Стивън Канел
Мошеникът (29)

28.
Засечката

Двамата федерални агенти в сивата служебна кола видяха Виктория да излиза от Макаронаджийския палат в Атлантик Сити. Командирът се казваше Стан Келерман. Оставаха му пет месеца до пенсиониране. Беше видял много неща, но най-много мразеше, когато „някой от нашите“ се окажеше „гнила ябълка“. Той видя през бинокъла как Виктория спря такси.

До Стан седеше Шийла Уорд. Тази година беше първата й във ФБР. Двамата нямаха нищо общо помежду си, като се започнеше от мнението им за работата и се стигнеше до музиката, която слушаха. Шийла се надяваше да научи нещо от Станли, но той беше окаян негодник, който само издаваше заповеди.

— Свържи се с Грег — излая той. — Провери дали я е засякъл.

Тя взе микрофона.

— Тук е Червено куче. До Мързеливеца. Засече ли жената?

— Потвърдено.

Екипът на ФБР за електронно наблюдение беше проникнал във видеоохраната на Джо Рина и използваше собствената му система, за да го следи. В мазето имаха човек, който наблюдаваше три пиратски монитора. Томи и Джо Рина бяха главните мишени заради провалилия се съдебен процес. ФБР се стресна, когато Виктория Харт, прокурорката, която оплеска делото, влезе в Макаронаджийския палат и се показа на мониторите, свързани с камерите в коридора пред кабинета на Джо Рина. За съжаление нямаше начин да видят какво става вътре, защото Джо никога не би позволил да инсталират камери в кабинета му, но я видяха да влиза при него с папка под мишница. След десет минути Виктория излезе без папката — много странна и обезпокоителна случка.

Стан протегна ръка и грабна микрофона от Шийла, която стисна зъби от яд, но не каза нищо.

— Какво мислиш, Грег?

— Знам ли. Казваш, че прокурорката, която се опитваше да осъди онова лайно, го е посетила и му е оставила някаква папка. Мисля, че тук има нещо гнило.

— И аз. Ще я проследя. Да видим какво ще стане.

Стан и Шийла проследиха Виктория до летището на Атлантик Сити и я видяха да си купува билет. Когато се отдалечи, те хукнаха към гишето, изблъскаха ядосаните клиенти, показаха значките си и научиха, че Виктория ще пътува със следващия полет за Сан Франциско. Самолетът щеше да излети след час.

Стан Келерман се обади в кабинета на Гил Грей, откъдето му казаха, че областният прокурор е в командировка. Свързаха се с хотелската стая на Гил и намериха безличния областен прокурор точно когато се бе върнал от голф. Обясниха му какво става и той се умълча. Умът му преценяваше евентуалните възможности.

— Какво искате да направим? — попита Стан. — Не мога да напусна Атлантик Сити без специално разрешение за преместване, но можем да кажем на колегите да чакат в Сан Франциско. Знам номера на полета й. Ще изпратим нейна снимка на агентите там.

— Чакайте малко — каза Гил, притисна слушалката до гърдите си и се опита да анализира ситуацията.

Трудно му беше да повярва, че Виктория Харт се е поддала на корупция, но инак не би отишла в телевизията и не би го обвинила в несправяне с работата. Може би онази заплаха към Джо Рина не беше толкова глупава, колкото първоначално помисли. Ако току-що си загубил най-важния си свидетел, какъв по-добър начин да прикриеш следите си от този да атакуваш Рина? Виктория все още се водеше на работа в канцеларията на Гил. Това можеше да се окаже смущаващо от политическа гледна точка. Грийн най-сетне бе успял да се включи в краткия списък на кандидати за заместник-губернатор. Един скандал в прокуратурата щеше да бъде пагубен, освен ако не съумееше да направи така, сякаш той е режисирал разследването, за да изкорени корупцията. После щеше да се възползва от това. Вече се чуваше как на пресконференцията казва: „Не става дума за политика, а за неподкупно правителство“. Можеше да има страхотен телевизионен отзвук, ако контролираше нещата.

Той отново долепи слушалката до ухото си и се прокашля.

— Добре. Проследете я в Калифорния и ме дръжте в течение. Ако направи нещо незаконно, арестувайте я и незабавно ме информирайте. И благодаря за обаждането.

— Няма защо.

