Стивън Канел
Мошеникът (13)

12.
Пасище за елени

Биано най-после разказа на Виктория как ще осъществи измамата. Летяха за Сан Франциско. Роджър бе долепил муцуна до прозорчето на една клетка, на която с големи червени букви пишеше: ОТДЕЛ „НАРКОТИЦИ“, МИТНИЦА САЩ. Биано бе казал на стюардесата, че е правителствен дресьор на кучета и пренася Роджър в Сан Франциско, за да издирва наркотици за тамошната митница. Това предостави на териера привилегировано положение на пода между седалките в първа класа, вместо да мръзне в багажното отделение. Докато моторите тихо бръмчаха и стюардесите разнасяха напитки, Биано обясняваше на смаяната Виктория как се прави „пасище за лосове“. Първо се подготвяше терена, което включваше измама с държавна поръчка за боя. Разказа й за „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ — собственост на фамилията Бейтс. Компанията нямаше нищо, освен корпоративна фасада. Джон я бе купил преди пет години за сто долара за евентуална употреба в „пасище за лосове“. Най-привлекателната й особеност беше, че заемаше хиляди декари първокласна земя в северен Тенеси. Нотариалните актове за собственост на практика бяха без никаква стойност, защото бяха дошли от едно старо дарение, направено преди петдесет години.

— Много неща се случиха оттогава — ухили се Биано. — Земята се насели от незаконно нанесли се там хора, които сега имат законното право да я притежават. Технически дарението още е валидно, но не може да влезе в сила. Хубавото е, че още фигурира в областния регистър и ако някой се обади да провери историческото съществуване на нашия нотариален акт, служителката ще погледне и ще каже, че петролната компания притежава въпросните парцели, макар те да са собственост на хората, живеещи на тях. Това чудесно объркване е създадено от щата Тенеси, защото не са си направили труда да заличат старите дарения от регистрите си. Можем да оценим земята на колкото искаме. Когато счетоводителят на Томи провери, всичко ще бъде наред в документите. Друг плюс е, че онази стара мъртва компания още има живи акционери. Те инвестираха в нея преди десет години, когато беше действаща. После фалира и те я отписаха от данъчните си декларации и я забравиха, но юридически акционерите още притежават трийсет процента от акциите, които са регистрирани във Ванкувърската стокова борса, където изискванията за включване на компаниите са много хлабави. До преди седмица акцията възлизаше на едно пени. Общата стойност е по-малка от двайсет и пет хиляди долара. Оттогава чичо ми Джон и аз търгуваме с пакет от сто хиляди акции, за да създадем изкуствен пазар. Вече успяхме да вдигнем стойността на един долар. Ако извършваме по две сделки на ден, след седмица цената ще стане десет долара. Ще продадем акциите в Сан Франциско, защото в местния вестник „Кроникъл“ има списък на акциите, които се търгуват на Ванкувърската борса. Когато хората на Томи проверят, земята в Тенеси ще направи цената от десет долара да изглежда напълно законна.

Виктория записваше всичко в жълтия си служебен тефтер. Това плашеше Биано. Той страдаше от параноя и не обичаше да оставя писмени следи, но анализите бяха част от Виктория, затова Биано не се обади.

Час по-късно, когато й обясни как ще стане цялата измама, тя затвори жълтия тефтер и впери поглед право напред, без да говори. Биано се облегна назад и се опита да заспи, но усети, че тя го гледа. От време на време отваряше очи и я хващаше, че се е вторачила в него. Не беше сигурен дали я бе смаял, или уплашил до смърт.

Приземиха се в Сан Франциско и понесоха багажа си заедно с брезентовата чанта, съдържаща стоте хиляди долара. Отправиха се към паркинга, където даваха коли под наем. Роджър припкаше до тях. Беше завързан с червената каишка, която Биано му бе купил за Коледа.

Биано поиска средна по размер светлозелена кола с две врати. Накрая избра един форд ескорт.

Отидоха в „Станфорд Корт“ — луксозен хотел на Ноб Хил — и Биано се регистрира със собственото си име. След десет минути се срещнаха в оскъдно осветения бар. Роджър се сви на стола и сложи глава на коленете на Виктория. Кучето наблюдаваше внимателно, докато Биано отброи десет хиляди долара.

— Вземи останалото и открий банкова сметка на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ — каза той и даде на Джон брезентовата чанта с деветдесетте хиляди. — Виктория ще дойде с теб. Аз ще взема Роджър и ще отида да избера пасището за лосове.

— Не бързай толкова. Ще дойда с теб — възрази Виктория.

