Стивън Канел
Мошеникът (25)

24.
Разработване на пасището

Някой удари по вратата на склада и когато отвори, Стив видя Кийт Съмърланд, който стоеше на прага с разкървавена глава. Томи се приближи до него.

— Какво е станало с тебе, бе?

— Тя ме удари — отговори Кийт, като се държеше за ухото. Беше решил да не казва истината.

— Казах ти да внимаваш с нея.

Томи излезе и огледа пустия паркинг и лимузината. От Дакота нямаше и следа. Знаеше, че ако е избягала, може да повика полицията.

— Да вървим — каза той, размахвайки пистолета.

Всички тръгнаха към лимузината. Томи гледаше гневно Кийт, от чието ухо още течеше кръв.

— Тъпанар! Какво правеше? Обарваше я, нали?

— Не, Томи, само се обърнах за миг и тя…

— Затваряй си устата. Изчезвай. Джо имаше право, когато те уволни. После ще се разправям с теб.

Биано се зачуди как е възможно Дакота да удари толкова силно Кийт. Та тя едва говореше. Сетне, докато вървеше към колата, той видя нещо да проблясва на светлината на уличната лампа. Вгледа се и видя какво е.

Обувка с висока платформа. Биано се усмихна. Браво, Вики, помисли той.

Томи го набута в лимузината до Стив и Дъфи и накара Джими и Уейд да седнат отпред. Потеглиха, оставяйки Кийт Съмърланд до портата. Още се държеше за главата.

 

 

Пътуваха, без да разговарят. Биано намести очилата с дебелите лупи на носа си и погледна Томи, чието изражение не показваше нищо.

— Какво зяпаш? — озъби се мафиотът.

— Ами… Не искам да бъде нетактичен, но… ами, хората на обекта, където отиваме… те не знаят, че там има петрол. Ще бъде добре, ако не разберат този факт.

— Тогава няма да им кажем — рече Томи.

— Уволниха ме. Ако се появя там с цяла група хора, те ще се усъмнят, че има нещо.

— Не искаш да видя залежите, така ли? — попита Томи.

— Не… Не става дума за това… Но ако ме видят да оглеждам мястото, ще станат подозрителни. Ще бъде по-добре, ако обиколим с колата.

— Още не съм решил какво ще правим, затова млъквай. Заболя ме главата.

Пристигнаха в Оук Крест малко след полунощ и обиколиха люцерновата нива на Карл Харпър. На лунната светлина видяха прясно боядисаните тръби и цистерни, на които с бели букви пишеше ФКГП. Томи запали лампата в лимузината и извади красивата лъскава брошура на компанията. Вторачи се в цветните снимки, после отново погледна през прозореца и видя същите тръби и цистерни.

— За какво са всички тези тръби? — обърна се той към Дъфи.

— Ами, попитай доктор Кларк. Той е геологът. Аз съм физик.

— Когато разработваш залежи — обясни Биано, — има опасност от взрив или от пробив на силна струя и Федералната комисия по регулиране на енергията не иска милиони литри да се изливат на земята поради екологични причини. Затова те карат предварително да инсталираш събирателна станция, за да контролираш потока от петрол или природен газ. Тази събирателна станция е съвкупността от тръби и цистерни като онези, които виждаш. Така, ако попаднеш на кладенец, механизмът вече е готов да изпомпва петрола и да го излива в цистерни, където да се съхранява и анализира.

Биано се усмихна на Томи, после махна очилата и ги избърса с вратовръзката си, както би направил всеки истински учен по време на академичен размисъл. Нагласи ги и взе брошурата.

— Нека да ти покажа залежите на картата — продължи той и отвори на чертежа на фермата. — Очертанията на кладенеца са тук. Той е хоризонтален, с наклон четирийсет и пет градуса. Използваме наклонена сонда и подземен резервоар с клапани.

Биано беше в стихията си и се движеше в свободна орбита около планетата си от глупости.

Томи беше объркан, но това нямаше значение, защото вярваше на всяка дума.

— Покажи ми кладенеца, в който сте пуснали сондата — каза той.

— Това е лудост — измърмори Дъфи.

— Престани, Сътън — рече Биано. — Господин Рина има парите, които са ни необходими. Щяхме да се опитаме да откраднем повече от Лас Вегас. Но там има засилена охрана и сигурно щяха да ни арестуват. Идеята да отидем в „Залива на сабите“ беше твоя, защото казиното е по-малко, а охраната — малобройна. Освен това борсата ще затвори „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ всеки момент. Това е най-добрият ни и последен шанс. Господин Рина може да ни помогне. Той ще даде парите, ще изкупим контролния пакет, ще изплатим дълговете на компанията и борсата, и банката ще се разкарат. Ще станем богати.

Дъфи изръмжа, но престана да се оплаква.

Биано показа на Уейд Съмърланд къде да завие. Стори му се странно, че Уейд не каза нито дума, когато оставиха брат му с разкъсано ухо.

 

 

— Кладенецът е ей там — каза Биано, когато слязоха от лимузината и тръгнаха надолу по пътя.

