Стивън Канел
Мошеникът (34)

33.
Притиснати до стената

— Сградата гори! — истерично изкрещя в телефона Виктория точно в 12:35 следобед. — Не можем да излезем! Стълбището е пълно с пушек!

Диспечерът от пожарната получи електронно потвърждение, че в „Пен Мючуъл Билдинг“ има пожар.

— Отидете на покрива! — каза той на уплашената изпълнителна директорка. — Всички да се качат там.

Грейди Хънт видя пушека, който се виеше от прозорците на двайсет и петия етаж и веднага усети, че му предстоят неприятности. Двамата с Денистън се втурнаха към сградата, когато пристигна първата пожарна кола.

— Хей, не влизайте там! — извика пожарникарят, но Грейди и Дени се вмъкнаха вътре.

Във фоайето нямаше пушек, но асансьорите бяха пълни с хора, изпаднали в паника. Алармените системи звъняха оглушително.

Пожарникарят хвана Грейди и извика:

— Няма да повтарям. На двайсет и петия етаж има пожар.

— Махни си мръсните ръце! — отговори Грейди, извади значката си и я тикна в лицето му.

— Не ме интересува дори да си президентът Клинтън! Излизай от сградата!

Тогава Грейди и Денистън сграбчиха стъписания пожарникар, повалиха го на земята и влязоха в асансьора. Стигнаха до двайсет и четвъртия етаж, но там вратите се заключваха с компютър. Изскочиха навън, намериха аварийните стълби и изтичаха на последния етаж. Стълбището беше изпълнено с пушек и в следващия миг те видяха защо… На площадката горяха два метални контейнера с отпадъци.

— Това е работа на онова шибано копеле — каза Грейди и хукна по коридора.

Няколко прозореца на източната страна бяха счупени и от тях се виеха кълба дим. Под всеки беше запален по един контейнер за отпадъци. Нищо друго на пода не гореше. Контейнерите бяха пълни с тапицерията на столовете и изпускаха гъст черен дим.

После агентите чуха бръмчене на хеликоптер.

— Към покрива! — изкрещя Грейди.

Двамата с Денистън извадиха пистолетите и хукнаха нагоре по стълбите.

Биано ги чакаше на покрива. Нанесе силен удар в четвъртитата челюст на Грейди. Агентът отхвръкна назад, строполи се на площадката и изпадна в безсъзнание.

Алекс, Томи и Виктория тичаха към хеликоптера.

Биано погледна стъписания Денистън, който бе насочил пистолет срещу него. Изрита го от ръката му. Двамата се изправиха един срещу друг. Биано не мислеше, че русокосият хубавец ще му създаде големи затруднения. Но Дени се ядоса, кипна от гняв, хвърли се върху Биано и го повали на земята.

Томи видя всичко това от хеликоптера. Дъглас се търкаляше с някакъв тип, когото не бе виждал дотогава.

Мафиотът реши, че сградата гори и побърза да се измъкне оттам колкото е възможно по-бързо. Не видя металните контейнери за отпадъци, които Биано запали. Прибра удостоверенията в куфарчето си, чу, че Виктория извика: „На покрива!“ и хукна, без да задава въпроси. И сега гледаше от хеликоптера как бият личния му геолог. Томи слезе да му помогне.

— Имам място само за още един! — извика пилотът.

Томи още не искаше да се разделя с доктор Кларк, затова се приближи до Денистън, който душеше Биано, и спокойно го ритна в главата. Изправи Биано и го повлече към хеликоптера.

— А другият? — попита пилотът, сочейки Дени, който се бе хванал за главата.

— Каза, че няма нищо против да го вземеш при следващия курс — отговори Томи.

Хеликоптерът се издигна и отлетя. Приземиха се пет пресечки по-нататък и слязоха. Пилотът се върна за последния човек на покрива. Адвокатът беше втрещен. Беше му дошло твърде много за един ден и искаше да се върне в кантората си. Томи, Биано и Виктория взеха такси до „Пен Мючуъл Билдинг“, вмъкнаха се в гаража, качиха се в колата на Томи и изчезнаха, без да ги забележат в суматохата.

 

 

— Наздраве за шибания петрол! — каза Томи, вдигна чашата с шотландско уиски и я изпи на един дъх.

Вече изглеждаше пиян и се хилеше на принудително доведената си публика — Биано, госпожица Луна и Уейд и Кийт Съмърланд. Ухото на Кийт още бе превързано от удара на Виктория.

— Къде са момичетата? — обърна се Томи към Уейд, който бе поръчал няколко стриптийзьорки.

— Трябва да дойдат всеки момент, Томи.

— Казваш, че никога не си била в Лас Вегас, а? — попита Томи и Виктория поклати глава. — Виждаш ми се позната. Това ме побърква, но ще се сетя.

Намираха се в апартамента на Томи в „Риц“. Удостоверенията за акциите бяха в отвореното куфарче на масата.

— И така, сключихме сделката — каза той, поглеждайки Биано с крива усмивка. — Тъй като доктор Сътън се оказа шибан предател, няма да му дам дяла. Неговите двайсет процента идват при мен. А що се отнася до твоите двайсет, доктор Кларк, мисля, че са твърде много. Каква работа си свършил?

