Стивън Канел
Мошеникът (20)

19.
Измамата със заровете

Люк Зигман зяпна, когато видя дъртия дрисльо в три часа сутринта. Главата на стареца клюмаше. Изглеждаше полужив. Зигман вече знаеше, че името му е Хари Прайс. Бяха заснели него и племенника му със скритата камера и бяха сложили снимките им на голямото „табло на губещите“, за да могат всички служители на казиното да ги видят и да се държат с тях по специален начин. Не искаше да ги пуска, преди да прибере всичките им пари. Хленчещият племенник спря инвалидната количка срещу крупието.

— Господи, чичо Хари, не може ли да си легнем? Среднощ е, по дяволите.

— Получих кредита. Всичко е точно. Дайте чипове и да започваме — дрезгаво изхриптя Дъфи.

Люк взе телефона и осведоми управителя на казиното, Арнолд Бузини, че господин Прайс иска чипове за всичките двеста хиляди долара кредит.

— Дай му ги. Одобрен е — отговори Бузини, зарадван, че дъртият пикльо отново е на масата.

След няколко минути пристигна подносът с чиповете. Бяха натрупани на високи колони от по сто долара в синьо, петстотин в червено и хиляда в златисто. Биано взе чиповете и ги сложи на масата.

— Какъв е таванът? — изграчи Дъфи.

— За вас, господине, пет хиляди — отговори Люк.

— Божичко! Не можете ли да го вдигнете още?

Зигман пак се обади на Бузини, който му даде разрешение на масата да се залага без ограничение. Казиното беше почти безлюдно. В Лас Вегас хората играеха нощем, но в карибските хотели имаше повече посетители през деня, затова Бузини нямаше нищо против да махне тавана.

— Залагам десет хиляди на десет — заяви Дъфи, притисна хлътналия си гръден кош до масата и се закашля.

Люк се усмихна, защото десет се падаше трудно. Той не видя как ръката на стареца се плъзна към облегалките на инвалидния стол и измъкна фалшивите зарове. Дъфи ги задържа в шепата си двайсетина секунди, после ги хвърли. Те се претърколиха и се обърнаха на две по пет.

— Ура! — извика Дъфи и започна да се дави и задушава.

— Десет печели трийсет хиляди — монотонно обяви крупието.

Дъфи бързо прибра фалшивите зарове и върна в игра оригиналните. После заложи четирийсет хиляди на четири.

На Зигман не му хареса факта, че смотанякът бе престанал да залага глупаво и вече играеше умно.

— Бъдете добри към татко, бъдете добри — каза Дъфи на заровете и незабелязано го подмени с фалшивите.

— Печели четири — рече крупието и погледна Люк.

С две хвърляния старецът си беше върнал онова, което загуби през деня.

Зигман взе телефона, обърна се с гръб към масата и се обади в офиса.

— Господин Бузини, този тип ни удари с повече от петдесет хиляди. Да върна ли тавана на залаганията?

— Още ли играе глупаво?

— Не. Изведнъж се превърна в истински играч.

— Пусни заровете във вода. Ако са нормални, остави го, но продължавай да ме информираш.

Люк събра заровете от масата, погледна леко вдлъбнатото „С“ и ги пусна в чаша вода. Заровете не се претърколиха. Целофаненият газ вече се бе върнал в естественото си газообразно състояние.

— Искам си заровете. С тях ми върви — сърдито изхриптя Дъфи.

— Добре, играта продължава — рече Зигман, изсуши със салфетка фалшивите зарове и му ги върна.

Дъфи мигновено ги подмени с оригинални и заложи всичките петдесет хиляди, които бе спечелил.

Сетне пак изпадна в пристъп на кашлица. Тялото му започна да се гърчи конвулсивно.

Крупието стана нервен, като чу каква е заложената сума.

— Ще разрешим двайсет хиляди — каза той, най-после взимайки решение. — Това е новият таван на тази маса.

Съсухреното тяло на Дъфи се тресеше.

— Чичо Хари, трябва да вземеш лекарствата си. Не го ли направиш, ще получиш някой от онези пристъпи.

— По дяволите лекарството! Тези задници с готовност прибираха парите ми, когато губех. Започнах да печеля и изведнъж — нови правила.

Неколцина от посетителите, които се бяха събрали около него, започнаха да шушукат одобрително. Всички бяха на мнение, че това не е честно. Дъфи се тресеше и гърдите му мъчително се надигаха.

Люк отново се обади на Арнолд Бузини, който слезе и забърза към масата. Някои от другите играчи изразиха на глас подкрепата си за Дъфи.