Биано разтвори храстите, които бяха отрязани и прикрепени към чували с пясък, за да скрият отвора на кладенеца. Под тях имаше дупка, затворена с метален капак с надпис ФКГП. От кладенеца излизаше малка тръба с диаметър осем сантиметра, прекосяваше нивата и се пресичаше с една от по-големите ръждивочервени тръби.

— Отвори го — заповяда Томи.

— Дълбочината е пет километра и половина — изхленчи Биано. — Няма да видиш нищо.

— Не те питам. Отвори!

— Донован, човекът явно обича да гледа дупки в земята — обърна се Биано към Стивън Бейтс, който дълбоко въздъхна, за да покаже възмущението си.

— Досаждам ли ти, дрисльо? Защото ако е така, мога да ти уредя няколко минути незабравим екшън — изсумтя Томи.

Биано бързо отстъпи назад, а Стив извади гаечен ключ от работния си колан и започна да отвинтва капака.

— Господин Рина — рече Биано, — аз съм геолог. Петнайсет години съм работил със сателитни снимки и с анализи на пясък. Издигнах се до ръководител на обект. Занимавам се със скални въглеводороди. Часове наред наблюдавам сложни органични молекули в лабораторията.

— Не искам да слушам шибаната ти биография — прекъсна го Томи.

— Но вие… непрекъснато ме заплашвате. Аз не съм смел човек. Не се правя на герой. Интересувам се от тези залежи предимно в геологичен аспект и ако изкарам малко пари, е, това ще бъде чудесно. Опитвам се да ви кажа, че гледам на вас като на истински спасител в случая, но вие продължавате да размахвате пистолет и да ме заплашвате, сякаш съм долен престъпник, който всеки момент ще се нахвърли върху вас. Аз не представлявам физическа заплаха и никога през живота си не съм се бил. Затова, моля ви, нека да престанем да се държим като деца.

Томи обичаше да му се подмазват и се усмихна на този концерт от раболепни молби. Не отговори, но след няколко минути прибра оръжието.

— Ето, отворих го — каза Стив и отмести тежката плоча.

Томи погледна надолу в циментираната дупка. Извади от джоба си четвърт цент и го пусна, очаквайки да издрънчи на дъното. Тъй като дупката беше само шест метра, Биано трябваше да се закашля силно в подходящия момент, за да предотврати и най-малката вероятност Томи да чуе издрънчаването на монетата.

— По-добре да се махаме оттук — предупреди Биано.

— Значи тук сте намерили петрола, а? — попита Томи, без да му обръща внимание.

— Да — отговори Стивън Бейтс. — Изпомпахме седемдесет хиляди литра, за да докажем наличието на залежите. Извадихме го през тази малка дупка.

— Е, и къде е петролът? — настоя Томи. — Казахте, че не можете да го оставите да се излива на земята… затова трябва да сте направили нещо с него. Къде е?

— Ей там — отговори Биано и посочи голямата цистерна, на която гордо се открояваха белите инициали на компанията.

— Там има седемдесет хиляди литра? — попита Томи, присвивайки очи на лунната светлина.

— Точно така. Предполага се, че резервоарът е празен и никой не го проверява — каза Биано. — Трябваше да складираме някъде петрола.

— Да отидем да видим.

— Какво?

— Искам да видя петрола.

— Цистерната е запечатана. Не може да влезеш вътре.

— Глупости. Мога да вляза където си поискам. Да вървим.

— Резервоарът е херметично затворен. Не можеш да влезеш там.

Томи сграбчи Биано за яката на ризата и го дръпна към себе си.

— Не ме разбираш, докторе, и това наистина ме вбесява. Уж си умен, а на всеки мой шибан въпрос отговаряш с „какво“ или „не мога да го направя“. Това не са отговори. Като казвам, че искам да видя шибания петрол, ти ще речеш: „Добре, господин Рина. Последвайте ме“. Ясно ли е? Отговориш ли другояче, ще получиш удар по главата.

— Само ви казвам фактите. Не виждам защо настоявате на това насилствено представяне на вашата позиция.

— Защото не те харесвам.

— Д-добре — леко заеквайки отговори Биано. — Добре.

Томи най-сетне го пусна.

— А сега, ще видим ли петрола, или ще висим тук?

— Ще видим петрола — отговори Биано.

Групата тръгна към най-голямата цистерна. Луната осветяваше прясната боя, докато се изкачваха по малката стълба. Само Уейд остана при колата. Стигнаха догоре и пред очите им се ширна цялата нива. Километри ръждивочервени тръби кръстосваха полето, а тук-там бяха разпръснати цистерни. Гледката беше внушителна. На отсрещната страна на пътя се намираше изоставената сграда, която Биано бе намерил. Сега постройката беше боядисана в цветовете на компанията и на голяма табела отпред пишеше:

„ФЕНТРИС КАУНТИ ГАЗ И ПЕТРОЛ

РАЗРАБОТВАЕМ УЧАСТЪК 32“

Томи бе взел от колата кристална чаша и гарафа.