— Защо? Това е само едно пътуване до фермите. Ти си юрист. Можеш да помогнеш в преговорите с банката.

— Така, както ми го обясни в самолета, става дума за нещо по-различно от оглед на ферми. Пък и искам да видя някои от онези семейства Бейтс, за които всички говорят.

Виктория беше като дъвка, която не може да се отлепи от обувката ти, но Биано реши, че е по-добре да я успокои, отколкото да я изолира.

— Добре. Двамата ще отидем в Модесто — съгласи се той, после се обърна към Джон. — Ще се върнем утре вечерта. Започни да търсиш офис на два етажа в някой небостъргач. Ще бъде страхотно, ако е в центъра, близо до другите големи петролни компании. Ще бъде хубаво, ако от прозорците ни се виждат сградите на „Тексако“ или на „Шел“.

— Ще наема два последни етажа на пазара, до Ексън Тауър — рече Джон. — Какво ще кажеш за неонова реклама на покрива с емблемата на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“?

— Каква е емблемата на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“? — попита Виктория.

— Лос с петролна сонда в задника — ухили се Биано.

Джон каза довиждане, взе брезентовата чанта и излезе от бара.

— Защо ще ходим в Модесто? — попита тя.

— Долината на Сан Йоакин е един от последните потенциално големи петролни басейни в Северното полукълбо. Досега са излезли само няколко оскъдни кладенеца с природен газ, но има още много предположения. Долината има онова, което геолозите наричат огромно пясъчно-каменно стратиграфско напластяване. Това я прави голямо откритие и идеално място за пасище на лосове, защото ако негодниците, в които се прицелваме, решат да я проверят, нашата история ще бъде подкрепена с геологични факти.

 

 

Излязоха от Сан Франциско със светлозеления форд ескорт и се отправиха на изток по магистрала 9. Скоро градският пейзаж отстъпи пред хълмисти обработваеми земи. Роджър си бе намерил място на задната седалка и сънуваше кучешките си сънища, като от време на време джафкаше и облизваше муцуна. Близо един час не разговаряха. Биано още се чудеше на Виктория. Тя беше бивш прокурор… За него беше малко обезпокоително като си помислеше, че бе успяла да му влезе под кожата. Запита се дали коварството или красотата й го размекваше, или общият им интерес да отмъстят. А може би беше поредният страничен ефект от побоя със стика за голф. На няколко пъти се улавя, че се опитва да я накара да се усмихне и се натъжаваше, когато не успееше. Мълчанието й започна да го смущава повече от неуспеха му да я разсмее.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

На лицето й имаше странно изражение.

— За какво мислиш? Много си мълчалива. Започваш да ме плашиш.

Онова, което тя му каза, не беше очакваната присъда, а несдържано вълнение.

— Не знаех, че е толкова лесно да се правят такива неща. Шашмата с перлата беше гениална. Дори не нарушихме нито един закон… А сега имаме фалшива петролна компания с акционери и регистрирана земя.

— Никога ли не си се занимавала с дела на измамници? — изненадан попита той.

— Бях обвинител в няколко случая за измама, но дребни. Преди две години имаше един уличен мошеник, който продаваше механични кучета. Трябваше да ходят и да лаят, но бяха дефектни. Измамникът ги взимаше от фабриката за една трета от цената и когато мишената се наведеше да разгледа кучето, той си преправяше гласа и започваше да лае. По Коледа продаде стотици. Номерът беше толкова евтин, че ме разсмя. Получи седем месеца. Но това сега е голямо престъпно начинание.

По една случайност Биано познаваше мошеника, за когото Виктория говореше. Това беше специалитет на фамилията Бейтс. Купуваха дефектни играчки от производител на име „Говореща животинска ферма“. Взимаха и патета, които не квакаха, и коледни джуджета, отказващи да кажат „Хо, хо, хо“. Измамникът от разказа на Виктория беше втори братовчед на Биано и се казваше Сони Тротоарния. Тогава Сони се беше провалил и Биано реши да не споменава за това.

— Виктория, ако искаш правосъдие за Карол, аз обещавам да ти го осигуря. Ще насъскам Томи и Джо един срещу друг, но ти трябва да си твърдо на моя страна.

— Знам. Задържай, като пускаш и умножавай, като делиш. Само дето досега съм правила обратното. Това е голяма промяна за мен. — Тя се умълча, сетне добави: — През целия си живот съм се опитвала да представлявам нещо, с което да се гордея.

— И то ли те сдъвка и изплю?

— Това не означава, че не си е заслужавало да вярвам в него.

