Стивън Канел
Мошеникът (36)

35.
Задържай, като пускаш

Никой не знаеше какво се бе случило с Томи и Джо Рина. Двамата братя просто изчезнаха. Нямаше ги от два дни. После, без предизвестие и покана, Виктория Харт влезе в кабинета на Гил Грей в Трентън и застана пред дъбовото бюро на безличния областен прокурор.

— Виктория — студено каза той, — изненадан съм, че имаш дързостта да дойдеш тук… без да споменавам за евентуалното ти съучастие в убийството на няколко федерални агенти в базата „Президио“.

— Нямам нищо общо с убийствата, Гил. Ако ти си ги накарал да ме следят, тогава може би вината е твоя. Доколкото си спомням, следенето не влизаше в сделката ни.

— Мисля, че можем да спорим безкрайно по този въпрос.

— Разбира се. И накрая аз ще спечеля. Не бях издирвана за нищо конкретно. Не можеш да докажеш, че съм знаела нещо за досието на Биано Бейтс, затова зарежи увъртането.

— Предполагам, че има причина за посещението ти.

Изражението му беше все така безучастно.

— Може би има начин да спасим няколко клаузи от първоначалното ни споразумение, Гил, но ще трябва да го променим по някои ключови въпроси.

— Защо?

— Защото вече не държиш добри карти. Всъщност картите ти са ужасни, особено в политически аспект. Разследването ти завърши катастрофално. Загуби трима федерални агенти. Опита се да натопиш помощник-прокурора си. Списъкът на грешките ти е внушителен.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— И какво предлагаш?

— Искаш ли въпреки всичко нещата да се обърнат в твоя полза? Какво ще кажеш, ако Томи Рина даде показания срещу брат си?

— Скрила си Томи Рина?

— Никого не крия. Пък и той не е търсен за никакви престъпления, Гил, макар че цял живот ги е вършил. Но Томи знае, че брат му няма да намери покой, докато не го убие. Предпочита да излежи седем години за убийство втора степен, отколкото цяла вечност заради тъпотата си.

— Добре, Томи ще свидетелства. Но никой не е виждал Джо.

— Мога да уредя да ти го доведат пред вратата.

— И какво ще каже Томи?

Виктория бръкна в чантата си, извади купчина листа и му ги даде. Гил ги прегледа набързо, остави ги на бюрото и каза:

— Тук пише, че Джо му е заповядал да убие Карол Сесник, Боби Манинг и Тони Короло. Но самопризнанията не са подписани.

— Подписаният екземпляр е на сигурно място.

— Аха…

— Томи е готов да даде показания пред съда, но ти трябва да направиш няколко неща, за да спечелиш издигането си в политиката.

Гил се умълча. Виктория погледна през прозореца, опитвайки се да не издава безпокойството си.

— Добре. Каква е цената?

— Три неща — отговори тя, като с нежелание отмести поглед към него. — Първо ще обещаеш, че ще съдиш Томи Рина за убийство втора степен, а не първа, и ще му уредиш присъда от седем години.

— Но той е натиснал спусъка.

— Знам, но това е единственият начин да си отвори устата.

— Томи е убиец.

— Списъкът на враговете му е по-дълъг и от този на Кадафи. Томи е очистил твърде много играчи. Вероятно няма да излезе жив от затвора.

— А номер две?

— Ако излежи присъдата си, ще му гарантираш включване във Федералната програма за закрила на свидетеля.

— И последното?

— Ще уредиш всички обвинения срещу Биано Х. Бейтс да бъдат оттеглени.

— Разбирам. Аз съм само един областен прокурор. Федералните власти обикновено не правят онова, което им кажа.

— Престани да ме будалкаш, Гил. И двамата знаем, че силите за борба с организираната престъпност отдавна искат да пипнат братята Рина. Колко пари, мислиш, че са похарчили миналата година, за да изградят обвинение срещу Джо и Томи?

— Нямам представа.

— Четиристотин петдесет и девет хиляди долара, без да се броят разходите и извънработното време. Да ги закръглим на половин милион. Само за една година. ФБР ще се съгласят със сделката, която предлагам, Гил. Ще приберат на топло двете лоши момчета, а ти ще станеш герой.

— Биано Бейтс е в списъка на десетте най-търсени престъпници. ФБР няма да иска да преговаряме за него.

— Той е престъпник с „бяла якичка“. Не проявява насилие. Ако не уредиш неговия въпрос, няма да се споразумеем.

Тя се вторачи в него. Той също фокусира в нея безизразните си очи.

Накрая Виктория стана, затвори куфарчето си и тръгна към вратата.

— Знаеш, че подадох заявление до адвокатската колегия в Ню Джърси да ти отнемат правата. Изненадан съм, че не искаш да преговаряме по този въпрос.

— Вече не желая да бъда адвокат, Гил. Не е забавно, защото разбрах нещо…

— Какво?

— Винаги съм искала правото да се занимава с доброто и лошото, но не е така.

— А как?