— Отвори шибаното нещо — каза той на Биано, като посочи огромния капак на цистерната, затегнат с двайсет ръждясали болта.

— Как? Няма да можем да махнем болтовете. Пък и непреработеният петрол вони ужасно.

— Отваряй — повтори Томи. — Искам да видя петрола.

— Мисля, че ще можем да разхлабим болтовете — каза Стив. — Ще използваме гаечния ключ от багажника на колата.

Изпратиха Джими Фрийз да го донесе. След няколко минути той се върна с гаечния ключ. Двамата със Стив се заловиха да отвинтват болтовете, но се редуваха всички, с изключение на Томи. Двайсет минути по-късно отвориха цистерната. Вече беше три и половина сутринта. Вдигнаха металния капак и го отместиха встрани. Томи се наведе и помириса въздуха.

— Нищо не надушвам.

— Трябва да слезеш долу — нервно каза Биано.

— Ако тук няма петрол, ти си мъртъв.

— Може да са го намерили и изпомпали — заеквайки рече Биано. — Не можеш да ме убиеш само защото кладенецът е празен.

— Само стой и гледай — обеща Томи.

— Стълбичката е вдясно от отвора — намеси се Стив, за да смени темата.

Томи погледна Джими Фрийз.

— Слез долу и ми донеси малко петрол.

— Защо аз?

— Защото аз казвам така. Искам да държа под око тези задници.

Джими взе гарафата и чашата и бавно сложи крак на стълбичката, сетне полека-лека изчезна в цистерната. Чуха го да кашля и да псува. След няколко минути се появи. Очите му сълзяха от изпаренията.

— Пълна е почти до половината — съобщи той.

— Резервоарът побира сто и четирийсет хиляди литра. Там долу има седемдесет хиляди — рече Стивън.

Джими вдигна кристалната гарафа, сложи я в краката на Томи и излезе от цистерната. Томи взе гарафата и я огледа на лунната светлина. Беше пълна до половината с непреработен петрол.

— Мамка му! — възкликна той, съзерцавайки черното злато.

— Нали ти казах? Кога ще ми повярваш? — попита Биано.

— Веднага щом го дам за анализ — отговори Томи.

Петролът в цистерната беше докаран от Санта Барбара. Стив го бе купил от една сондажна компания. Когато го изпратеше в лабораторията, Томи щеше да научи, че е висококачествен, с деветдесет процента чистота и без примеси. Разбира се, в цистерната нямаше седемдесет хиляди литра, а само двеста. Тъй като петролът е по-лек от водата, само трябваше да излеят двестате литра непреработен петрол във водните запаси на Карл Харпър. На повърхността на водата плаваха едва петнайсет сантиметра петрол.

Запушиха гарафата и слязоха на земята. Качиха се в лимузината и Биано погледна Томи. Явно нямаше да се наложи да го води в малкия офис на петролната компания и да го прекарва през онзи лабиринт. Скапаният мафиот бе налапал въдицата. Не откъсваше очи от гарафата. От време на време я взимаше, държеше я в ръцете си, оглеждаше петрола и се усмихваше.

— Добре, момчета, в играта съм.

— Каква част от това е наша? — попита Биано. — Още не сме обсъдили справедливото разпределение на акциите.

Томи го изгледа така, сякаш тази мисъл не бе минавала през главата му.

— Какво ще кажете за шейсет на четирийсет? — ухили се Томи. — Разбира се, аз ще получа шейсетте, а вие ще се занимавате с техническите подробности и ще вземете четирийсет.

— Това е живо прецакване — каза Дъфи.

— Съвсем не. Ще получим четирийсет процента от милиарди долари — възрази Биано. — Хайде, доктор Сътън. Това е по-добро, отколкото можехме да се надяваме, ако се бяхме опитали да откраднем от казината в Лас Вегас… Споразумяхме се — обърна се той към Томи и добави: — Но трябва да побързаш. Борсата може да замрази търговските сделки с компанията.

— Ще се върна тук с парите за по-малко от ден — рече Томи, галейки гарафата с петрола, сякаш беше вълшебен дух.

— Добре — съгласи се Биано.

Томи кимна на Уейд, който включи на скорост. Отправиха се към Фресно, където чакаше частният самолет. По пътя Биано се вторачи в Томи.

— Какво си ме зяпнал, бе? — изръмжа мафиотът.

— Знам всичко за теб и за малкия ти брат — рече Биано. — Вероятно ще трябва да искаш разрешение от него, за да вземеш парите.

— От никого не искам разрешение за нищо.

— Чух, че той е шефът. Той взимал решенията.

— Не си чул добре!

Дъфи си мислеше за Биано, който бе изиграл ролята си перфектно — изпълняваше с нежелание исканията на мишената, после се правеше, че е принуден да се съгласи. Когато накрая получи петрола, Томи беше убеден, защото собствените му въпроси и настоявания бяха довели до този резултат. Сега беше готов да предприеме сделката. Когато жертвата налапаше стръвта, измамниците винаги го пращаха да донесе още пари. Това се наричаше „командировка в страната“.