Стивън Канел
Мошеникът (15)

14.
Офисът

Джон им показа офиса, който заемаше последните два етажа на Пен Мючуъл Билдинг на Маркет стрийт и бе приютявал счетоводителите, вицепрезидентите и областния директор на компанията. Изпълнителните директори, които не бяха пестили средства и се бяха съобразявали с добрия вкус, бяха сложили жълта ламперия от кипарис и бял плюшен мокет. Когато преди два месеца компанията затвори врати, те бяха взели всичко интересно, с изключение на вграденото осветление и един месингов полилей, висящ в главната зала за конференции. Сега двата етажа бяха празни, но много обещаващи. Биано, Виктория и Роджър вървяха след Джон. Ноктите на териера мелодично потракваха по паркета. Четиримата влизаха и излизаха от просторни кабинети и секретарски стаи. Биано вече беше разказал на Джон за Кал Оукс Фарм и му бе дал номера на Стивън Бейтс и на агентката на недвижими имоти, занимаваща се с изоставената строителна компания срещу фермата. Сега Джон обясняваше на Биано как е взел под наем помещението.

— Двата етажа са на краткосрочен наем. За първия и за последния месец се плаща предварително. Дадох повече пари, отколкото смятах да похарча, но мястото много ми хареса. Изхарчих половината пари. Надвиших бюджета с пет бона. — Джон спря пред един голям прозорец, гледащ към центъра на града. По стръмните хълмове пъплеха въжени железници — досущ ярко оцветени китайски бръмбари. — Обадих се в музея и им казах, че съм президент на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Между другото, казвам се Линуд Лейси. Обясних им, че съм голям почитател на изкуството и бих желал да спонсорирам млади местни художници… но трябва да поживея поне един месец с изкуството им, преди да го купя. Предложих част от помещенията ни за изложба, откриваща се през януари. Те изпаднаха във възторг. Така ще се сдобия с някои красиви неща без пари.

— Браво — рече Биано.

Западните прозорци гледаха към Ексън Плаза и моста Голдън Гейт. Огромната реклама на „Ексън“ блестеше в червено от покрива на отсрещната страна на улицата.

— Прекрасна е — каза Биано, възхищавайки се на гледката. — Хубаво е да държиш под око конкуренцията.

— Ще взема мебели под наем и сам ще ги подредя. Ще има факсове, телефони и всичко необходимо. Ще пуснем допълнителен шум от делова дейност по високоговорителите. Но ще са ми нужни още пет-десет хиляди, за да стане както трябва.

— Страхотно. Колко време ще ти отнеме?

— Два-три дни, ако бързам и не объркам нещо. Освен това ще ми трябва персонал. Необходими са ми най-малко четирийсет-петдесет човека, затова ще проверя колко Бейтс има наоколо. Погледнах в указателя и ми се видяха малко.

— Това е защото не всички са тук. Онези, които се занимават с местни измами, нямат регистрирани телефони, защото ченгетата се усъмняват в презимената с инициал Х. Накарай някой от братовчедите тук да ти помогне да установиш връзка. Трябва да започнем в неделя. После няма да даваме на мишената време да мисли.

Те се качиха в богато украсения асансьор и слязоха да разгледат долния етаж.

— Тук ще бъде голямото съвещание, когато обявим продажбата — ухили се Джон. После подаде няколко самолетни билета на Биано. — Взех ги чрез регистрацията на хотела. Ти и Виктория имате запазени места за Маями за полета довечера. Оттам ще си купите билети за Бахамските острови. Митницата затваря в пет, а последният самолет каца в четири и половина, така че утре следобед ще влезете в острова. Дъфи и Дакота вече са там. Огледали са казиното и смятат, че залата на приземния етаж е много подходяща за измамата със зарове. На десетия има стая за най-богатите комарджии, но не искат да рискуват, оставайки там твърде дълго.

— Добре — каза Биано.

Взеха асансьора на двайсет и четвъртия етаж и слязоха на нивото на улицата.

— Отседнал съм в „Станфорд Корт“. Търсете ме там — продължи Джон. — Ще ви държа в течение как се справям. Не се притеснявай. Макар че времето е малко, ще бъда готов за удара.

Биано обичаше да има втори изход от всяко място, затова провери аварийната врата на приземния етаж в източната страна на сградата като евентуален път за бягство в случай на провал. Изключи алармената система с джобното си ножче, отвори вратата… и се озова лице в лице с Тексако Филипс. Огромният бивш бейзболист се беше облегнал на един стълб, държеше вестник и се преструваше, че чете, докато наблюдаваше главния вход. Видя Биано, но едрото му плоско лице не показа признаци, че го е познал.

— Здрасти — усмихна се Биано.

— Здрасти — отговори Тексако.

— Само проверявам вратите.

Биано демонстративно огледа ключалката, изпробва механизма и затвори вратата. Паникьосан, той се обърна към Джон и Виктория и рече:

— Загазихме.

— Какво? — попита Виктория.

— Онзи стероиден тъпанар, домашният любимец на Джо Рина, е там отвън.

— Тексако Филипс? — учуди се Виктория.

Биано кимна.

— Наблюдава главния вход. Крие се зад вестник като герой от филм с Хъмфри Богарт.

— Какво ще правим сега? — разтревожи се Джон.

— Да се качим горе.

