Стивън Канел
Мошеникът (33)

32.
Ужилването

В осем сутринта паркираха пред „Пен Мючуъл Билдинг“. Томи заключи двата пълни с пари куфара в багажника и бързо се отдалечи от колата, без да чака Биано. Насочи се право към стъклените врати на сградата.

— Кога ще е срещата на акционерите? — попита той, когато Биано го настигна.

— Мисля, че в осем и петнайсет.

Вътре цареше оживление. Млад мъж, понесъл купчина папки, се вмъкна в асансьора им, преди да успеят да слязат. Настигна го една млада жена, която задържа вратите, но не се качи.

— Кажи на господин Мънро, че акциите току-що паднаха на пет седемдесет и осем — отчаяно каза той на момичето, което изглеждаше притеснено и разтревожено.

— Не мога да нахлуя там с такава новина — отговори тя. — Занеси на госпожица Луна докладите за барелите на ден от залежите на Изток и Югоизток. А аз ще видя дали господин Хачър ще може да пусне бележка на господин Мънро.

Биано се зачуди коя, по дяволите, е госпожица Луна. Разбра, че му изпращат послание, предупреждение. Беше нащрек, но не знаеше какво е станало.

Навсякъде кипеше трескава дейност. Издокарани консервативно, членовете на семейство Бейтс работеха на компютрите или разнасяха насам-натам папки с доклади. Телефоните звъняха. Изведнъж чу името си. Погледна Томи с надеждата, че мафиотът не знае кой е Биано Бейтс. Томи се беше унесъл в опит да се съсредоточи върху енергичната работа в офиса. Изглеждаше смаян от скъпите произведения на изкуството и множеството забързани, добре облечени напористи млади интелектуалци.

Биано се отдалечи от него и взе слушалката.

— Имаме проблем — информира го Стив. — Тук стана голяма бъркотия. Виктория се опитва да…

Неочаквано една ръка се протегна и прекъсна връзката. Биано вдигна глава и видя, че Томи го гледа гневно.

— Какво правиш, да ти го начукам? — попита мафиотът.

— Щях да се свържа с пейджъра на доктор Сътън и да проверя дали не е тук. Мислех, че ще е добре да разберем какво е намислил, след като може да развали сделката.

Гласът на Биано бе изпълнен с презрителна ирония. Рискува, защото Томи едва ли би го ударил пред всички онези служители на компанията. Очите на мафиота блеснаха лудешки, но се въздържа.

— Намери президента — заповяда той, отвори брошурата и посочи снимката на Джон. — Да притиснем този мухльо.

После сграбчи за рамото един от чиновниците и каза:

— Искам да видя Линуд Лейси.

— Господин Лейси не е тук.

— Как така? — изненада се Биано.

— Няма го. Снощи е получил лек сърдечен удар. В болница е.

— Кой води шоуто тук, по дяволите? — изръмжа Томи.

— Госпожица Луна.

— Коя? — попита Биано, като трескаво разсъждаваше.

Не можеше да разбере какво става.

— Госпожица Луна, главният финансов директор от клона в Ноксвил. Долетя тук за срещата на акционерите. Извинете, но трябва да занеса информацията за несигурното движение на акциите на господин Стюарт — каза служителят и тръгна.

— Къде е госпожица Луна? — извика след него Биано.

— В кабинета на господин Лейси. Приготвя се за срещата с акционерите.

Томи погледна Биано.

— Бил съм тук само веднъж — каза Биано, — но мисля, че кабинетът на господин Лейси е в ъгъла ей там.

— Къде е Алекс, да му го начукам? — изръмжа Томи, оглеждайки се за адвоката.

— Той не ни трябва — отговори Биано, като се радваше, че косматият арменец не се е появил.

