Стивън Канел
Мошеникът (16)

15.
Най-скъпото куче на света

Виктория видя Тексако Филипс, когато зави към летището. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато връщаше взетата под наем кола на агенция „Херц“ и вървеше по големия остъклен терминал. Огромните размери на Тексако и опънатата от мускулите риза го правеха лесно забележим в препълненото летище. Пулсът й препускаше учестено, но мисълта, че онзи тъпанар се опитва да я следи, без да го види, малко я успокои. Това вероятно означаваше, че няма да връхлети върху нея и да я завлече на паркинга.

Тя се приближи до гишето на „Американ Еърлайнс“ и поиска три билета до Кливланд. Биано бе казал, че ако братята Рина ги следят по компютрите на авиолиниите, билетите за Кливланд ще ги заблудят. Тексако Филипс набираше някакъв телефонен номер, като поглеждаше визитната картичка в ръката си.

— Тя е на шибаното гише на „Американ Еърлайнс“ — съобщи той на Питър Рина, който провери списъка на пътниците. — Намери ли ги? Какво прави оная кучка, да й го начукам?

— Чакай малко. Трябва да прегледам трийсет полета — отговори Питър, като си помисли, че Тексако е интелигентен колкото къс говеждо. После видя имената в списъка за Кливланд. — Три билета за полет 317 в девет вечерта.

— По дяволите, това е само след пет часа.

Тексако погледна часовника си. Поне нямаше да варди цяла нощ на летището. Щеше да си вземе билет и да изчака, за да види с кого ще пътува онази кучка. Освен това можеше да си купи вечеря и да се отпусне за малко. Затвори, без да каже нищо повече на Питър.

Тексако седеше във фоайето на „Американ Еърлайнс“, пиеше бира и наблюдаваше Виктория Харт, която се бе настанила на един кожен стол и четеше книга с меки корици. Беше красавица. Тексако реши да й определи среща, за да я научи да свири на флейта. Нужни му бяха само десет минути и някое тихо усамотено място. Щеше да опре пистолет в слепоочието й и да я накара да му духа. Трябваше да й смачка малко фасона. В същия миг пред бара се чу глъчка. Някакъв червенокос тип спореше с едно ченге.

— Но защо да не може? Тя ще дойде ей сега. Добре, добре, не е необходимо да бъдеш груб.

Червенокосият се обърна и влезе в бара. Водеше на каишка малък териер. Приближи се до бармана, бръкна в джоба си и извади стодоларова банкнота.

— Слушай, приятел, съжалявам, че те притеснявам, но би ли пазил кучето ми?

— Това не е кучешки приют.

— Кучето е много рядко срещан Баунчатрейнски териер — настоя Биано и пъхна банкнотата в ръката на бармана, който я огледа критично. — Не ми позволяват да отида с него на изхода, защото имали някакви карантинни правила. Трябва да посрещна дъщеричката си. Тя е болна. На инвалидна количка е, но се връща вкъщи. Не го изпускайте от поглед. Както вече казах, породата е много рядка.

— Добре — съгласи се барманът и прибра в джоба си чисто новата банкнота.

Биано бързо излезе от бара, минавайки покрай Тексако, който не го позна.

Тексако Филипс се вторачи в кучето, после отново се залови с бирата си.

— Не ми се струва толкова рядко — измърмори той, извършвайки единственото си проницателно наблюдение за деня.

Десет минути по-късно в бара влезе един много изтънчен мъж с посивели коси. Носеше дипломатическо куфарче. Седна до една от масите, но след малко стана, прекоси помещението и се вгледа внимателно в кучето.

— Да бъда проклет — тихо каза той с английски акцент. Сетне с движение на познавач вдигна Роджър и провери интимните му части.

— Не пипайте кучето — каза барманът.

— Да ме вземат дяволите — измънка Джон, възхищавайки се на териера. — Това е най-проклетото нещо, което съм виждал.

— Кое? — леко заинтригуван попита Тексако.

Джон не му обърна внимание.

— Знаете ли на кого е?

— Не, господине. Човекът само каза, че е скъпо и това е всичко.

— Скъпо? — Джон започна да се смее. Когато най-после се овладя, той поклати глава, сякаш бе чул нещо адски забавно. — Това едва ли е най-точната дума. Аз бих казал, че е безценно.

— Наистина ли? — учуди се барманът.

Сега цялото внимание на Тексако беше съсредоточено върху разговора. Големият му колкото грахово зърно мозък работеше с пълния си церебрален обем.