Настъпи мълчание, после Виктория се усмихна.

— Е, сега вече всичко свърши. Наближаваме Модесто. Да намерим нашето пасище за лосове.

— Първо трябва да изберем боя за компанията. Пред нас има железарски магазин.

Спряха пред една дървена постройка от началото на века и влязоха. Магазинът имаше метални лавици, неоново осветление и линолеум на пода. Една цяла стена беше отделена за бои.

Виктория протегна ръка и взе една кутия с изумруденозелена боя.

— Тази е хубава. Тенеси е зелен щат.

— Какъв цвят си представяш, когато казвам „фероокис“?

— Нещо като ръжда…

— Такава ни трябва. Измамата ще бъде двупосочна.

— Разбира се, имаш право. — Тя грабна една кутия с яркооранжева боя и му я подаде. — Не е толкова лош избор, като си спомниш, че всичко, което нашето правителство прави, е умишлено грозно. Това е част от уравнението дизайн-цена-употреба. Поощрява функциалността за сметка на стила и цената за сметка на функциалността. Ето защо всичко изглежда грозно и не става за нищо.

— Да — усмихна се Биано. — Но това е малко ярко за корпоративна украса. Какво ще се получи, ако го направим по-тъмно с една трета от това?

Той взе тъмночервена боя и я доближи до оранжевата.

— Леко ръждиво, както ти каза — продължи да разсъждава той. — После ще използваме ръждиво медночервената боя за „пасището на лосове“ и за нашите годишни доклади.

Биано се обърна и за пръв я видя да му се усмихва широко. Усмивката озари лицето й и омекоти чертите. Виктория наистина беше красива. В този миг той видя каква е била като малко момиче, преди да надделеят амбициите.

— Точно така — съгласи се тя.

Биано отиде в предната част на магазина и показа двете бои на човека зад щанда. На табелката на ревера му пишеше „ГАРИ ХОБС, СОБСТВЕНИК И ОТДЕЛ ЖАЛБИ“.

— Трябват ми две хиляди литра от това и хиляда от тази — каза Биано. — И пръскачка, и компресори. Наскоро си купих ферма в Мерисвил и трябва да боядисам външните метални повърхности.

— Хубава поръчка — усмихна се Хобс, взе каталога и започна да го прелиства.

— Искам да знам каква отстъпка ще направите заради количеството — добави Биано и Хобс кимна. — Ще я взема след ден-два. Ще платя за транспорта. Може да намаля или да увелича малко поръчката. Зависи какво ще каже бояджията. Само искам да съм сигурен, че като дойда, ще имате необходимото количество. Ще платя капаро.

— Сега ще проверя в склада в Бейкърсфийлд — каза Хобс, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Може ли да ползвам телефонния указател?

Гари Хобс му го подаде. Биано взе указателя и го занесе при Виктория.

— Пазиш ли още онази бележка?

Тя кимна и извади листчето от чантата си.

Биано намери „Бейтс“ в указателя за централна Калифорния. После съзря „Стивън Х.“ и записа номера му.

Хобс каза, че след ден боята ще бъде доставена в Сан Йоакин. Биано му даде хиляда долара капаро. В малкия склад в дъното на магазина избраха компресор и пръскачка с три резервоара. Взеха две кутии оранжева и една с червена боя и преди да тръгнат, Биано купи три листа с жълти самозалепващи букви, високи пет сантиметра, три листа с бели, по два сантиметра и половина и два зелени работни комбинезона.

Сложи в джоба си визитната картичка на Гари Хобс, приближи се до телефонния автомат на паркинга и се обади на Стивън Бейтс.

— Поправки на покриви — отговори момчешки глас.

Виктория не чуваше какво казват от другия край, но погледна с любопитство, когато Биано изсвири три ноти в слушалката и зачака. После я отдалечи от ухото си и Виктория чу, че му отговориха с други три ноти. Това беше някакъв таен код на разпознаване.

— Обажда се Биано Бейтс. С кого разговарям?

— Аз съм Лорънс Бейтс — гордо отговори момчето. — Хайде, кажете кой наистина се обажда?

— Чичо ти Биано.

— Кралят на измамниците? — със страхопочитание изрече момчето.

— Да, но не обичам това име, защото разлайва кучетата.

— Една минутка.

Биано чу как момчето вика баща си. След миг се обади мъжки глас.

— Тук е Стивън Бейтс. Кажете пак, кой се обажда?

— Биано Бейтс, Стив.

— Може ли отново да чуя нотите?

Биано пак ги изсвири.