В преддверието на кабинета на президента седеше Елън Бейтс. Преди да се омъжи за Стив, тя практикуваше телефонни измами и правеше шашми от Ню Йорк до Лос Анджелис. Елън имаше дарбата да бръщолеви неуморно и беше интелигентна. Бяха я избрали за акционер и Биано се изненада, че сега тя играе второстепенната роля на секретарка на президента на компанията. Нещо ставаше.

— Бихме желали да видим за минутка госпожица Луна — каза той.

— Опасявам се, че това е невъзможно — сряза го Елън и продължи да набира някакъв телефонен номер.

Томи протегна ръка и натисна вилката.

— Няма нищо невъзможно. Вътре ли е тя?

— Готви се за много важна среща с акционерите — сърдито каза Елън и махна ръката му от телефона.

— Чудесно, защото аз съм много важен акционер — изръмжа Томи.

— Аз… още съм…

— На кого му пука? — отсече Томи, мина покрай нея и без да потропа, влезе в кабинета.

Биано го последва.

В средата на стаята, с гръб към тях стоеше госпожица Луна. Държеше голяма купчина листа и говореше по телефона.

— Няма ли друго обяснение, Алън? Някой от главните ни акционери сигурно продава. Затова падат така.

Тя млъкна и се обърна.

Биано я виждаше за пръв път. Госпожица Луна беше на средна възраст, дебела и висока около метър и седемдесет. Беше облечена в черен костюм с панталон, който не успяваше да прикрие огромния й корем. Имаше двойна брадичка и очилата висяха на верижка около врата й. Яките й набити крака опъваха широкия панталон. Биано се зачуди коя, по дяволите, е тя, сетне госпожица Луна заговори и той я позна. Сърцето му се сви. Нямаше начин да изпълнят номера.

— Излезте от кабинета — каза тя. — Готвя се за среща с акционерите. Не може да останете тук.

— Аз съм единственият човек, с когото трябва да се срещнеш — рече Томи и затвори вратата.

После се приближи до бюрото й и изключи телефона.

 

 

Джон замина при Кора и Виктория се обади на номера, който й бе дал. Стюарт Бейтс живееше в Лос Анджелис и работеше в телевизионно шоу. Подобно на Карол Сесник, Стюарт беше един от малцината в семейството, които не се занимаваха с измами. Беше гримьор. Виктория му обясни какво иска, но той отказа.

— Трябват ми най-малко два дни, за да направя калъп за тялото — обясни Стюарт. — Освен това имам работа в шоуто. За колко часа ви трябва?

— За осем сутринта. Биано Бейтс ръководи ужилването.

— Кралят на измамниците?

В гласа му прозвуча колебание и леко страхопочитание.

— Да. Много ще ни помогнете. Един от главните изпълнители току-що отпадна.

— Добре. Ще направя каквото мога — обеща Стюарт.

Обади се, че е болен и се качи на самолета. Долетя в Сан Франциско с цялата екипировка, която можеше да носи. През това време Виктория се обади на ФБР.

— Искам да говоря с Грейди Хънт — каза тя и след минута я свързаха с него.

— Дотук добре — похвали се Грейди. — Всички са в града. Томи и приятелят ти са в „Риц“. Какво искаш?

— Наредихте ми да се обаждам и аз го правя.

— Тогава ми кажи нещо, което не знам. Например къде отиде старецът с белите коси. Качи се на самолета за Ню Джърси. Наредих на екипа да го чака в Атлантик Сити.

— Джон Бейтс се прибира вкъщи. Не го следете. Съпругата му умира. Той е вън от играта.

— Хайде де.

— Няма смисъл да го следите, чу ли? Той ще седи при жена си в болницата. Тази нощ ще се срещна с един човек на име Стюарт Бейтс. И той не знае какво всъщност става. Прави ми услуга. Не участва в играта.

— Изглежда никой не участва в играта. Престъпление без престъпници.

— Ще се обадя утре, преди да започнем — каза тя и затвори, като едва се въздържа да не нарече Грейди тъпанар.

