицето на Стив.

— Аз съм новият ти партньор.

Стивън погледна дулото на деветмилиметровия пистолет и с усилие преглътна, а на загорялото му от слънцето лице се изписа страх.

— Влизай вътре. Няма да правим съвещание на акционерите на улицата. Хайде.

Томи блъсна вътре Биано и Дъфи. Джими Фрийз и Уейд Съмърланд влязоха последни и затвориха вратата.

Стив старателно бе обзавел вътрешността на склада. Бе наел сградата и всичко останало. Две от големите водни помпи, които се използваха за селскостопанско напояване, бяха качени на подвижни платформи в средата на пода. Приличаха на петролни сонди и можеха да заблудят обикновения непосветен човек. Стив беше подсилил измамата, като им бе сложил табелки „ПЕТРОЛНА ПОМПА В“ и „ПЕТРОЛНА ПОМПА К“. Наоколо бяха разпръснати кабели. Всичко беше взето под наем за две седмици от компанията за оборудване на ферми, която се намираше през две пресечки.

— Какво е това, по дяволите? — попита Стив Бейтс, гледайки пистолета в ръката на Томи.

— Ти не задаваш въпросите, тъпако, а отговаряш. Искам да чуя за онези петролни залежи, които си открил в Оук Крест.

Стивън Бейтс тревожно погледна Биано, сетне Томи, и заеквайки отговори:

— Няма никакви петролни залежи. Там има само няколко сухи дупки. И на мен ми се иска да бяхме попаднали на нещо, за бога.

— Зарежи тази работа, Донован — намеси се Биано. — Той видя чертежите и сеизмичните снимки. Разказахме му всичко.

— Казали сте му?

Обидата от извършеното предателство в гласа на Стив прозвуча съвсем искрено.

— Да не говорим за това, Донован. Факт е, че ни трябват още пари. Не можем да контролираме това нещо само с хиляда дяла. Нямаме време — каза Биано и нагласи очилата на носа си.

Стив го погледна, сетне очите му се плъзнаха към Томи.

— Не знам за какво говориш — заяви той, но в гласа му се долови колебание.

— Тогава аз ще те светна — рече Томи. — Искам да видя онези залежи в Оук Крест и вие, смотаняци, ще ме заведете там още тази вечер. Колко километра има дотам?

— Около час — отговори Биано.

— Доктор Кларк — каза Стив, — това трябваше да бъде абсолютна тайна. Как си могъл да им кажеш?

— Нямах друг избор. Той ни проследи от „Залива на сабите“. Разбра всичко. Намери удостоверенията за акциите. Освен това мисля, че трябва да го вземем за партньор. По-добре да му позволим да участва. Повярвай, и без това няма да можем да изкупим контролния пакет.

Томи гневно погледна Биано.

— Още не съм се включил в нищо, нещастнико. Проучвам фактите и се опитвам да си върна милиона. Дотук предизвикахте само лек интерес. Ако през следващите няколко часа не получа достатъчно информация, ще продам удостоверенията и ще си върна парите, а вие ще сте по-мъртви и от камък. — Той дръпна ударника и насочи пистолета към Стив. — Ясен ли съм? Започвай да говориш.

— Акциите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ падат. Купихме ги за десет, а вече са по осем долара. Носи се слух, че компанията не е в състояние да плаща вноските си в банката. Приходите им са твърде малки. Неколцина големи акционери свикват съвещание в Сан Франциско, в главното управление. Искат да ликвидират компанията. Вече се е разчуло, че има неприятности. Дори да продадеш тези десет хиляди дяла, няма да получиш повече от седемстотин и петдесет хиляди долара.

Очите на Томи обходиха склада.

— С тези боклуци ли пробивате кладенци?

— Да — отговори Стивън Бейтс. — Тези са малки. Използват се за наклонени или насочени дупки. Но щом попаднем на петрол или газ, пускаме другите.

Той взе измервателния уред, който беше прикрепен към гумения маркуч, взет под наем. Уредът всъщност беше част от регулатор за въздушен поток.

Томи го грабна от ръката му и го огледа.

— Какво е това, по дяволите?

— Измерва потока. Използваме го, за да определим скоростта на течността. Има най-различни — с турбини, електромагнитни… зависи какво се опитваш да измериш.

Стив говореше и гледаше пистолета в ръката му.

— Тези тъпотии не ме интересуват. Колко петрол има там?

— Трудно е да се каже. Доктор Кларк смята, че залежите са големи. Аз съм по-умерен в преценките си.

— Например?

— Около половин милиард барела или повече… а може би много повече.