Виктория се качи на самолета. Стан се преоблече като стюард и отиде да види дали тя не е с някой от старите им познайници. Прокурорката беше сама. До нея не седеше никой. Келерман прегледа списъка на пътниците и се върна.

— Имаме ли някой познат на борда? — попита Шийла.

Той дори не я погледна. Само изсумтя, а тя отново стисна зъби. Този тип наистина я вбесяваше.

 

 

Биано посрещна Виктория на летището в Сан Франциско. Друг екип от агенти на ФБР ги видя как се целунаха, хванаха се за ръце и излязоха от залата. Двамата цивилни агенти ги последваха на дискретно разстояние.

Старшият се казваше Грейди Хънт — нисък и набит тип с плоско лице. Прякорът му беше Окото на чука и му подхождаше. До него вървеше Дени Денистън — висок, русокос и обикновено облечен в костюми в светли тонове и ризи в пастелни цветове. Говореше спокойно, но имаше избухлив нрав, който му бе спечелил прозвището Изненадата.

— Знаеш ли кой е мъжът? — попита Грейди.

— Струва ми се познат. Мисля, че съм го виждал някъде.

Двамата се качиха в колата и зачакаха. След няколко минути мишените потеглиха с жълт форд. Грейди включи на скорост и пое след тях.

— Виждал съм този тип някъде. Може би на снимка на стената в главното управление — размишляваше Денистън.

В същия миг Грейди щракна с пръсти.

— Не е на стената, а в списъка. Казва се… Нещо с „Б“…

— Биано Бейтс. Той е в списъка на десетте най-търсени престъпници — досети се Денистън. Той работеше сума ти години във ФБР, но още не му се бе случвало да види някой от този списък. — По дяволите! Какво ще правим сега?

— Да се обадим в управлението.

Обадиха се в Ню Джърси и разговаряха със Стан Келерман, който ги свърза с Гил Грийн.

— Оказва се, че Вики Лисицата не е чак толкова хитра, а? — подхвърли Стан.

— Тя общува с известен престъпник. Извършила е куп нарушения. Тази работа може да се окаже голяма. Идвам при вас — каза Гил, който вече изчисляваше на ум политическите дивиденти.

— Какво да кажа на екипа в Сан Франциско? — попита Стан.

— Там се мъти нещо голямо. Искам да разбера всичко, преди да пристъпя към действие. Изчакайте, докато Виктория остане сама и я задръжте. Заведете я в сградата на ФБР. Следете Бейтс, но не го арестувайте. Взимам първия самолет.

 

 

Грейди Хънт и Дени Денистън проследиха Виктория и Биано до един малък, но чист двуетажен мотел до яхтклуба „Голдън Гейт“. След пет минути мотелът беше обсаден от пет екипа. Всички бяха готови за действие.

В три и трийсет Биано се качи в жълтия форд. Отправи се към Маркет стрийт. Два екипа тръгнаха след него, а останалите влязоха в мотела.

Виктория беше в стая 22. Те избиха вратата без предупреждение.

— Стой! Не мърдай! ФБР — изкрещя Грейди Хънт и насочи деветмилиметровия пистолет „Берета“ към вътрешната стена. — Лягай на пода! Веднага!

Виктория разопаковаше багажа си и ги погледна стресната.

— Какво правите? — заеквайки попита тя.

— По лице! Веднага!

Тя коленичи и преди да легне на пода, Грейди се нахвърли върху нея и бързо й сложи белезници. Измъкнаха я от стаята и я наблъскаха на задната седалка на служебната кола.

Акцията продължи по-малко от две минути.

Сградата на ФБР на Флауър стрийт в центъра на града приличаше на всички останали в страната. Мебелите бяха стари, стаите — претъпкани, прозорците — оплюти от мухи, а стените — тухлени. Навсякъде бяха разхвърляни пластмасови чаши от кафе и фасове.

Затвориха я в стая с еднопосочно огледало. Стоя там един час сама, като се чудеше какво да направи. Явно се беше натъкнала на екип за наблюдение, но не й беше ясно с каква информация разполагат. Надяваше се да измисли нещо и да я пуснат. Бе работила като прокурор пет години и знаеше, че има две основни причини ченгетата да държат някой заподозрян по този начин. Оставени сами, арестантите с гузна съвест често се отпускаха и дори заспиваха, защото щом ги заловяха, те се приготвяха за най-лошото и се примиряваха. Невинните обаче бяха неспокойни, крачеха из килиите и изпадаха в паника, защото знаеха, че не са направили нищо. Виктория беше убедена, че я наблюдават, затова извика:

— Процедурата ми е ясна, момчета. Самата аз съм прилагала този номер стотици пъти. Нямам намерение да заспивам, така че хайде да продължим.