В единайсет и трийсет вечерта посрещна Стюарт Бейтс на летището. Двамата отидоха в един мотел на няколко преки от офисите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Той поиска стая с вана. Влязоха вътре и Стюарт я помоли да се съблече. Виктория се поколеба, но сетне помисли: „Какво пък, по дяволите?“ и хвърли дрехите си. Застана гола пред него. Той огледа красивото й тяло и се опита да прецени на кои части да сложи подплънки.

— Ще ти направя голям бюст и едри бедра — каза Стюарт и й подаде халат.

Изсипа във ваната три торби специален гипс и я накара да седне на стол в банята, после се залови да моделира лицето й.

— Така. А сега, тялото. Донесох различни видове подплънки. Пробвай ги. Вероятно ще се наложи да ги прекроим, но няма да личат под дрехите. Ръцете ти трябва да са груби. Те са много показателни за човека. Да се надяваме, че онзи тип няма да ги разглежда отблизо. Ще облечеш панталон. Дръж ръцете си в джобовете, за да криеш подплънките. Нямам време да ги правя. Потърси перука в куфара.

Започнаха в 12:50 сутринта и седем часа по-късно, когато слънцето се показа, Стюарт нанасяше финалните щрихи. Виктория наблюдаваше смаяна как се преобразява. Беше я превърнал в дебела жена на средна възраст. В гимназията тя обичаше да имитира учителката си по история, госпожица Лора Луна, която беше огромна и говореше задъхано, с леко писклив глас. Виктория се нуждаеше от нова самоличност, така че Томи да не я познае. Затова реши да пресъздаде госпожица Луна.

Подплънките тежаха над петнайсет килограма и докато стигна до двайсет и петия етаж на Пен Мючуъл Билдинг, тя се изпоти. Преследвачите от ФБР не разпознаха жената, която забързана мина покрай тях и взе такси. Останаха да наблюдават безлюдната мотелска стая. Виктория влезе в президентския кабинет само три минути преди Биано и Томи. И сега стоеше лице в лице с Томи Рина.

 

 

— Съжалявам, но в момента не мога да се срещам с никого — заяви Виктория.

— С кого мислиш, че разговаряш? — попита Томи и застрашително се приближи към нея.

— Нямам представа. Не ви познавам. Но ще настоявам да напуснете кабинета ми, инак ще извикам охраната. Приготвям се за среща с нашите акционери и разполагам само с няколко минути, за да прегледам бележките на господин Лейси.

— Аз притежавам акции за един милион долара от тази петролна компания — каза Томи, отвори куфарчето си и й даде удостоверенията.

Тя ги погледна.

— Това са само сто хиляди дяла. В момента акциите вървят под шест долара, което означава, че пазарната стойност на тези удостоверения е само около шестстотин хиляди.

— По дяволите! Искаш да кажеш, че продължавам да губя пари?

— Моля, напуснете кабинета ми.

Биано дръпна Томи настрана и прошепна в ухото му:

— Ако акциите падат, това е добре за нас. Ще можем да купим повече с парите, които имаме. Забрави първия милион. Говорим за милиарди.

Томи се вторачи в него. Накрая явно схвана как стоят нещата и кимна.

Биано си помисли, че трябва да забави нещата. Никога не бе мамил мишена, която разбираше толкова малко от бизнес.

— Проявяваме интерес към контролния пакет от акции на тази компания — каза той на Виктория.

— И кои сте вие?

Стори му се, че гримът й е твърде силен. После Томи каза нещо, което го накара да изтръпне.

— Не те ли познавам? Срещали ли сме се преди?

— Не съм сигурна — отговори тя.

— Да… да. Аз пък съм сигурен. Била ли си във Флорида?

— Защо искате да купите компанията? — попита тя, рязко сменяйки темата. — Това едва ли е възможно на този етап.

— Госпожице Луна — намеси се Биано, — знам, че тази сутрин очаквате група разгневени акционери, които ще поискат парите си. Някой от тях продава бързо, за да поддържа цената ниска.