— Размерите на стратиграфската моноклинала са огромни — намеси се Биано. — Покриват почти две хиляди и петстотин декара. Единствената причина, поради която я подминахме преди десет месеца, беше, че първоначалните ни сеизмични проучвания определиха погрешно мястото. Разминахме се с осемстотин метра. Залежите, които търсим, са всъщност малко по̀ на запад от участъка, където извършвахме сондажите, но чрез наклонено сондиране проникнахме в главната моноклинала.

Биано беше толкова развълнуван, че очите му блестяха. Вярваше в измамата си и внушаваше убедеността си и на мишената.

— Казвате, че ви трябват още пари, за да контролирате компанията. Колко? — попита Томи, гризейки стръвта.

— Доскоро бяха десет милиона, но с падането на цената на акциите мисля, че ще поемем контрола за шест-седем — отговори Биано. — При положение, че борсата не замрази цената заради лудешките й скокове.

— Пет милиона плюс моя милион, който вече сте инвестирали?

— Толкова би трябвало да свършат работа — каза Стивън Бейтс.

Правилото беше никога да не позволяваш на мишената да обмисля дълго предложението.

— Откъде да знам, че всичко е както трябва? — попита Томи, присвивайки очи.

Биано погледна с надежда Стив. Той въздъхна и се приближи до един малък сейф, коленичи и набра комбинацията. Отвори вратата и извади няколко дълги метални кутии. Всяка имаше стъклено прозорче. Вдигна ги една по една към светлината и преди да намери онова, което търсеше, прочете надписите.

— Какво е това, да го еба? — попита Томи.

— Мостри — обясни Биано. — Погледни. Тази е взета от петстотин километра дълбочина. От кафявия оттенък се вижда, че петролната шиста вече се обезцветява. Това означава, че порестата повърхност на най-горния пласт е абсорбирала петрола от моноклиналата. Затова мисля, че залежите възлизат на много повече от половин милиард барела.

Томи взе мострата и я пъхна в джоба си.

— Не може да я взимаш — разтревожен възрази Биано. — Това е част от сондажната документация, която може би трябва да предадем на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“.

— Хей, задник, не разбра ли кой командва парада? Ще си намеря геолог и ще проверя всичко. Да не мислиш, че съм тъпанар?

Биано и Стив нервно се спогледаха.

— Добре. Да кажем, че засега съм заинтересуван — добави Томи, — затова да отидем да видим залежите.

 

 

Виктория ги проследи до склада в Ливингстън и видя, че в лимузината останаха само Дакота и телохранителят. Отиде в задната част на караваната и извади ластичната рокля, с която се бе издокарала за измамата в бижутерския магазин. Грабна обувките с високи платформи и започна да се преоблича.

Знаеше, че ако смята да спаси Дакота, трябва да намери начин да обезвреди горилата. Реши, че сексапилната рокля ще й даде известно предимство. Спомни си за един уличен бандит от Трентън, когото бе съдила преди няколко години. Шейсеткилограмовият нещастник всъщност събираше дългове за един лихвар. Беше вкарал в болницата стотици длъжници, използвайки прост номер. Слагаше си кожени ръкавици, а в дланта отвътре скриваше плоско парче тежък метал. Обездвижваше жертвите си с един-единствен удар по слепоочието. Съдебномедицинският експерт даде показания, че дори шейсеткилограмов човек лесно може да спука капилярите на средното ухо, изваждайки от равновесие жертвата.

Виктория претърси караваната и в едно от чекмеджетата намери бяла ръкавица за голф. Сложи я на дясната си ръка. Беше й малко голяма, но все пак ставаше. Отново претърси шкафовете и откри кутия с инструменти. Вътре имаше метална пила, дълга десет сантиметра и широка сантиметър и половина. Тежеше почти един килограм. Виктория я мушна в ръкавицата. Надяваше се, че телохранителят няма да е в лимузината и няма да се наложи да използва пилата. Навремето тя беше юношески шампион по тенис в щата и форхендът й беше страховит, но досега не беше удряла човек. Прокурорският й начин на мислене я предупреди, че това ще бъде криминално нападение и нанасяне на побой. После си спомни треперещия глас на Дакота, забрави всички мисли, грабна чантата си и слезе от караваната. Забърза по улицата и стигна до оградата около склада. Видя, че главорезът е оставил отворена предната врата на лимузината, за да се проветрява, а кракът му висеше навън и потропваше в такт с музиката от радиото.

— Хей! — извика тя.

След секунда Кийт подаде глава и я видя.

— Здрасти — усмихна се той, слезе от лимузината и тръгна към нея.

— Колата ми се повреди. Трябва ми телефон… Може ли да използвам вашия? Ще си платя.

