Стивън Канел
Мошеникът (31)

30.
Викът на одобрението

Томи се връщаше в Сан Франциско с частния самолет и гледаше двата жълто-кафяви куфара, които бе взел от Насо. Те бяха на пода пред него и съдържаха пет милиона долара в брой. Никога не беше правил такова нещо без разрешението на брат си, но въпреки това се усмихваше. Изгаряше от нетърпение да каже на Джо какво е сторил и как го е постигнал. Представяше си този миг, откакто излетяха. Щеше да се обади на Джо и да го накара да дойде в апартамента му в Атлантик Сити. Джо вероятно щеше да се противи, но Томи нямаше да го моли. Само щеше да се изсмее и да подхвърли нещо като: „Ела, ела, мисля, че ще заслужава изгубеното време“. Щеше да му покаже доклада на геолога от Тексас, където пишеше, че мострата е с чистота деветдесет процента, и да вметне няколко специфични термина от онези, които бе научил, за да покаже на брат си, че не е тъп уличен бияч без мозък и с двайсетсантиметров прът между краката. Дадеше ли този огромен принос за семейството, брат му несъмнено щеше да признае, че Томи е донесъл вкъщи цяло състояние.

Той облегна глава назад и затвори очи. Не беше толкова трудно да си умен. Допусна Джо да го убеди, че винаги оплесква нещата. Но сега щеше да му докаже, че греши. Всеки можеше да бъде умен. Сключването на сделки беше като убиването. Само трябваше да внимаваш, да си осигуриш добри съучастници и да се отървеш от пластмасовите чаши. Томи бе решил, че двамата учени от Фресно ще бъдат пластмасови чаши.

 

 

Телефонът в кабината на „Чалънджър“ иззвъня и пилотът Скот Монтгомъри незабавно отговори. Разговорите се осъществяваха чрез новия геостационарен сателит „Сатком 9“ и струваха двайсет долара на минута, затова единственият човек, който използваше телефона, беше Джо Рина.

— Да, господине — каза Скот.

Даниел Рубин, помощник-пилотът, го погледна.

— На борда ли е Томи? — попита Джо.

Намираше се в къщата си в Ню Джърси и гледаше през прозорците към плиткото изкуствено езеро, което бе започнало да замръзва от необичайно ниските температури на твърде ранната зима.

— Да, господине. Летим за Сан Франциско.

— Не искам да му казваш, че си говорил с мен. Кога ще пристигнете?

— След два часа, около десет вечерта. Ще се приземим на летището на „Пасифик Авиейшън Флайт Сървис“ — отговори Скот и се запита какво става.

Томи и Джо никога не действаха зад гърбовете си. Доверието между тях беше пословично.

— Добре — каза Джо. — Ако има промяна или Томи те накара да кацнеш другаде, искам да ми се обадиш. И те предупреждавам да не му казваш нищо, инак ще бъда безмилостен към теб. Ясно ли е?

— Да, господине — каза Скот и затвори.

Джо кипеше от гняв. Минаваше осем и той се вторачи в последните проблясъци на здрача, трепкащи по сивите води на езерото. Не можеше да повярва, че Томи му е изменил.

Сетне потисна чувствата си. Щеше да се справи с тази история не емоционално, а методично. Засега разполагаше с някакви снимки, дадени му от Виктория Харт, която в края на краищата беше смъртен враг. Може би се опитваше да го подведе. Джо все още не беше убеден, че тя не е играла някаква роля в измамата с перлата в бижутерския магазин. Томи беше казал, че Виктория е заснета от видеокамерите, но Джо не намери време да ги гледа, а сега брат му предприемаше странни ходове. Може би имаше друго обяснение. Щеше да даде на Томи възможност да обясни. Ако в думите му имаше логика, щеше да накара да убият Виктория Харт заради коварството й. Но ако се окажеше, че Томи наистина краде от него и е замесен в шашмата със зарове в казиното в „Залива на сабите“ и е откраднал пари от неизпраните запаси, тогава Томи щеше да му плати по сицилиански. Нямаше повече да му бъде брат и щеше да умре в агония.

Джо нервно крачеше из апартамента си, докато го измъчваха тези мисли. Очакваше телефонно обаждане от Сан Франциско. Обмисли фактите още веднъж, търсейки правдоподобно обяснение, което може би бе пропуснал. Със сигурност знаеше, че Томи е взел пари от банката в Насо. Каква причина би имал да открадне пет милиона долара? Защо ще го прави? Ако се нуждаеше от пари, Джо щеше да му даде. От какъвто и ъгъл да разглеждаше въпроса, нямаше друг отговор, освен че Томи го е сторил, за да покаже неуважение. Той бе нарушил доверието помежду им и този факт измъчваше Джо. Не можеше да го избие от главата си.

В същия миг телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да?

— Получи ли информацията? — попита един глас, който Джо добре познаваше.