— Не мога да разисквам вътрешни делови въпроси.

— Сега другите акционери не могат да продават, без да наводнят пазара и да намалят драстично цената. Тъй като всички държат дялове от тези обезценяващи се акции, мисля, че ще искат да ликвидирате активите. Ако тази сутрин гласуват да го направите, тогава ще се наложи бързо да продавате и ако това стане, наред с падащата цена на акциите, дори Ванкувърската борса ще изпадне в паника и ще замрази всичко. Намирате се в много трудно положение, госпожице Луна. Трябва да се държите с нас като със спасители. Ние сме единствените купувачи на пазар, пълен с продавачи.

— Все още не знам кои сте.

— Това е господин Рина, уважаван бизнесмен. Преди да ме уволнят, защото си вършех работата, аз работех тук. Геолог съм. Доктор Дъглас Кларк.

— О, да. Мисля, че четох заповедта за уволнението ви. Е, и каква е вашата история? Опитвате се да купите компанията и да предадете един урок?

— Предлагаме изход.

— Съжалявам, но не мисля, че продажбата на компанията на такава смущаваща цена е много добро делово решение… поне не тази сутрин. Като финансов директор, аз съм упълномощена да преговарям за евентуални сделки с „Фентрис Каунти Газ и Петрол“, но не възнамерявам да се възползвам от това си право, докато Линуд Лейси не се почувства по-добре, за да предложи мнението си.

— Какви ги говори тя? — попита Томи.

— Случайно знам, че компанията се разпада — избухна Биано, губейки контрол. — Не разработвате нови кладенци. Разноските по проучванията далеч надвишават приходите ви. Дори не плащате сметките си. Затова не ми обяснявайте кое е най-доброто делово решение.

— Мисля, че трябва да се овладеете, господин Кларк. Били сте уволнен, защото сте си пъхали носа във финансови въпроси, което не е ваша работа. Сега явно си въобразявате, че ще ни купите и ще уволните всички, за да си отмъстите. Това ли е планът? — възмутена повиши тон Виктория.

— Аз наех „Сондажна платформа Западен бряг“ — изкрещя Биано. — Донован Мартин беше мой приятел. По договор имахме задължения към него, а аз само…

В този миг вратата се отвори и в кабинета влезе Тиодор Х. Бейтс — висок и широкоплещест мъж. Занимаваше се с измами със земя в околностите на Феникс и беше долетял специално за ужилването, организирано от Биано. След него се вмъкна Лутър Х. Бейтс, магистрален мошеник.

— Всичко наред ли е тук? — попита Тиодор, поглеждайки подозрително към Биано и Томи. — Чухме викове.

— Господата се готвеха да си тръгнат — каза Виктория.

— Аз притежавам сто хиляди дяла от тази компания и няма да ходя никъде — заяви Томи.

Виктория го изгледа кръвнишки, после сякаш се умилостиви.

— Може би, ако почакате в някой друг кабинет, ще уредя да ви включат в срещата на акционерите.

Томи се обърна и Биано задържа погледа си на Виктория. Тя му намигна и сви рамене. Томи го избута от кабинета. В същия миг Биано видя Алекс Кордозиан. Беше задъхан. Явно току-що бе пристигнал.

— Ще ни пуснат на съвещанието на акционерите — ухили се Томи.

— Закъснях, защото се обадих тук-там. Не можеш да купиш компанията ей така. Не успях да намеря никаква банкова информация за „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Не знаеш какви са дълговете й… Ами ако са вътре със сто милиона? Ще трябва да изплатиш всичко. Ами ако има предявени претенции от други компании? Заведени съдебни дела за стотици милиони? Нямаш представа какво купуваш. Може да си навлечеш огромни неприятности. Твърдо съм решен да насоча вниманието ти върху тези неща. Колкото и да ме заплашваш, длъжен съм да ти кажа мнението си. Брат ти никога не би се впуснал така сляпо в някоя сделка, повярвай.