— Негоднико! Преди три-четири седмици те видях по телевизията в списъка на най-търсените престъпници в Съединените щати.

— В нашата игра известността невинаги е благословия.

— Предполагам.

— Слушай, Стив, ще правя „пасище за лосове“ тук, в Модесто. Можеш ли да ми помогнеш?

— В Модесто не е лошо, но виждал ли си фермите край Оук Крест? Там е страхотно. Има много тръби над земята.

— Не съм бил там, но ще проверя. Може ли да поканя теб и семейството ти на вечеря днес?

— Разбира се. Ще бъде чест за нас.

— Къде бихте искали да отидем?

— До Кийтс има едно заведение на име „Ред Барн“. На магистрала 17. Какво ще кажеш?

— Около седем и трийсет, Стив. Търся предприемач по бояджийски услуги. Мислиш ли, че ще можеш да привлечеш някой от семейството?

— Досетих се, че може да поискаш това. През лятото сме тук цяла група. Десетина ще ти свършат ли работа?

— Да. Довечера ще сключим сделката.

— Ще бъде удоволствие за мен.

Биано затвори. Виктория изсвири трите ноти. Звучаха й познато. Сетне го погледна озадачена.

— Първите три ноти от „Приспивна песен“ на Брамс — каза Биано. — Той ми изсвири последните три.

— Тогава сега знам една семейна тайна.

— Само че сменяме мелодията всеки месец и трябва да знаеш в кое музикално издание да погледнеш, на коя страница и коя песен. Това е вариантът на кода, използван от шпионите през Първата световна война.

— И всеки месец всеки член на вашето семейство си купува музикалните издания и запаметява мелодията?

— По-добре е, отколкото да попаднеш в затвора, защото си се доверил на неподходящ човек.

— Ами ако си глух?

— Ние застрелваме глухите деца, които се родят в нашето семейство — отговори той. На изразителното му лице играеше усмивка.

— Идеално решение. Как не се сетих досега? — усмихна се тя.

Качиха се в колата и Биано намери град Оук Крест на картата, после излезе от паркинга и се отправи на изток.

 

 

Оук Крест беше красиво зелено градче. Ясното калифорнийско слънце грееше над тучната долина. Биано напълни белите си дробове с чист въздух.

— На какво ти мирише? — попита той.

Виктория пое дълбоко дъх и отговори:

— На люцерна.

— Не, там долу под люцерната… под почвата, дълбоко под еруптивните скали, в онази моноклинала?

— На петрол — ухили се тя.

— И на мен — усмихна се той.

Двамата потеглиха да търсят подходяща ферма. Биано мислеше, че Стивън Бейтс има право. Мястото беше идеално. Преди всичко много красиво.

— Винаги е хубаво да заведеш мишената в красива обстановка — обясни той. — Това ги кара да се чувстват добре. Много е трудно да продадеш терен в пустинята.

В Оук Крест, Калифорния, имаше много зеленина. Старите дъбове хвърляха сянка над двулентовото шосе като чепати посетители от друг свят. Сградите бяха построени в провинциален стил, дървени и ярко боядисани. Там, където нямаше люцерна, на живописни стада пасяха добитък или коне.

Биано търсеше определена обстановка и я намери в Кал Оук Фарм. Във фермата, както почти навсякъде в околността, отглеждаха люцерна. Напоителните тръби бяха големи, но се нуждаеха от боядисване. Простираха се на километри, чак до насипа, по който минаваше шосето. Имаше грамадни цистерни с вода в помощ на растениевъдството по време на честите засушавания в Калифорния. Цистерните изпъстряха пейзажа като големи двойни кутии с хапчета. В падината до реката лениво пасяха коне. Беше много красиво, но идеалното беше, че на отсрещната страна на улицата имаше голяма строителна компания, която не работеше. Една ръждясала табела, висяща на две вериги, се полюшваше на следобедния ветрец. Канцелариите заемаха три етажа и имаха прозорци с шлифовани стъкла с изглед към красивата като на пощенска картичка ферма от другата страна на пътя.

Биано спря форда и се прехвърли през портата. Преди да се върне, той преписа името на агентката на недвижими имоти от табелата на прозореца и й се обади от клетъчния телефон на Виктория. Обясниха му, че може да наеме собствеността за месец, при това на много приемлива цена. Биано каза, че пак ще се обади. Искаше да бъде сигурен, че ще сключи сделката за фермата, преди да наеме имота на строителната компания.

Слезе от колата и отново огледа цистерните и километрите метални тръби, подсилващи просторния пейзаж.

— Мисля, че намерихме нашето пасище за лосове — каза той.