— Той ще се приземи в Сан Франциско в десет часа. Ще кацнат на „Пасифик Авиейшън“. Обади ми се.

— Разбрано.

Мъжът, с когото Джо току-що разговаря, се казваше Рио Уелс. Той беше независим наемник, когото Джо използваше за мокри поръчки. Рио беше бивш командос от силите „Делта“ и бе вършил черната работа на ЦРУ.

Джо крачи из апартамента си още няколко минути. Слънцето вече бе залязло, но той не беше запалил лампите. Не можеше да се овладее. Гневът му нарастваше все повече. Не можеше да стои там затворен като в клетка и да не прави нищо. Грабна телефона, набра номера на една частна авиокомпания и нае самолет за Сан Франциско.

 

 

— „Викът на одобрение“ е моментът в измамата, когато мишената напълно е повярвала в заблудата. От там нататък няма начин да се измъкне. Налапал е въдицата и надушва злато — обясняваше Биано на Виктория.

Пътуваха към „Пен Мючуъл Билдинг“, намираща се на две преки от Маркет стрийт, където Джон бе обзавел горните три етажа като офиси на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Биано паркира пред съседната сграда, после натисна звънеца. Виктория се огледа. Беше сигурна, че наоколо ще има правителствени коли, но не видя нищо. След няколко минути се появи възрастен пазач. Показаха му през остъклената врата шофьорските си книжки и той намери имената им в списъка, който му бе оставил Джон, сетне ги пусна да влязат.

Качиха се с асансьора на двайсет и петия етаж и видяха петдесет членове на фамилията Бейтс, които стояха или седяха зад бюрата. Неколцина се бяха настанили на пода. Всички бяха облечени еднакво — предимно в джинси и фланелки. Когато Биано влезе в помещението, те започнаха да ръкопляскат. Той беше любимият им братовчед и най-добрият мошеник в играта. Биано беше единственият от семейството, известен като Краля на измамниците.

Последният етаж, където бяха директорските кабинети, беше великолепен. Джон бе свършил огромна работа през последните три дни. Помещенията бяха отрупани с взети под наем старинни мебели, компютри и красиви скулптури, поставени на пиедестали. Боядисаните в бяло стени бяха украсени с хубави картини, сложени в златисти рамки. Обстановката миришеше на класа, пари и успех.

Стив Бейтс се приближи до Биано и стисна ръката му.

— Джон каза на всички да си сложат табелки с имената, защото сигурно не познаваш някои от тези членове на семейството.

Биано се усмихна.

— Страхотно. А къде е той?

— Не знам. Трябваше да е тук. Всеки момент ще се появи.

Виктория се зачуди дали агентите от ФБР не бяха нарушили споразумението и не бяха арестували Джон. Но защо ще го правят? Това би развалило всичко. Тя беше дала дума на Гил… но неговата дума не струваше кой знае колко.

Биано застана пред групата.

— Аз съм Биано — без да е нужно се представи той. Всички се усмихнаха. Бяха го виждали в телевизионното предаване за най-търсените престъпници в Америка. — Благодаря ви, че се съгласихте да участвате в измамата. Джон сигурно ви е казал, че мишената е Томи Рина. Но има и нещо друго. Томи е луд, убиец маниак, който не може да се владее. Загуби ли контрол, няма начин да го овладеете. Той е като неуправляема ракета. Разгорещи ли се, ще започне да стреля. Трябва да знаете това и ако някой иска да се откаже, сега е моментът. Няма да се обидя.

Всички сведоха поглед надолу, поклащайки глави.

— Онова, което изкопчим от него, ще го делим по равно.

Един възрастен мъж на име Тиодор Бейтс от Сан Франциско стана. Беше хубав и имаше късо подстригана бяла брада и буйни коси.

— Това е много мило, братовчеде Биано, но Карол беше член на нашето семейство. Ние разговаряхме, преди да дойдеш, и решихме, че не искаме пари. Правим го заради нея. Не ни се струва правилно да взимаме пари.

Всички измърмориха одобрително.

Биано помълча, сетне кимна.

— Благодаря ви. Това наистина означава много. И така, ето как ще осъществим този етап на измамата. — И той им разказа за ужилването и им обясни какво да правят. Показа им компютърния диск, който Виктория бе програмирала така, че да възпроизведе падането на цената на акциите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и можеше да бъде актуализиран с текущата делова информация, която вървеше успоредно с истинския часовник на борсата в Ню Йорк, показващ времето в ъгъла на екрана. — И не забравяйте, всичко трябва да бъде толкова реалистично и безупречно, че мишената изобщо да не се усъмни. Нито за миг не се отклонявайте от ролята, която играете, каквото и да стане.