При последните думи очите на Томи се отвориха широко.

— Провери ли всичко това? — попита Биано.

— Да. Разговарях с агента за недвижими имоти на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Компанията наистина притежава земята в Тенеси и се почувствах по-добре, когато потвърдиха това, но цената не е осъвременена. Дарението датира от Гражданската война.

— В тази работа има много повече, отколкото са започнали да подозират — прошепна Биано, като дръпна Томи така, че уж Елън да не ги чуе. — Не забравяй за петрола, който е отдолу. Най-голямата стратиграфска моноклинала в Северното полукълбо.

Той го отведе настрана, но Алекс ги последва и продължи да натяква.

— На каква стойност възлизат петролните залежи? Никой не знае. Не е ясно дори дали там долу има петрол. Имаш само думата му. Ами ако кладенецът е плитък?

— Нищо подобно — възрази Биано. — Сигурно се шегуваш. Осемнайсет месеца съм работил по сеизмичността на този обект. Кладенецът е най-малко двайсет и пет декара. Налягането на струята е невероятно силно.

— Аз видях петрола — каза Томи.

— Каква част от него? — настоя Алекс. Разгорещи се, защото виждаше, че ограниченото мислене на Томи е засенчено от колебание. — Милиарди барели ли видя?

— Не е нужно да ги види. Аз знам, че са там. Затова е геологията — сърдито изсъска Биано.

— Не съм ги видял, но напълних една гарафа — рече Томи.

— Аха, цяла гарафа. Страхотно. Това струва два долара. С тях не можеш да купиш компанията.

— Виж какво — каза Биано и се наведе към адвоката, който се дръпна назад. — Не ми трябва иронията ти. Две години работих, за да докажа залежите. Нямаш представа какво говориш. Още половин час и тази благоприятна възможност няма да съществува.

— Бил съм адвокат на няколко петролни сделки и те съвсем не се сключваха по този начин. Това е безумие. Сутринта се обадих на едни приятели. Според тях тази компания е фалирала в края на 70-те.

— Фалирала в края на 70-те? — удивен повтори Биано.

— Не казвам да не я купуваш, а само да изчакаш. Джо никога не бърза. Ако всичко е точно, компанията ще бъде обявена за продан утре или другата седмица. Не е необходимо да я купуваш сега. Ако настояваш, днес може да преговаряме и да си запазиш правата, после, след като проверя всичко, ще дадем парите.

Това беше решение, което не удовлетворяваше Биано. Алекс със сигурност щеше да разкрие измамата, ако имаше достатъчно време да проучи как стоят нещата. Трябваше да рискува… Той се приближи до бюрото на Елън, взе молив и й написа бележка, докато Алекс постепенно убеждаваше Томи да размисли.

— Какво ще стане, ако не я купиш днес? Големите покупки не се осъществяват така. Не им изсипваш куфар с пари ей така. Това е лудост. Направи го, както би постъпил Джо. Умно.

Алекс най-после бе дръпнал правилната струна и Томи само слушаше и кимаше.

Биано даде бележката на Елън, която я прочете и стана.

— Изчакайте в кабинета на господин Спенсър, докато госпожица Луна получи разрешение да присъствате на съвещанието — каза тя и им показа съседната стая.

Те влязоха и погледнаха през огромния прозорец. На отсрещната страна на улицата светеха рекламите на „Ексън“. Елън ги остави и затвори вратата. После даде бележката на Стив. Там пишеше: „Да подложим мишената на кръстосан огън“.

 

 

В кабинета, където чакаха, имаше компютър. Биано го включи.

— Казвам ти да не бързаш — безмилостно продължи Алекс. — Ако наистина имат финансови затруднения, времето работи за нас.

Биано намери съобщенията на борсата и направи знак на Томи и адвоката.