— Занимава се със законното и незаконното. Това е съвсем различно схващане, което се отнася до деликатните въпроси в правораздаването. Изхвърля самопризнанията от съдебната зала и не допуска доказателства по технически причини. Тази игра вече не ме интересува. Обади ми се днес до приключването на работния ден. Ако не го сториш, ще предложа сделката на федералните власти. Единствената причина, поради която първо дойдох тук, е, че ти ще се бориш докрай и ще изпълниш исканията ми, защото… за теб всичко се свежда до политика.

Виктория излезе от кабинета, качи се в колата и потегли към Уолингфорд. Имаше три часа път до там.

Когато пристигна и видя родителите си, тя въздъхна облекчено. Прегърна майка си и баща си, после седнаха в кухнята и Елизабет се залови да приготвя сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр. Баща й стоеше срещу нея и се усмихваше, сякаш четеше мислите й.

— Какво ще правиш сега, миличка? — попита той.

— Не знам, татко. В момента не съм сигурна.

Тя им разказа всичко. Накрая обясни, че е използвала последното си правомощие в правосъдието, за да регистрира под фалшиво име Томи в болницата към затвора „Ломпок“. Белият му дроб беше пробит, но куршумът не беше нанесъл други поражения. Зашиха раната и му преляха кръв. Томи гневно се съгласи да сътрудничи. Виктория получи подписаните му писмени показания и обещанието да свидетелства срещу Джо.

Останалото беше много объркано. След като Виктория излезе от затворническата болница, Биано й каза, че отива да се разплати с Бейтс от Хог Крийк.

На другия ден се обади Джон, който каза, че Биано е взел Роджър и е изчезнал за известно време. Взел четирите милиона със себе си. Виктория остана крайно разочарована, защото смяташе, че Биано прави всичко заради Карол, а накрая бе избягал с парите. Той беше само един очарователен мошеник, който никога нямаше да се промени. Затова тази глава от живота й беше прочетена. И без това не би обикнала престъпник. Не беше стигнала толкова далеч, но въпреки това изпитваше чувство на загуба.

Преди да затвори, тя попита Джон за Кора.

— Кора е на небето — с треперещ глас отговори той.

Изведнъж Виктория се почувства уморена. Качи се в стаята си и легна. Вторачи се в балерините и едва сега видя какво всъщност правят. Съвсем не танцуваха, а само се упражняваха, както правеше Виктория. Може би беше преживяла всичко това, за да открие този основен факт.

— Задържай, като пускаш — промълви тя.

Беше сторила точно това и чакаше в живота й да се случи онова, което трябваше. Не искаше да насилва нещата. Не желаеше да помита всички с пламенната си енергия, а по-скоро да се подхранва с радостта от постиженията си.

Гил се обади в седем и трийсет.

— Не мога да обещая, че ще осъдят Томи за убийство втора степен.

— Ало, Гил, слушай много внимателно. Ще се изразя с думите на Томи: Начукай си го!

И затвори. След секунди телефонът отново иззвъня. Виктория остави баща си да отговори.

— Господин Грийн те търси, миличка.

Тя пак вдигна слушалката.

— Виж какво, Гил, или ще направиш така, че да осъдят Томи за убийство втора степен и ако излежи присъдата, ще го включиш в програмата, или ще го пусна на свобода и ти да му мислиш, когато започне да те преследва. Нали знаеш, че е ненормален.

— Добре. Но не мога да оттегля обвиненията срещу Биано Бейтс.

Виктория отново затвори. Изчака телефонът да иззвъни, грабна слушалката и извика:

— Не си харчи парите си за телефон, Гил. Това е сделката. Или изпълни твоята част, или гледай как ФБР ще го сторят.

— Добре, ще му издействам условна присъда. Ще се признае за виновен и ще получи пет години условно. Но преди това трябва да отговаря за престъпленията си, Вики. Не мога да му ги опростя.

— Добре. Напиши всичко това на хартия. И след като го направиш, ще ти уредя среща с Томи и Джо.

 

 

Минаха още десет дни, а Биано не се обаждаше. Виктория се надяваше да го чуе, за да му каже, че вече не е издирван от властите. Започваше да подозира, че никога повече няма да го види. Вероятно Биано беше в Рио де Жанейро и харчеше милионите си. Тя ходеше на дълги разходки и играеше канаста с майка си. Опитваше се да си представи как ще живее без мъжа, в който се бе влюбила.

Доведе до край преговорите с Гил и получи писмен документ за сделката. После му каза къде е Томи. Накрая се обади на Джон в Атлантик Сити. Каза му, че споразумението е оформено и Бейтс от Хог Крийк трябва да доведат Джо пред полицията в Трентън. Нямаше да им задават въпроси.

— Добре — каза той.

— Говорил ли си с Биано? — попита тя в края на разговора с разтуптяно сърце.

— През тези три седмици той много се промени, Виктория. Вече не е същият. Но не съм убеден дали това е хубаво. Човек като него не може да се превърне в нещо, което не е…

— Мисля, че имаш право, но сигурно си е заслужавало да опита.