Зигман погледна Бузини, който кимна одобрително.

— Добре, ще приемем залога — каза Люк.

Дъфи се ухили и се разтресе, после взе заровете на казиното и ги хвърли.

— Печели седем — рече крупието и Дъфи прибра още сто хиляди долара.

— Хайде, давай. Все така да ми върви — викна старецът.

— Изпий лекарството си, чичо Хари — каза Биано. — Ще получиш конвулсии.

— Затваряй си устата — изграчи Дъфи.

Ръката му силно затрепери. Изпусна веднъж заровете, взе ги и накрая немощно ги хвърли.

— Залагам на осем.

Дъфи се тресеше и хриптеше.

— Какво му има? — попита Бузини.

— Епилептик е. Не иска да вземе лекарството си. Казва, че му носело нещастие — отговори Биано.

— Господине, трябва да изпиете лекарството си — рече Бузини.

— Я си го начукай — сопна му се Дъфи. — Хайде, осмичке, ела при тати.

Хвърли заровете и пак спечели.

Пред Дъфи вече имаше чипове за над половин милион долара.

— Провери ги — заповяда Бузини и Зигман грабна заровете от масата.

Първо ги прегледа на ултравиолетова светлина, сетне ги пусна в чашата. Заровете не се претърколиха.

— Дайте тук печелившите зарове — извика Дъфи.

Цялото му тяло се тресеше. Изглеждаше много болен.

Главата му клюмаше и той губеше контрол върху конвулсивно потрепващата си ръка.

— Господине, мисля, че трябва да отидете на лекар — каза Бузини.

— Печеля, затова се хиля. Не мога да спра. Късметът е на моя страна.

Арнолд Бузини погледна купчината златисти чипове. Още едно залагане и казиното щеше да излезе на червено. Съзнаваше, че това е логика на губещ, но не знаеше какво да направи.

— Свържи ме с Томи — каза той на Люк.

Не искаше смяната му да приключи с половин милион долара загуба. Томи Рина трябваше да измисли нещо.

Зигман погледна часовника си и каза:

— Три и четирийсет и пет е.

— На масата има половин милион долара. Обади му се. Томи трябва да знае.

Люк започна да набира номера. Всички чакаха.

— Какво става? Хайде да продължаваме. Какъв е проблемът? — кресна Дъфи.

Думите му оживиха останалите клиенти, повечето от които вече залагаха и печелеха с него.

— Кой се обажда, по дяволите? — попита съненият глас на Калиопа, която спеше в голямата частна вила на фамилията Рина.

— Люк от казиното. Трябва да говоря с Томи. Дай ми го.

— Томи не е тук, задник такъв. Един господ знае къде е — отговори тя и тръшна слушалката.

Зигман погледна Бузини и поклати глава.

— Хайде да продължаваме… — врещеше Дъфи.

Бузини не знаеше какво да направи.

— За бога, позволете му да играе. Толкова е развълнуван, че ще получи пристъп. Тогава ще видите какво ще стане — предупреди Биано.

— Добре — съгласи се Бузини.

Донесоха нови зарове. Арнолд ги провери и ги пусна на масата.

Дъфи ги чукна и се падна шестица.

— Залагаме на шест — монотонно обяви крупието.

Под зоркия поглед на три чифта очи Дъфи извърши магическия си номер, подменяйки заровете, докато управителят го гледаше в ръцете. Никой не видя нищо. Старецът затопли заровете в шепата си и ги хвърли.

— Шест печели — обяви крупието и Дъфи вече имаше чипове за един милион долара.

— Давай — изхриптя старецът и двайсетината зрители избухнаха в аплодисменти.

— Намери Джо в Ню Джърси — каза Бузини. По челото му изби пот.

Люк грабна телефона и се обади на Джо Рина.

— Давай — провикна се Дъфи.

— Не, господине, не можете да заложите един милион, без да получа одобрение.

— Задници — изръмжа старецът. Ръката му силно трепереше.

 

 

Джо се събуди веднага щом телефонът иззвъня. Беше почти четири сутринта. Знаеше, че обаждането е важно. Никой не го търсеше по това време, освен ако не беше грешен номер, бедствие или някой, който си търсеше белята.

— Какво има? — попита той.

— Един момент, господине — каза Люк. — Арнолд Бузини от казино „Залива на сабите“ иска да говори с вас.

Той даде телефона на Бузини, който се прокашля и докато наблюдаваше как Дъфи и Биано спореха за лекарствата, прошепна:

— Господине, тук възникна дребен проблем. На трета маса имаме голяма печалба. Удариха ни с над един милион долара… за по-малко от час. Играчът е разгорещен. И неколцина други залагат с него.