Те кимнаха и размениха по няколко реплики, после, когато се умълчаха, Биано продължи:

— Измамата, която ще правим, е вариант на „Вълшебният портфейл“. Измислена е от мошеника Уилям Елмър Мийд в началото на века, но печели успехи и до ден-днешен. Основният замисъл е мишената да инвестира в загиваща компания, за да я спаси. „Вълшебният портфейл“ ще купи фалиращата компания в последния момент и ще го направи богат. Задачата ни е да убедим Томи, че „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ издъхва и цената на акциите е толкова ниска, че неговите пет милиона могат да контролират компания за стотици милиони долари. Трябва да бъдем готови да се придвижим във всякаква посока, за да отклоним въпросите на мишената. Томи ще бъде нервен. Оставя пет милиона! Вероятно ще доведе счетоводител или адвокат. Може да се откаже в последната минута. Ако това се случи, уредил съм измъкване. Ще изиграем финала другаде. Притиснати до стената.

— Не е ли малко опасно, братовчеде Биано? — попита Тиодор Бейтс.

— Да, но това е единственият начин Томи да загрее за какво става дума. Трябва да го притиснем до стената. Това означава, че и ние трябва да стигнем до края заедно с него. — Биано ги погледна и се усмихна. — Ето какъв е номерът. „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ е финансово затруднена компания, която ние наистина притежаваме. Има я в списъците на Ванкувърската борса. Утре цената й ще падне благодарение на диска на Виктория. Компанията ще бъде на ръба на фалита. Всички вие сте на път да загубите работата си. Атмосферата трябва да бъде изпълнена с нервна дейност, напрегнати погледи и безнадеждност. Това е „Титаник“ и ние потъваме. Кои ще бъдат акционерите?

Шестима възрастни мъже и две жени вдигнаха ръце.

— След минута с вас ще имаме специален инструктаж. Искам да репетирате. Утре до осем сутринта трябва да сме изгладили всичко. Играта ще продължи до последно. Непрекъснато ще поддържаме напрежение, за да не му остане време да мисли.

Биано заведе „акционерите“ в кабинета на президента на компанията и им говори двайсетина минути. Те щяха да играят ролята на хора с власт и влияние, недоволни големи акционери, които искат да им върнат парите.

В девет и трийсет стана време Биано да тръгне. Налагаше се да бъде на летището, когато Томи се появеше. Зачуди се къде ли е Джон. Трябваше да бъде там за репетицията. Реши да го изчака.

— Отивай на летището — каза Виктория. — Стив и аз ще обясним на хората всичко още веднъж и ще им покажем кабинетите и апаратурата.

Той кимна. Нямаше друг избор. Погледна часовника си за последен път, целуна я и тръгна.

 

 

Джон се появи двайсет минути по-късно. Щом го видя, Виктория веднага разбра, че нещо не е наред. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше бледо, а очите — зачервени. Беше плакал. Тя го хвана за ръката и го заведе в един от красиво обзаведените кабинети.

— Какво има? — попита тя, опасявайки се от най-лошото.

— Обадиха ми се от болницата в Ню Джърси — с треперещ глас отговори той. — На Кора не й остава много.

— О, Джон, толкова съжалявам.

— Не мога да остана. Тя е в съзнание. Лекарят каза, че могат да поддържат живота й още седем-осем часа. Ако искам да я видя отново и да се сбогувам с нея, трябва да тръгна веднага… Питала за мен.

Виктория трескаво съобразяваше.

— Но, Джон, Томи е видял брошурата, която отпечатахме. Там има твоя снимка като президент на компанията. Ти трябваше да му продадеш контролния пакет. Няма да можем да го направим без теб.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Съжалявам. Кора и аз сме женени от петдесет и пет години. Тя е най-добрият ми приятел, Вики. Не искам да ви изоставям, но Кора е моя съпруга. Биано сигурно щеше да ме пусне. Няма да я оставя да умре сама…

Биано сигурно щеше да измисли нещо, за да спаси ужилването от провал, разсъждаваше Виктория. Но според плана от сега нататък той трябваше да бъде с Томи. Нямаше начин дори да се свърже с него и да го предупреди. Утре в осем сутринта Биано щеше да дойде с Томи и играта трябваше да продължи, независимо дали Джон беше там или не. Сега всичко зависеше от Виктория и от Стив. Той не беше правил такива измами, а тя беше държавен прокурор — лъжите бяха най-слабото й място.

— Можеш ли да посочиш някой за свой заместник? — попита тя.

— Не знам. Повечето Бейтс се занимават с измами на дребно — отговори Джон, сетне я погледна изпитателно.

Написа някакъв телефонен номер на къс хартия и й го даде. После й каза какво да направи. След като чу предложението му, Виктория усети, че коленете й се разтрепериха.

— Няма да стане — каза тя.

— Обади му се. Той ще ти помогне.

Джон излезе от кабинета.

Сърцето на Виктория щеше да се пръсне. Отвън бяха агентите на ФБР, а отвътре — петдесетте дребни мошеници. Тя беше хваната в капан по средата и трябваше да се справи с ужилването сама.