— Веднага ще ви дам девет хиляди долара за това животно.

Джон сложи куфарчето си на тезгяха, отвори го и започна да вади чисто нови стодоларови банкноти.

— Току-що продадох един от състезателните си коне — обясни той на Тексако, който тъпо кимна, оглеждайки гладно парите.

— Но какво правите?

Барманът се опита да спре Джон. Тезгяхът беше отрупан със сто доларови банкноти. Това бяха част от парите от номера с перлата.

— Приберете си парите, господине. Кучето не е мое — каза барманът. — Един човек ми го остави да го гледам, защото не пускат териера до изхода за посрещачи.

След като наля масло в огъня, Джон събра банкнотите и ги сложи в куфарчето си, затвори го и погледна бармана.

— Това куче е адски рядък Баунчатрейнски шотландски териер. В света има само стотина. Освен това е мъжко. Повечето екземпляри от тази порода са били кастрирани. Първоначално са били предназначени за турските султани. Отглеждали са ги за тях в Южна Шотландия. Турските самодръжци избили всички мъжки, с изключение на няколко, за да запазят породата. Освен че отглеждам състезателни коне, понякога пиша статии за английския клуб „Кучешка колиба“. В света има по-малко от десет-дванайсет мъжки екземпляра, които не са скопени, и тук седи един от тях. Това дребосъче струва цяло състояние като оплодител.

Роджър дишаше учестено. Изглеждаше щастлив, че не е скопен и струва толкова много пари.

— Ако късметлията, който го притежава, иска да го продаде, предложението ми още е в сила. Ще бъда на изход 16. Самолетът ми за Далас отлита след час.

Джон изпи питието си, остави огромен бакшиш и излезе.

Тексако стана от стола и намери Биано, който говореше по телефона в коридора.

— Знам ли. Нямаме достатъчно пари за това. Кога казаха, че ще правят операцията? — Биано се заслуша за миг, после се намръщи. — Нали ми каза, че ще пътува с този самолет?

Тексако го потупа по рамото.

— Хей, приятел, искам да поговорим за кучето ти.

Биано се обърна и го погледна, докато съсредоточено слушаше какво му говорят по телефона.

— В момента не мога да разговарям с вас — прошепна той и се обърна с гръб към Тексако. — Но колко ще струва? Тъкмо се готвех да я посрещна. Нали каза, че тестовете са отрицателни… В болницата ли ще остане? Добре. Но откъде, по дяволите, да намеря десет хиляди долара за трансплантация на костен мозък? Сигурна ли си, че застраховката няма да покрие операцията? Добре, ще измисля нещо. Хайде, целуни я от мен. Кажи й, че я обичам и ще намеря пари отнякъде.

Биано извади носна кърпа и избърса очи. Затвори и започна тихо да ридае. Сетне тръгна към изхода. Тексако го сграбчи за лакътя.

— Хей, приятел… вероятно ще мога да ти помогна.

— Какво? — Биано го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. — Кой сте вие?

— Бях в бара, когато остави кучето си. Хлапето ми беше с мен и направо се влюби в кученцето. Обещах да те намеря и да те питам дали го продаваш.

— Не мога да го продам. Много е скъпо.

— Слушай, чух разговора ти по телефона… Явно имаш проблеми. Животът е тежък. Може да дам две хиляди, защото никога не съм виждал хлапето ми да се разнежва така.

Тексако беше ужасен лъжец. Лъжата беше изписана на лицето му.

— Кучето е безценно. Не бих го продал дори за два пъти повече.

— Добре, тогава два пъти повече. Четири хиляди.

Сега алчността и коефициентът на интелигентност решаваха сделката.

Биано се престори, че се колебае.

— Момиченцето ми е болно от левкемия. Трябва да й трансплантират костен мозък. — Той отново се разплака и извади носната кърпа. С мъка полагаше усилия да се овладее. — Съжалявам. Трябва да тръгвам. Паркирал съм неправилно.

— Добре. Ще ти дам четири хиляди и петстотин. Това е половината, от което каза, че се нуждаеш. Навит ли си? После можеш да продадеш колата си или нещо друго.

Биано дълго го гледа.

— Как ще платите? — попита той, подготвяйки Тексако за ужилването.

— Ще изтегля пари от автомата ей там и ще платя в брой.

Тексако знаеше, че ще спечели четирийсет и пет хиляди, когато продаде кучето на сивокосия задник, който пишеше статии за шибания клуб „Кучешка колиба“.