— Проверихте ли заровете?

— Да, господине. В ред са… или поне така изглеждат.

— Томи е там. Намерете го.

— Не можем да го открием, господине. Не е във вилата. Не знаем къде е.

Джо седна в леглото. Понякога безотговорността на Томи беше поразителна. Беше страхотен, когато се отнасяше до мокри поръчки, но станеше ли дума за бизнес, беше кръгла нула. Джо сподави гнева си и се опита да се съсредоточи.

— Онзи тип фигурира ли в някой от нашите списъци?

— Не, господине. Името му е Хари Прайс. Възрастен човек на инвалидна количка. Собственик е на автомобилен парк във Фресно. Племенникът му се казва Дъглас. В кредитното му досие пише, че е безработен геолог, специалист по петролни кладенци. Небесното око ги наблюдава. Или са много добри, или не лъжат.

— Добре. Ето какво ще направиш. Намали тавана на масата на петдесет хиляди. Дай им да заложат още веднъж, за да спечелиш време. Докато играят, претършувай стаята им. Ако е чиста, сложи нещо… наркотици, каквото и да е. Извикай полицията. Ако играчът се ядоса или предизвика инцидент, спри играта, за да оправиш сметката. Забави се с плащането, увъртай и не им позволявай да излязат от хотела с парите. Ще ги арестуват за наркотици и ще си върнем парите. Ясно ли е?

— Да, господине.

— И кажи на брат ми, че искам да говоря с него, веднага щом го намерите.

— Добре, господине — рече Бузини и затвори, после каза на Дъфи: — И така, таванът на масата е петдесет хиляди. Можете да залагате.

Дъфи започна да спори да махнат тавана, но Бузини не остана да го слуша. Отдалечи се в другия ъгъл на залата, вдигна телефона и нареди на охраната да отиде при маса номер три и да съобщи на полицейския патрул, че имат евентуален проблем с наркотици. После се свърза с помощника си и му каза какво да сложи в апартамента на Дъфи.

Старецът трепереше от гняв.

— Шайка евтини нещастници — измърмори той и взе заровете. — Хайде, елате при татко.

Заложи на девет и спечели.

От телефонните обаждания и от потайните погледи Биано разбра, че скоро ще спрат играта. Сръга Дъфи, за да го предупреди, и старецът не използва фалшивите зарове. След още три хвърляния Дъфи се отказа.

— Осребрете чиповете ми — изръмжа той.

— Играта е спряна, докато оправим сметките — заяви Бузини, но другите играчи останаха да гледат, докато брояха чиповете на стареца.

Процедурата продължи близо петнайсет минути.

— Един милион сто двайсет и пет хиляди долара. Как ги желаете, господине? — попита Зигман.

— Просто осребрете проклетите чипове — изкрещя Дъфи и хората около масата се засмяха.

Служителите на казиното донесоха парите и бавно започнаха да ги броят. Биано бе донесъл синята чанта. Ако Бузини и Зигман се бяха замислили, това щеше да им се стори много странно. Биано прибра парите в чантата и забута инвалидната количка с Дъфи към изхода на казиното. Охраната беше навсякъде. Спряха ги точно когато им оставаха няколко крачки до вратата. Бузини застана пред тях и препречи пътя им.

— Бих желал да ви почерпя нещо по случай успеха. Може да се снимаме заедно с парите и да публикуваме снимката в пресата. За казиното е хубаво да пуска съобщения за големите си победители — каза той.

Наоколо се събраха трийсетина зрители.

— Не пия. И мразя да ме снимат — изграчи Дъфи.

Вече трепереше толкова силно, че се гърчеше на стола.

— Чичо Хари, ще получиш пристъп — предупреди го Биано.

— Сигурни ли сте, че не искате да сложим парите в сейф? — предложи Бузини.

В този миг в далечината се чу вой на сирени. Дъфи погледна Арнолд Бузини, изцъкли очи и изведнъж започна да се гърчи конвулсивно. Опъна крака и вратът му се парализира. Изхвръкна от стола и падна на земята.

— О, боже, той получи епилептичен припадък — извика Биано, зареждайки атмосферата с адреналин и смут. — Извикайте лекар! Линейка!

Дъфи изопна гръб и се задави, докато поемаше въздух.

Ченгетата от патрула нахлуха в казиното. Помощник-управителят пресрещна неколцина от тях и ги заведе на десетия етаж, където намериха торбички с чист хероин.

Дъфи се гърчеше ужасно. Хората стояха безпомощни около него.

В суматохата Биано успя да се измъкне незабелязано с парите. Скочи в синия микробус и Виктория потегли.