— Господин Рина — започна Биано, който бе загубил очилата си по време на схватката с Денистън и присвил очи, се преструваше, че едва вижда Томи. — Аз направих всичко. Открих залежите. Без мен нямаше да имате петролна компания. Нали сключихме сделка?

— Имаш ли писмен договор? — злобно се ухили мафиотът.

— Ами, не, но имаме устно споразумение.

— Така ли? Имаш ли свидетели на шибаното устно споразумение?

— Доктор Сътън…

— Той не се брои. Някой друг?

— Не, но сигурно си спомняте…

— Не, не си спомням за никакво споразумение с теб, празна главо. И тъй като остава само твоята дума срещу моята, надявам се, че няма да ме наречеш лъжец, защото ако го направиш, ще измета пода със задника ти. — После Томи се усмихна. Уейд и Кийт се засмяха заедно с него. — Не е толкова трудно да правиш бизнес. Всички разправят, че не било лесно. Нищо работа.

Усмивките на двамата бивши полузащитници бяха напрегнати и неестествени. Томи беше едва метър шейсет и седем, но ги плашеше до смърт.

 

 

Джо Рина спря пред главния вход на белия като алабастър хотел „Риц-Карлтън“ на Стоктън стрийт. Слезе от лимузината и стъпвайки на пръсти, се отправи към фоайето, където го чакаше Рио Уелс. Без да разменят нито дума, двамата влязоха в бара и седнаха на една маса в дъното. Беше 5:30 следобед и заведението започваше да се пълни. Звънът на чашите и смехът заглушаваше разговора им.

— Какво научи? — тихо попита Джо.

— Не знам какво става, по дяволите, господин Рина, но със сигурност има нещо гнило.

— Казвай.

— Томи наистина се мотае с онзи тип, чиято снимка ми изпратихте. В момента е горе с него и с една дебелана на име Лора Луна. Там са и двама от хората ви от Лас Вегас, Кийт и Уейд Съмърланд.

Джо леко трепна. Преди два месеца бе наел братята Съмърланд да проверят чиповете на Бахамските острови. Каза на Томи да ги наглежда, а сега действаха заедно. Той потисна чувствата си и попита:

— А моите пет милиона?

— Не видях пари, но може да са в дипломатическото му куфарче или в багажа.

— Да. Колко човека имаш тук?

Джо вече кипеше от гняв.

— Петима, заедно с мен. Всички са обучени специалисти, бивши командоси от „Делта Форс“.

— Добре. Да отидем да видим какво е намислил брат ми.

Те излязоха от бара, минавайки покрай Тиодор Х. Бейтс, който взе слушалката и се обади в апартамента на Томи. Изчака телефонът да иззвъни веднъж и затвори, преди Томи да отговори. Иззвъняването щеше да е сигнал за Биано и Виктория, че Джо е тръгнал.

Джо и Рио Уелс се качиха на асансьора за етажа на Томи и срещнаха двама от специалистите, чиито очи приличаха на влажни камъни. Стояха на аварийното стълбище. Рио се обръщаше към тях само с бойните им псевдоними — Пехотинеца и Морския.

— Предайте на екипа да бъде в готовност — заповяда той.

Пехотинеца, който беше командир на частта, започна да шепне по радиопредавателя си. След минута една врата се отвори. Оттам излезе друг мъж в сив костюм и направи знак на Рио. Приближиха се до него и влязоха в стаята, без да разговарят.

Вътре имаше още двама мъже и купища сложна апаратура. От стената стърчаха жици.

— Какво е това, по дяволите? — попита Джо.

— Антитерористична апаратура — отговори Рио. — Брат ти е в съседния апартамент. Можеш да го видиш и чуеш.

— Как? — учуди се Джо.

На пода имаше четири отворени куфара — почти празни, а на леглото — два шлема с визьори. На всеки беше прикрепена щурмова пушка, а от огромния мерник, разположен в лявата страна на шлема, се подаваше гъвкав метален кабел. От другата страна излизаше кабел, свързан с компютъра, чиито жици бяха пъхнати в стената.

— Това е направено за терористи, които държат заложници. Онази палка ей там отчита и регистрира точно къде в стената са носещите греди. После, с високоскоростни дрелки пробиваме стената и пъхаме три миниатюрни видеокамери. С помощта на компютъра определяме цветови код на всеки човек в стаята. Терористите са „зелени“, а заложниците — „червени“. Компютърът приема информацията и смесва компонентите. В резултат можеш да виждаш през стената, както и структурните елементи, така че като стреляш, да не засегнеш носещите греди. Сложи си шлем и погледни през мерника.

Джо надяна на главата си шлем, спусна визьора и вдигна пушката.

— Нищо не виждам — каза той.

— Включи захранването — обърна се Рио към един от мъжете.

Бившият командос щракна копчето и Джо мигновено видя какво става в съседната стая. Това беше обагрена в зелено магия. Петимата човека бяха оцветени в различни цветове — трима в червено и двама в зелено. Жената влезе в банята.