— Ако детето ми не умираше… — притисна го Биано. — Но предпочитам да се разделя с кучето, отколкото с дъщеричката си.

— Имаш право — презрително изсумтя Тексако. — Абсолютно си прав.

Двамата се приближиха до автомата и Тексако преброи парите, но не му ги даде. Върнаха се в бара. Виктория още четеше, а Джон седеше до изход 16 и чакаше самолета за Далас. Роджър бе привлякъл голяма тълпа. Три стюардеси го галеха и чешеха по ушите. Биано отвори портфейла си и извади удостоверение от клуб „Кучешка колиба“.

— Това е доказателство за произхода му — каза той, връчвайки фотокопието без никаква стойност на Тексако, който му даде парите. Биано му подаде и каишката и целуна Роджър за сбогом. — Прощавай, стари приятелю. Съжалявам, но вероятно спасяваш живота на Синди. Името му е сър Антъни Аквитански. Обича „Педигрий Дог Чоу“, говеждо с черен дроб и пилешко. Купувам му кучешки бисквити и бонбони, ако слуша.

— Добре, добре — припряно рече Тексако и излезе от бара.

Роджър припкаше след него. Кучето беше добре обучено. Подръпнеше ли каишката, Тексако установяваше, че териерът го следва по петите.

Тръгна да търси мъжа с посивелите коси и с новите стотачки в куфарчето. Отиде право на изход 16, откъдето тръгваше полетът за Далас. Ала човекът не беше там и Тексако започна да се паникьосва. После повикаха пътниците за Маями. Виктория стана и мина през охраната, показа билета си и пусна чантата си за проверка. Сетне тръгна надолу към изхода. Биано я последва. Тексако ги гледаше, изпаднал в паника. След като минаха през охраната, Биано пъхна два пръста в устата си и изсвири на Роджър. Кучето хукна към него.

— О, не! — възкликна Тексако и дръпна каишката.

В същия миг разбра защо териерът се бе отскубнал толкова лесно. Нашийникът беше от картон. Роджър избяга, оставяйки Тексако втрещен с каишката и празния нашийник в ръце.

Териерът профуча покрай охраната и скочи в ръцете на Биано. Виктория и Биано хукнаха надолу по пътеката. Тексако Филипс се завтече след тях. Опита се да мине през охраната, но две ченгета го хванаха и задържаха. Онова, което последва, не беше приятна гледка. Бившият бейзболист замахна с месестата си лява ръка и повали едното ченге. Хукна по коридора, но група разгневени полицаи се втурнаха след него. Накрая го събориха на земята. Тексако ожесточено се съпротивляваше.

— Кучето ми! — крещеше той. — Той открадна шибаното ми куче!

Но ченгетата не го слушаха. Бяха твърде заети. Удряха и без това сплесканото му лице с палки и го ритаха в сбръчканите топки. Пръскаха го с парализиращ газ, докато изпразниха флаконите.

Преди да се качат на самолета, Биано и Виктория спряха и отвориха преносимата кучешка колиба с надпис „КУЧЕШКИ ОТДЕЛ НАРКОТИЦИ, АМЕРИКАНСКА МИТНИЦА“. Роджър влезе вътре и се настани в първа класа на самолета за Маями.

Биано преброи четири хиляди и петстотинте долара, които току-що бе отмъкнал от оправилия се към затвора Тексако Филипс. Сложи ги в плик, залепи го, написа „Джон Бейтс“ и повика стюардесата.

— Бихте ли извикали този господин? Помолете го да вземе това от билетното гише.

— Разбира се, господине.

След малко младата жена се върна и каза, че господин Бейтс е чакал отпред и му е предала плика.

— Каква беше онази врява там? — попита Биано. — Какво е направил човекът, когото полицията гонеше?

— Опита се да мине през охраната. Това е федерално престъпление. Явно имаше пистолет. Задължителната присъда за това е десет години. Мисля, че дълго няма да го виждаме.

— Нима? — престори се на изненадан Биано.

— Федералните власти гледат много сериозно на такова нещо — отговори стюардесата и отмина.

Виктория се усмихна.

— Потресена съм. С един камък два заека — ухили се тя.

Роджър махаше с опашка. Веселото тупкане по стените на кучешката колиба имаше ефекта на аплодисменти.

Десет минути по-късно самолетът пое по пистата.

Бяха се отървали от Тексако Филипс.

Беше време да включат в играта Томи Рина.