Тримата бързо се върнаха в асансьора и натиснаха бутона. Виктория носеше Роджър. По лицето на Биано изби пот. Паниката, която често изпитваше относно Джоузеф Рина, отново го обзе. Видя Тексако Филипс и адреналинът заля сърцето му като струя студена пикня. Едва сдържаше дъха си. Асансьорът дойде и той натисна копчето за двайсет и петия етаж. Никой не казваше нищо. Биано се опита да овладее необяснимата си паника. Как щеше да прави номер на Джо Рина, когато само видът на онзи тъп и грозен телохранител го хвърляше в такова безпокойство?

Влязоха в офиса и заключиха вратата на фоайето. Биано трепереше.

— Добре ли си? — попита Джон.

— Нищо ми няма — излъга Биано.

— Но защо е дошъл? — попита Виктория. — Никой, освен Дакота, не знае, че ще бъдем тук.

— Дакота не ни е предала — веднага възрази Биано.

— Откъде знаеш? Само защото още си влюбен в нея? Може да ти е сърдита.

— Не е Дакота — повтори Биано и този път гласът му беше гневен, раздразнен от адреналина, циркулиращ из тялото му. По тона му личеше, че въпросът за него е приключен. — А нещо друго.

— Някой трябва да му е казал — настоя Виктория. — Онзи тъпанар не е телепат. Нали съм взимала писмени показания от него. Нуждае се от указания, за да си обуе гащите.

— Дакота и Дъфи дори не знаят за тази сграда — тихо каза Биано. — Още не съм им казал, така че Тексако не го е научил от тях.

Логиката му беше неоспорима и той се зарадва, че затвори устата на Виктория.

— Може би е забелязал теб — обърна се той към Джон. — Излиза ли оттук? Разхожда ли се по улиците?

— Не. Пиколото на хотела ми донесе самолетните билети. Запазих местата чрез регистрацията.

— Проклетите билети! — възкликна Биано, извади ги от джоба си и се вторачи в тях, сякаш бяха предатели. — Джо е прегледал в компютъра за авиолиниите. Сега резервациите могат да се проверяват от града, където първоначално са направени. Ти си запазил билетите чрез регистрацията на „Станфорд Корт“. Джо е разбрал това и е изпратил Тексако. Регистрирал си се под името Бейтс и той те е проследил дотук.

— Но как са научили, че сме в Атлантик Сити? — попита Виктория.

— Не знам. Може би Томи се е досетил с кого се е сблъскал пред тоалетните в казиното. Или някой е познал мен… Нали бях звезда в онова шибано предаване за най-търсените.

— Трябва да намерим начин да се отървем от онзи тип — рече Джон. — Той ще дойде пак. Нямам време да се занимавам с него. Имам много работа.

— Мога да се обадя на Бейтс от Хог Крийк. Те ще му стъпят на врата, докато всичко свърши — предложи Биано.

— Онези селяни няма да дойдат тук. Те се придържат към магистралните измами. Пък и ще могат да долетят чак вдругиден.

— Ще им се обадим и ще намерим начин да се отървем от Тексако, докато дойдат тук.

Тримата крачеха из кабинета. Биано гризеше края на билетите и прехвърляше наум страниците на каталога си от измами. Имаше само един номер. Той се обърна и погледна Роджър.

— Налага се да бръкнем в джоба на онзи тъпанар, Роджър. Пак трябва да те продам, приятел. Знам, че ме мразиш, но нямаме друг избор.

Тъй като беше добряк и играч от отбора, териерът само излая и размаха опашка.

Според Биано Виктория беше единствената, която Тексако би могъл да познае. Но стероидният тъпанар бе видял и него, затова Биано реши отново да смени цвета на косата си.

Намери един страничен изход от сградата и се измъкна навън. Влезе в една аптека и си купи боя за коса и ножче за бръснене, защото се налагаше да пожертва мустаците си.

След десет минути се върна в офиса. Преди да отвори страничната врата, той се промъкна зад ъгъла и видя, че Тексако седи на пейката на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата. Още се криеше зад вестника като старомоден детектив. Биано се шмугна вътре, влезе в банята на приземния етаж, обръсна мустаците и боядиса косата си. Погледна се в огледалото. Не обичаше червения цвят, но вече бе изпробвал почти всички нюанси. Набързо се среса с пръсти и се качи на двайсет и петия етаж.

Когато го видя, Виктория си помисли, че без мустаци Биано й харесва много повече. Дори червеникаворусата коса му отиваше. Той беше един от най-красивите мъже, които познаваше. А може би започваше да изпитва нещо към него?

Разговаряха за измамата, докато Биано се увери, че всичко е ясно. Беше сигурен, че Тексако носи оръжие, вероятно автоматичен „Глок“ с корпус от полимер, който минаваше незабелязан от детекторите за метал на летищата.

Биано разпредели ролите. Играта се наричаше „Най-скъпото куче на света“. Виктория щеше да бъде поставеното лице, което привлича купувачи, и щеше също да омотае мишената. Джо щеше да бъде „певецът“ и да „разкаже приказката“. Биано щеше да примами жертвата и да извърши ужилването. Роджър щеше да е „вътрешният човек“. Дадоха на Виктория ключовете на зеления форд. Буквите бяха отлепени от вратите. Биано и Джон щяха да я следват с такси.

Тя взе самолетните билети и излезе от сградата. Качи се в колата и потегли към летището. Сърцето й биеше като обезумяло.

— Това е лудост — задъхана промълви тя.

Излезе на магистрала „Бейшор“ и се отправи към аерогарата на Сан Франциско. Тексако Филипс караше след нея.