Същата вечер Виктория и родителите й отидоха да вечерят в един крайградски клуб. Телевизорът работеше и всички научиха за ареста на Джо Рина и за брат му Томи, който пожелал да даде показания, за да осъдят Джо за убийство първа степен. Всяка новинарска станция излъчваше интервюта с Гил Грийн. Един от репортерите коментираше колко близки са били братята Рина и реторично попита как е възможно Томи, за когото се предполагаше, че е убил човек, за да спаси Джо, сега да свидетелства срещу него.

— Защото — каза Виктория, повтаряйки думите на Биано — взаимоотношенията им никога не са били подложени на достатъчно голямо изпитание.

През нощта спа неспокойно и се стресна, когато нещо скочи в леглото до нея. Надигна се и опипа завивките. В същия миг изскочи Роджър. Размаха опашка и я близна по лицето.

— Роджър, миличък — каза тя, запали лампата и го прегърна.

На хълбока му имаше дълбока рана, но кафяво-черната му козина беше започнала да расте над розовия белег. Виктория го взе и слезе долу. Знаеше, че Биано е някъде там. Накрая го видя седнал на стол край басейна с формата на бъбрек в задния двор на родителите й. Приближи се, а той се обърна и се усмихна.

— Здравей. Помниш ли ме?

— Съвсем ясно. Той ме събуди.

Тя му подаде териера, но Роджър отново скочи при нея.

— Има добър вкус — отбеляза Биано. — Не исках да те буди. Сигурно се е вмъкнал през някоя отворена врата.

— И ти си седиш тук навън?

— Втора нощ. Можеш да получиш заповед за ограничаване на достъпа ми до дома ти.

— Липсваше ми. Много мислих за теб.

— И аз. Съжалявам, че избягах, Виктория. Вече не съм сигурен какъв съм. Всичко, в което вярвах, се промени.

— Е, нещата не стават бързо.

— Толкова много въпроси… Какво да правя сега? Какъв живот да водя? Какво да сторя с остатъка от милионите на Джо?

— Още ли са в теб?

— Да. Дадох само десетте процента на Бейтс от Хог Крийк. Но нещо ми нашепва, че ако харча от окървавените пари на Рина, ще разруша онова, което съм намерил. Глупаво е, нали? Говоря като истински мухльо.

— Не, мисля, че има логика. Не можеш да задържаш, без да пускаш.

— Тогава трябва да направим нещо. Облечи се. Нужна ми е морална подкрепа.

Двамата отидоха в Трентън. Пътуването продължи два часа. Биано спря пред детската болница.

— Какво ще правиш? — попита Виктория.

— Карол беше медицинска сестра. Отдаде много време и пари на това място. Работеше като вол, после раздаваше половината от припечеленото. Сякаш се опитваше да компенсира заради останалите членове на семейството.

Биано слезе от колата, отвори багажника и извади двата жълто-кафяви куфара.

— Не мога да повярвам, че го правя!

Двамата влязоха в болницата и Биано се обърна към медицинската сестра зад гишето.

— Искам да направя дарение. С кого трябва да разговарям?

Тя го заведе при един човек на име доктор Фостър, помощник административен директор. Минаваше полунощ, но той работеше върху годишния си финансов доклад. Биано сложи куфарите на бюрото му.

— Искам да направя дарение. Инвестирайте парите и нека годишните постъпления да бъдат изразходвани за изследвания на рака при децата.

— Разбирам. И на чие име бихте желали да запишете дарението?

— На Карол Сесник. Тя беше медицинска сестра тук.

Сетне Биано попълни съответните формуляри.

Доктор Фостър отвори куфарите и видя купчините банкноти с бандерол. Биано вдигна пръст към устните си.

— Никой не ги търси. Не са откраднати. Но вероятно ще бъде по-добре, ако не говорите много.

Върнаха се в колата. Доктор Фостър ги гледаше от стъпалата на голямата болница. Смътно си спомняше медицинската сестра с кръгло, осеяно с лунички лице, на име Карол Сесник.

Биано подкара по главната улица на Трентън, булеварда на неосъществените мечти. Спря колата и угаси мотора.

— Хайде — каза той. На лицето му имаше странна усмивка.

Виктория слезе.

— Какво има? — попита тя.

Биано я поведе по една странична уличка. Влязоха в салон за татуировки на име „Черният ангел“. Там бяха Джон и Дакота. Виктория ги прегърна.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Искаха да присъстват на това — отговори Биано и махна ръчния й часовник.

Виктория веднага се досети какво ще последва.

Художникът се залови за работа. Виктория извърна глава, докато брадатият мъж татуираше ръката й.

Роджър скочи на коленете й и остана там до края. Тя погледна ръката си и се засмя. Там пишеше:

„Б

6/17/97“

Това беше необикновена почетна значка и означаваше повече, отколкото дипломата й по право.

— Но аз не съм Бейтс — с треперещ глас каза тя.

— Имаме кума и кум — рече Биано. — Ако искаш, може да се погрижим и за това.

И два дни по-късно го сториха.