— Погледнете. Вчера акциите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ са се продавали по десет долара, а тази сутрин са паднали до пет седемдесет и осем… О, не!

Томи се наведе и докато говореха, видя как акциите паднаха на пет трийсет и четири. Програмата на Виктория действаше.

— Това шибано нещо спада по-бързо и от старчески член — отбеляза мафиотът, гледайки гневно екрана.

— Господин Рина — каза Биано, — нямам намерение да стоя тук и да споря с господин Кордозиан. Колкото и да е блестящ по юридическите въпроси, в което съм убеден, той няма представа от петролния бизнес. Аз се занимавам от петнайсет години с това и мога смело да твърдя, че всеки момент акциите ще бъдат замразени на Ванкувърската борса. Явно някой от акционерите продава, без да казва на управителния съвет. Те наблюдават това. Акциите загубиха половината от стойността си само за един ден, а борсата може да спре да търгува с тях и ще ги изключи от списъка. Стане ли това, ние сме абсолютно вън от играта. Една чуждестранна борса ще отмъкне всичко от ръцете ни. Предоставя ни се страхотна възможност, но трябва да бъдем решителни и да действаме незабавно.

Вратата се отвори и Елън подаде глава.

— Госпожица Луна каза, че можете да присъствате на съвещанието. Ще се състои на долния етаж, в голямата зала. Ще ви я покажа.

Томи взе куфарчето си и тримата тръгнаха след нея.

 

 

Съвещанието на акционерите приличаше по-скоро на състезание по надвикване. Госпожица Луна се опитваше да въведе ред, но участниците крещяха един на друг.

— Не говорите сериозно! — викаше Ленард Х. Бейтс. — Ако не пристъпим към действие веднага и не поемем нещата в свои ръце, ще замразят дейността ни. Един или повече от нас продават и убиват пазара за всички останали. Трябва да действаме сега, Лора. Продай земята в Тенеси и раздай активите. Разбрах, че имаме купувач.

Всички започнаха да говорят едновременно.

— Господин Лейси има сериозни възражения към ликвидирането на активите и предложението ви е абсурдно — изкрещя Виктория. — Направим ли го, ще останем без работа. Онази земя е ипотекирана срещу банковия ни заем. Освен това някои от разработваните ни участъци са много обещаващи. Още не сме изпаднали в кризисна ситуация.

— Щом не сме, бих искал да чуя дефиницията ви за кризисна ситуация! — излая Тиодор Бейтс.

Всички започнаха да крещят и Виктория плесна с ръце, за да ги накара да млъкнат.

— Моля ви, говорете един по един — извика тя, но около масата се водеха ожесточени спорове.

Биано се наведе към Томи.

— Моментът е назрял. Може и да не ни потрябват всичките пет милиона. Направи предложение.

Томи погледна Алекс, който поклати глава. Мафиотът се облегна назад. Щеше да чака, както предполагаше, че би сторил брат му.

Биано изпадна в затруднено положение, затова направи знак на Тиодор. Време беше да подложат мишената на кръстосан огън.

— Госпожице Луна, бих желал да прекратим за малко съвещанието. В Тексас имам партньори, с които искам да разговарям. Може ли да си починем пет минути? — извика Тиодор.

Врявата в стаята утихна планирано и Виктория каза:

— Добре, мисля, че всички трябва да охладим страстите си. Ще направим пет минути почивка.

— Познавам оная дебела кучка отнякъде — рече Томи. — Не мога да се сетя, но когато става дума за мадами, макар и грозни, имам невероятен инстинкт.

— Да намерим свободна стая и да поговорим — предложи Биано и тримата излязоха.

Слязоха на двайсет и четвъртия етаж и Биано ги поведе към един от кабинетите.

— Трябва да отида до тоалетната. Веднага се връщам.

Той излезе, преброи до десет, сетне отново влезе.

— Мамка му! Знаех си! — възкликна Биано. — Той е тук!

— Кой? — попита Томи.