Когато никой не се появи, тя обмисли втората причина, поради която биха държали някого сам. Правеха го, когато обикновено чакаха идването на главния разпитвач.

Гил Грей пристигна в 5:35. Поиска полиграф и им каза да доведат Виктория.

Беше облечен в консервативен сив костюм, тъмносива вратовръзка и подходяща кърпа в джобчето. Безличните му черти бяха аранжирани в невъзмутимо изражение.

— Виктория, бих желал да кажа, че се радвам да те видя — сухо каза той.

— Кажи го, Гил. Неискреността явно винаги ти помага.

— Стигнахме до същността само с две реплики — усмихна се той. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че те виждам в такова неприятно положение. Никога няма да ти простя за онова телевизионно интервю.

— Бих искала да знам защо съм арестувана.

— По хронологичен или по азбучен ред да изброя провиненията ти?

— Нека просто да са смислени.

И той й разказа, че ФБР наблюдава Макаронаджийския палат и са я видели да се среща с Джо Рина и да му оставя някаква папка, после за общуването й с Биано Бейтс, известен престъпник. Предупреди я, че ако знае нещо, това я прави съучастник във всичките му престъпления. Виктория го гледаше, като усилено се опитваше лицето й да не я издаде.

— Дотук не виждам никакво престъпление — каза тя. — Джо Рина не е издирван за нищо. Мога да се срещам с него, без да ме заплашва обвинение. А що се отнася до господин… как му беше името?

— Бейтс.

— Ами, той ми каза, че е Къртис Фишър. Преди пет дни се запознахме в един бар. Струва ми се приятен. Твърдиш, че е престъпник, така ли? Не мога да си го представя.

Изражението на Гил Грей беше абсолютно непроницаемо. Нищо не можеше да се разгадае. Тънките устни и редките му коси се бяха слели на бледото безизразно лице.

— Виктория, положението ти е много неприятно. Позволи ми да изброя няколко вероятни сценария.

— Моля.

— Мисля, че историята е следната… Ти искаше да напъхаш Джо Рина в затвора. Може да е заплашил теб или семейството ти или просто да ти е предложил адски много пари. Сключила си сделка с него и си му издала местонахождението на свидетелката си. Карол и две смели ченгета са убити. Делото е прекратено и ти отиваш в Сан Франциско, за да харчиш парите и да се забавляваш с един федерален престъпник.

— Тук има много предположения, Гил. Вероятно ще искаш да ги подсилиш с доказателства, преди да ме обвиниш в нещо. Имаш ли документи за всичко това?

— Заснели са те на видеото, когато вчера си оставила папката на Джо Рина. — Той се усмихна мрачно. Усмивката му беше напрегната и противна. — Какво имаше в нея?

— Семейни снимки — уклончиво отговори тя.

— Биано Бейтс е измамник, който фигурира в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР. По време на петгодишната ти служба в прокуратурата този списък ти е бил изпращан всеки месец. Бейтс е в него от двайсет и шест месеца. Снимката му е закачена на стената.

— Не обръщах голямо внимание на онези списъци, Гил. Бях твърде заета да ти върша работата.

— Бейтс е тук, в Сан Франциско. Следят го непрекъснато. Щракна ли с пръсти, свършено е с него. Можех да го арестувам заедно с теб, но тъй като сме работили съвместно, помислих, че дължа тази среща първо на теб. Щом настояваш да играем твърдо, веднага ще го пипнат.

Той я наблюдаваше внимателно и видя как тя леко трепна, като чу това. Явно Гил беше на прав път.

— Не ми дължиш среща. Просто се опитваш да ме накиснеш.

— Не е необходимо да те накисвам, Вики. Ти си в ръцете ми. Биано Бейтс също. Не е нужно да търся доказателства, за да предявя обвинения към него. Имам дълъг списък с престъпленията му.

— Добре, какво искаш тогава?

— Не съм добър адвокат. Убеден съм, го знаеш.

Тя се въздържа от коментар.