Кийт огледа високите й обувки и микроскопичната рокля, разголваща привлекателните й крака и ухилен се приближи до нея.

— Много си готина, за да се разхождаш сама.

Усети, че се надърви. Близостта на Дакота вече бе разпалила въображението му, но знаеше, че ако я докосне, преди Томи да е разрешил, ще бъде мъртъв. Това момиче обаче беше нещо друго.

— Вратата е ей там. Ела, ще те заведа — предложи Кийт.

Тя го последва и той отвори портите.

— Не мога да ти позволя да използваш телефона в колата — каза той, — но ти и без това нямаш такова намерение, нали?

— Колата ми се повреди — настоя Виктория, като го преценяваше.

Главорезът беше огромен, най-малко метър и деветдесет и тежеше над сто и трийсет килограма. Тя се зачуди дали дребният трентънски бандит бе използвал желязото в ръкавицата срещу планинска мечка гризли, какъвто беше този тип, извисяващ се над нея.

— Хайде да се позабавляваме — каза той, хвана я за рамене с двете си ръце и започна грубо да я опипва.

— По-спокойно, миличък.

Без да разсъждава, Виктория замахна с дясната си ръка и му нанесе силен удар. Пилата се стовари върху дясното ухо на Кийт. Той изрева, политна назад и се свлече на колене. Виктория отстъпи ужасена. После мина покрай него и се втурна към лимузината, спирайки за миг, за да изхлузи обувките си. Протегна ръка, отвори задната врата и видя Дакота, която изглеждаше ужасно. Подутото й наранено лице бе покрито с тънък слой пот.

— Господи — промълви Виктория. — Какво са направили с теб? Можеш ли да вървиш?

— Не знам. Издърпай ме навън.

Виктория я изтегли от колата, после я прегърна, за да я придържа. Минаха покрай Кийт, който се мъчеше да стане. Беше зашеметен от удара и не ги видя.

— Никога не бях удряла човек — каза Виктория.

— Все някога трябваше да го направиш.

Качиха се в караваната и Виктория я настани на канапето до ранения Роджър. Дакота вече я гледаше с уважение.

Десет минути по-късно Виктория намери малката едноетажна болница в Ливингстън. Медиците от спешното отделение видяха Дакота, сложиха я на носилка и я вкараха вътре, а Виктория взе Роджър и също влезе. Попълни формуляра за приемането на Дакота, използвайки моминското име на майка си, Бейкър, после извика една от медицинските сестри да прегледа териера.

— Какво му се е случило? — попита отзивчивата жена. — Прилича на рана от огнестрелно оръжие.

— Не знам. Намерих го пред дома й. Мисля, че приятелят й я е пребил и е стрелял по кучето — излъга Виктория.

Искаше й се да може да лъже като Биано.

— Ще повикам доктор Котън да го прегледа — рече медицинската сестра.

 

 

Два часа по-късно вкараха Дакота в операционната. Далакът й кървеше най-малко от дванайсет часа. Кръвното налягане и пулсът й бяха толкова ниски, че застрашаваха живота й.

След операцията лекарят излезе разтревожен.

— Загубила е много кръв. По едно време сърцето й спря. Отстранихме далака и я напълнихме с кръвна плазма. Положението й се стабилизира, но… знам ли.

— Кога ще можете да бъдете сигурни? — попита Виктория.

— Един господ знае. Повиках полицията. Тя явно е била бита, затова ще ми трябват вашите показания. Ченгетата са тръгнали.

— С удоволствие ще говоря с тях — каза Виктория. Знаеше, че трябва да се измъква.

Трябваше да вземе Роджър. Започна да обикаля коридорите, като питаше за доктор Котън. Накрая намери една млада жена с обикновено лице, която държеше Роджър и тихо му говореше. Задницата му беше превързана.

— Ваше ли е кучето? — укорително попита лекарката, когато Виктория влезе в кабинета.

— Не, на приятелката ми.

— Това куче е било простреляно. С оръжие с голям калибър.

— Ах! — възкликна Виктория. Искаше да се махне колкото може по-бързо. Протегна ръце и взе териера.

— Не трябваше да го зашивам. Аз не съм ветеринарен лекар, но обичам животните и не можех да го оставя така. Нужни са му силни антибиотици за предпазване от инфекция — нравоучително каза лекарката и в същия миг пейджърът й иззвъня. — Извинете. Не си тръгвайте.

Излезе от кабинета, а Виктория грабна Роджър и го занесе в караваната. Изкара превозното средство от паркинга точно когато полицията пристигна. Допреди няколко дни Виктория би извърнала поглед от страх, но сега самоуверено махна на ченгетата и бързо се отдалечи от болницата.