— Зелените са главорезите на Томи. Брат ти, жената и онзи тип, който е направил удара в казиното ти, са оцветени в червено. Искаш ли да чуеш какво си говорят? — попита Рио, натисна друго копче и Джо позна пиянския глас на брат си.

— … сякаш само той разбира от всичко. Като че ли ако не беше шибаният Джо, нямаше да можем да се изпикаем.

Джо едва се въздържа да не натисне спусъка. Пред никого не бе говорил лоши неща за Томи. Връзката помежду им беше сицилианска. А сега Томи го унижаваше пред непознати. Джо махна шлема. Не искаше да слуша повече.

— Ще очистите ли братята Съмърланд? — попита той.

— Всичко ще стане безшумно — отговори Рио. — Никой няма да чуе нищо. Първо ще ликвидираме тях, за да не пречат по време на операцията.

— Добре. Да вървим. Да го направим — нетърпеливо каза Джо.

Двамата снайперисти сложиха шлемовете, а Джо и Рио излязоха в коридора при Пехотинеца и Морския. Пехотинеца се бе преоблякъл като хотелиерски прислужник и носеше празна бутилка шампанско. Почука на вратата и Томи я открехна.

— Казвай…

— Безплатно шампанско от управителя.

Томи махна веригата и Рио и Морския нахлуха вътре, поваляйки го на пода.

Уейд и Кийт извадиха пистолетите и на стената едновременно се появиха две дупки. Смъртоносният огън покоси двамата полузащитници и белите им ризи се обагриха в червено.

Джо влезе и презрително погледна брат си. Очите му бяха изпълнени със смесица от гняв, обида и разочарование.

— Да, без Джо наистина нямаше да можеш дори да се изпикаеш — каза той. — Радвам се, че си го разбрал.

Томи се надигна на лакти, втрещен.

— Какво правиш тук? Мислех, че си в Ню Джърси.

— Аз пък мислех, че си в „Залива на сабите“. После разбрах, че ограбваш банката ми в Насо.

— Джо… Няма да повярваш. Богати сме!

— Къде са парите ми, Томас? — студено попита Джо.

Никога не го беше наричал „Томас“. Сякаш се обръщаше към непознат.

В същия миг Виктория излезе от банята. Беше махнала подплънките и перуката. Нахлу в стаята със смях.

— Томи, миличък, в банята няма тоалетна хартия и…

Изведнъж спря и се стъписа, виждайки Джо Рина и другите мъже.

Томи най-после се досети къде я бе виждал, но вече беше късно.

— Това си ти… Виктория Харт — каза той.

— Чукаш се с кучката, която се опитваше да ме осъди? — Джо трепереше от яд. Томи никога не го бе виждал в това състояние. — Къде са парите ми, Томас?

— Няма ги, Джо. Купих петролна компания за нас двамата. Погледни.

Той се приближи до масата и грабна отвореното дипломатическо куфарче, за да покаже на брат си удостоверенията за акциите, но те бяха изчезнали. Бяха написани на разтваряща се във вода хартия, каквато използваха букмейкърите за незаконни залози. Виктория ги бе взела незабелязано, докато отиваше в банята и ги бе пуснала в тоалетната. Изчезнаха за секунди.

— Кучко проклета! Ти си ги взела. Бяха тук преди минута. Кълна се, Джо! Кажи му! — изкрещя Томи на Биано. — Разкажи му за петролната компания.

— Не знам за какво говориш, Томи. Каква петролна компания? Няма такова нещо. Просто му върни парите. Не трябваше да ги отмъкваме. Знаех си — отговори Биано.

— Как така няма петролна компания? Какви ги дрънкаш? Нали използвахме парите, за да купим акциите.

Томи се надигна и Джо го ритна, запращайки го към стената. Томи кипна, скочи и понечи да се хвърли върху него, но в лицето му насочиха два пистолета и той замръзна на мястото си.

Джо зареди оръжието си и бавно го доближи до очите на брат си.

— Къде са парите ми?

— Няма ги, но притежаваме компанията.

— Парите са в багажника на колата — обади се Биано.

В малките кръгли гущерски очи на Томи се четеше объркване и паника.

— Да вървим да видим — студено каза Джо.

Качиха се в асансьора и слязоха в подземния паркинг. Томи беше принуден да даде ключовете на взетия под наем линкълн. Джо отвори багажника. Двата куфара, които Томи бе донесъл от Насо, бяха там. Джо ги отвори и извади няколко пачки, все още с бандероли от Търговската банка на Бахамските острови.

— Как са се озовали тук? — учуди се Томи. Не можеше да повярва на очите си.

— Да сложим край на всичко това — обърна се Джо към Рио, който направи знак някому.

Един микробус потегли, сетне спря до линкълна. На предната седалка седяха двамата снайперисти.

Рио извади пластмасови белезници и ги сложи на Биано, Виктория и Томи, после ги блъсна към микробуса.

— Аз съм твой брат — каза Томи, гледайки в изпълнените с омраза очи на Джо.

— Аз нямам брат. Имах, но той умря.