— Но много добре познавам човешката душа и знам правилата на играта. Ето защо се питам: „Защо става така? Защо Виктория прави такива глупашки номера?“. И знаеш ли какъв е отговорът? Тук се мъти нещо друго. Има част от ребуса, която не виждам. Ти си твърде умна за сценариите, които току-що изброих. Ако ми се довериш, може да ти помогна. Вероятно ще сключим сделка и ще намалим обвиненията срещу теб и Бейтс.

Виктория се вторачи в него.

— Каква сделка?

— Признай всичко и сетне ще измислим нещо.

— Задържай, като пускаш, а? — усмихна се тя. — Не и с теб, Гил. Това става само когато играта се дирижира от измамници.

— Не разбирам за какво говориш.

— Сигурна съм, че не разбираш — каза тя, после се умълча. — Не мисля, че ще можем да се споразумеем, Гил. Обвини ме в каквото искаш, сетне ще видим какво ще стане.

Той дълго седя на стола, съзерцавайки ръба на панталона си, сякаш там се криеше отговорът.

— Това не е съвсем неочаквано, но жалко все пак. — Обърна се и натисна звънеца до вратата. След минута в стаята влезе Грейди Хънт, облечен в кевларен екип. — Арестувайте Бейтс. Използвай СРС. Ако се опита да избяга, не му четете правата и го обезвредете.

— С удоволствие — рече Грейди и излезе.

— Нима ще го убиеш хладнокръвно? — попита Виктория.

— Знаеш какви са онези от СРС — тихо отговори Гил.

Тя знаеше всичко за Специалните разузнавателни сили. Те бяха прословути. Раздаваха правосъдие на улицата. Намираха набелязания престъпник и вместо да го арестуват, го следяха и изчакваха да извърши някакво престъпление, после хладнокръвно го застрелваха. Това бяха узаконени екзекуции. Ако Биано се опиташе да избяга, както сигурно щеше да направи, СРС щяха да го убият, без да задават въпроси.

Виктория се опита да продължи с блъфа си, но непрекъснато си представяше как Биано лежи в локва кръв и умира самотен. Гил я наблюдаваше през цялото време и педантично махаше невидими прашинки от сивия си костюм. Времето минаваше. Накрая Виктория не издържа.

— Добре. Отмени заповедта. Ще сключим сделка.

Той протегна ръка и натисна звънеца. Друго униформено ченге подаде глава през вратата.

— Кажи на агент Хънт, че заповедта се отменя. Нещата може да се развият в различна насока.

Виктория постигна възможно най-доброто споразумение. Сделката включваше обещанието на Гил тя да бъде адвокат на Биано, след като го арестуват. Гил настоя да провери показанията й с детектора на лъжата. Заведоха я в другата стая и я свързаха с полиграфа.

През следващия час тя му разказа цялата история и му обясни етапите на измамата. Гил Грей и двама агенти от ФБР слушаха внимателно, а детекторът проверяваше достоверността на разказа й. Накрая се почувства уморена и омърсена. Догади й се. Беше издала всичко с единственото извинение, че не можеше да се примири с мисълта да убият Биано.

— Това ми харесва — отбеляза Гил.

— Моля?

— Харесва ми. Ако номерът мине, Томи ще ни предаде Джо. А пипнем ли Джо, ще спечеля аз.

Двамата агенти не разбраха. Само Виктория знаеше, че Гил има предвид шанса си да стане заместник-губернатор на Ню Джърси.

— Ще продължим с играта, така ли?

— Да. Само че сега сме партньори. Ти ще ни държиш в течение. Щом играта свърши, ще пипнем всички.

Тя го погледна, без да знае какво да направи. Накрая възмутена поклати глава.

— Ти не преставаш да ме учудваш, Гил. Падаш все по-ниско и по-ниско.

— Поне не спя с престъпници — сряза я той.

Сетне й даде вибриращ пейджър, свързан със сателит и й каза да се обажда на всеки дванайсет часа, инак ще я търсят през същия интервал. Предупреди я, че ако не им сътрудничи, ще арестуват всички и сделката ще бъде анулирана.

Сетне я откара до мотела с правителствената кола. Когато стигнаха на една пряка оттам, той я пусна да слезе. Но преди Виктория да тръгне, Гил я спря.

— И, естествено, нали разбираш, че както и да свърши цялата история, ще се погрижа да отнемат адвокатските ти права.

— Ще се видим на делото — отговори тя и изчезна в мрака.