— Доктор Сътън. Говори с онзи, възрастния, Тиодор Ланаман, който поиска почивката. Току-що влязоха в една от стаите в дъното на коридора.

— Мислиш, че сключва сделка с него? — попита Томи и по маймунското му лице премина сянка на загриженост.

— Разбира се. А ти как мислиш? Не е дошъл на съвещанието на акционерите да прочете научен доклад. Свършено е с нас — пораженски каза Биано и посочи Алекс. — Ако не беше послушал този тип, вече можеше да сме собственици на компанията.

Отидоха в дъното на коридора и Томи отвори вратата. Вътре имаше два кабинета, преградени с остъклена стена. Дъфи и Тиодор бяха в единия. Другият беше пуст.

Тримата погледнаха през матовото стъкло. Дъфи говореше оживено, но гласът и лицето му бяха неясни. Биано намери телефон с високоговорител и го включи. Незабавно чуха разговора.

— Правя всичко, точно както го планирахме — каза Тиодор, който държеше лист хартия. — Това са фактурите.

Биано извади миниатюрен касетофон, за да ги запише.

— Казвам ви, господин Ланаман, те няма да разберат, че участвате в продажбата… Цената пада. Вече е пет петдесет и пет за акция.

— Ще се обадя на посредника си и ще продам остатъка от акциите си. Така ще паднат до четири и петдесет и те отчаяно ще искат да продават.

— Тогава да действаме — рече Дъфи и двамата излязоха.

— Щом Сътън му е казал за петролните залежи, защо оня тип ще продава акциите си? — попита Томи.

Челото му беше свъсено. Бизнесът си беше трудна работа. Друго си е убиването. Там просто отиваш и го правиш. А в бизнеса се опитваш да изиграеш съперника или да го надхитриш. Понякога нямаше логика.

— Много просто — бавно отговори Биано, — той иска цената на акциите да падне, така че другите акционери да се паникьосат и да побързат да му продадат дяловете си. Така ще поеме контрола над компанията за жълти стотинки.

Томи погледна Алекс и попита:

— Така ли е?

Адвокатът се замисли, после кимна.

— Да… Може би прави точно това — съгласи се той. Явно започваше да вярва в играта. — Като ги купи тук, на съвещанието с акционерите, няма да му се наложи да ги взима официално и да създава по-високи пазарни цени. Освен това ще избегне петдневната проверка на борсата. Много хитро.

— Сега е моментът — рече Биано. — Или те, или ние. Или Ванкувърската борса. Утре по това време компанията и петролът ще принадлежат на друг.

 

 

Виктория поднови съвещанието и докато акционерите се настаняваха, в стаята влезе Дъфи и седна зад Тиодор Бейтс.

— Кой е онзи господин? — попита тя.

— Мой помощник — авторитетно отговори Тиодор. — И бих желал да направя предложение на всички тук. Разбирам, че искате да се откажете от компанията, но да се продаде земята в Тенеси на тази цена е престъпление. Винаги съм вярвал във „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и в Линуд Лейси, затова съм готов да изкупя удостоверенията ви на цената, която предлага пазарът днес.

В залата избухна глъчка. Накрая шумът стихна и акционерите отправиха поглед към Тиодор.

— Защо го правите? Акциите непрекъснато падат — попита една от присъстващите.

— Откровено казано, защото от една година съм пенсионер и ми е скучно. Бих желал да управлявам това място. Дайте ми работа, но няма да пилея толкова много време и енергия, ако не притежавам компанията.

Биано погледна Томи. Мафиотът кимна и Биано скочи.

— Той не се опитва да притежава компанията, а да я открадне! Всъщност Ланаман продава акциите и понижава цената, за да я купи без пари.

— Това е абсурд — изрева Тиодор.

— Нима? — риторично попита Биано, включи малкия касетофон и го сложи на лакираната махагонова маса.

Акционерите чуха записа и гневно се разкрещяха.