След няколко минути пристигна линейката и медицинските служители се втурнаха в казиното. Дъфи изглеждаше изпаднал в безсъзнание. Отвориха устата му и видяха, че е глътнал езика си.

— Този човек е в критично състояние — заяви единият от медиците.

— Къде е другият, по дяволите? — попита Бузини, който най-после забеляза, че Биано е изчезнал с парите, и се паникьоса. — Мъжът с чантата?

Но Биано не беше в казиното.

Санитарите изнесоха Дъфи на носилка и го натовариха в линейката. С включени светлини и сирени колата се отправи към районната болница, намираща се на двайсетина километра на запад. Никой не забеляза синия микробус, който потегли след нея.

Изведнъж Дъфи се надигна и погледна стъписаните медици.

— Вече съм добре. Чувствам се много по-добре. Благодаря — каза той. — Ще сляза тук.

— Лягай долу, човече — заповядаха изумените медицински служители.

Дъфи стана от носилката и се приближи до задната част на линейката, но вратата беше заключена. Опита се да я отвори.

— Лягай на носилката — извика един млад медик.

— Я си го начукай — изфуча Дъфи.

Наближиха болницата и Биано разбра, че Дъфи няма да може да се измъкне. Трябваше да направят нещо.

— Трябва да спрем линейката — каза Виктория, отгатвайки мислите му.

Тя даде газ, мина пред линейката и натисна спирачките. Микробусът застана напряко на пътя. Шофьорът на линейката също спря. Биано изскочи и отвори задната врата. Дъфи слезе и се втурна към микробуса. Биано хукна след него. Един от медиците се завтече след тях, но Виктория включи на задна скорост и настъпи газта. Моторът на микробуса пушеше, а от радиатора капеше вода.

Биано погледна Виктория изненадан, а Роджър скочи на седалката между тях.

— Добре ли си? — обърна се тя към Дъфи.

— Е, не беше най-добрият ми припадък, но със сигурност сред първите десет.

Зад тях се чу вой на сирени. Биано знаеше, че Бузини и полицията ги преследват.

— Завий надясно! Карай през полето! — извика той.

Виктория свърна, разби на трески някаква ограда и подкара по меката почва. Едва управляваше микробуса, но съумяваше да го държи под контрол, насочвайки се на югозапад. Гумите оставяха дълбоки дири и разпръскваха кафява кал, която се виждаше от пътя на заревото на просветляващото небе. През задното стъкло Биано видя, че ченгетата спряха до линейката. Слязоха и се вторачиха в полето. С тях беше и Бузини. Микробусът бе набрал преднина, но полицаите се качиха в колите и подкараха след него.

Пристигнаха на летище „Дийп Уотър“ в шест и пет. Слънцето тъкмо се подаваше над хълма.

— Ако братовчед ми Лий не е дошъл навреме, ще отидем в затвора — каза Биано.

В края на пистата бе спрял червено-сив двумоторен самолет „Кинг Еър“.

— Ето го — посочи Дъфи.

Виктория натисна газта. Полицейските коли се приближаваха. Микробусът стигна до самолета и Биано скочи, преди Виктория да спре. Втурна се към пилота, който се бе облегнал на крилото.

— Вдигай това нещо, Лий! — извика Биано.

Лийланд Х. Бейтс погледна приближаващия се ескадрон от коли и стъписан поклати глава.

— Обикновено правиш нещата по-гладко — отбеляза той и бързо се качи в самолета.

Полицейските коли вече бяха на пистата.

Дъфи и Виктория грабнаха синята брезентова чанта и Роджър, изскочиха от микробуса и хукнаха към „Кинг Еър“.

Лийланд запали моторите и веднага зави наляво.

— Ще бъде трудно, но ще опитаме — каза той. — Ще ме извините, но ще пропусна предварителните маневри. Дръжте се…

Самолетът изрева и се насочи право срещу полицейските коли, които бяха спрели в средата на пистата. Но разстоянието беше достатъчно и точно преди да блъсне първата кола, Лийланд издигна самолета. Една от гумите закачи покрива на най-близкия автомобил.

— Мамка му! — възкликна Виктория.

Беше притиснала Роджър до гърдите си. Сърцето й биеше като обезумяло. Сетне погледна Биано, който се хилеше.

— По-вълнуващо и от първата ми нощ в затвора — каза той.

Дъфи се усмихна. Още беше задъхан и гърдите го боляха. Беше изтощен. Да се престориш, че получаваш епилептичен припадък беше адски трудна работа.

Малкият самолет зави на запад и се отправи към Маями.