— Предложението ми още е в сила — извика Тиодор.

— Махни се оттук, да те вземат дяволите! — изрева един от присъстващите. — Няма да ти продам акциите си, дори да ме заплашваш с пистолет.

— Напусни съвещанието, негоднико! — извика друг, стана и протегна ръце към Тиодор Х. Бейтс, който, придружен от Дъфи, бързо излезе от стаята.

Участниците в срещата останаха по местата си и започнаха да се споглеждат.

— Много неприятно — каза един. — Надявах се да продам акциите си. Би ми се искало да намерим друг купувач.

Биано погледна Виктория.

— Кажете му, госпожице Луна. Вие имате това право. Не можете да задържате такава информация.

— Ами, аз… Струва ми се, че всички изпаднахме в паника.

— Кажете му! — настоя Биано.

— Ами, тази сутрин постъпи и едно друго предложение, но аз мисля…

— Друго предложение? — в един глас попитаха всички, преди тя да успее да довърши.

Сега беше ред на Томи величествено да се изправи. Сигурно и Джо се чувстваше така, когато приключва добре обмислена сделка.

— Готов съм да платя в брой — каза той. — Ще изкупя всичките ви акции за пет милиона долара.

— Съгласен съм — извика един от акционерите.

— Включи и мен — провикна се друг, стана и извади удостоверенията си от куфарчето.

Томи се усмихна. Харесваше му да върши бизнес. Същото като да убиваш, само дето оная ти работа не се надървяше. После остави Биано да се занимава с продавачите, а той и Алекс отидоха да вземат от колата двата куфара с парите.

Когато се върнаха, в стаята започнаха трескави продажби. Всеки акционер даваше удостоверенията си за акциите, а Томи му броеше съответната сума. За по-малко от два часа сделката приключи.

Томи седеше и доволно се усмихваше. На масата пред него имаше петдесет-шейсет удостоверения. Каза на Биано, че е време да празнуват.

— Надявам се, че сте щастлив — гневно каза госпожица Луна. — Сега притежавате компанията. Това вероятно ще довърши господин Лейси. — И излезе.

— Познавам тая кучка отнякъде — рече Томи.

Докато Томи прибираше удостоверенията и Алекс му даваше указания веднага да ги заключи в сейф в банката, Биано отиде при Виктория в президентския кабинет.

Тя се бе вторачила през прозореца. Беше замислена. Гледаше към улицата и се питаше колко федерални агенти има там. Биано влезе и заключи вратата.

— Страхотно изпълнение — похвали я той, а тя вяло кимна. — Какво има?

Виктория не можеше да го лъже повече. Хрумна й една отчаяна мисъл. Знаеше, че го обича. Колкото и странно да беше, Биано постоянно се промъкваше в мислите й и с личността си внасяше колорит в ценностната система и възприятията й.

— Биано… полицията знае за това — бавно каза тя. — Сигурно са пред вратата.

— Как са разбрали? — попита той и се вгледа в нея. Трудно беше да разгадае изражението й под дебелия пласт грим.

— Аз им казах.

— Ти? — Усмивката бавно застина на красивото му лице. — Защо?

— Хванаха ме в Ню Джърси, след като излязох от кабинета на Джо. Натъкнах се на федерална засада.

Тя седна на ръба на бюрото и докато той слушаше, не вярвайки на ушите си, му разказа всичко, което се бе случило след завръщането й в Сан Франциско.

— Защо не ми каза по-рано?

— Предполагам, защото се срамувах. Сега знам, че е било грешка. Гил Грийн едва ли ще удържи на думата си. Ще ме измами. Интересува го само едно — да стане заместник-губернатор. Ако не бях направила това, което искаха, сега щеше да си мъртъв.

Биано дълго я гледа.

— Какво ще правим? — попита тя след продължителното неловко мълчание. Чувстваше се безпомощна и виновна.

— Мисля да предизвикаме пожар — отговори той.