Джени Даунам
Преди да умра (8)

8

Момчето се сепва, когато подавам глава над оградата и го викам. По-голям е, отколкото си мислех, може би на осемнайсет, с тъмна коса и мъх по брадата.

— Какво?

— Може ли да изгоря някои неща в огъня ти?

Той тръгва бавно по пътеката, бърше челото си с ръка, като че ли му е горещо. Ноктите му са мръсни и по косата си има парченца трева. Влачи крака към мен, не се усмихва.

Вдигам нагоре двете кутии от обувки, за да може да ги види. Вятърът развява роклята на Зоуи като знаме.

— Какво има в тях?

— Разни хартии. Може ли да ги хвърля в огъня?

Той свива рамене, не го интересува какво ще правя с тях. Отварям страничната портичка на нашата градина, преминавам през ниската ограда между двете къщи, прекосявам градината пред къщата му и заставам на страничната алея. Той е вече там, държи ми вратата. За миг ме обзема колебание.

— Аз съм Теса.

— Адам.

Тръгваме мълчаливо по градинската пътека. Обзалагам се, че си мисли, че гаджето току-що ме е зарязало и това са писмата му. Сигурно си казва: „Нищо чудно, че я е разкарал, с това лице като череп и с тая плешива глава.“

Огънят ме разочарова. Когато приближаваме, виждам, че е просто тлееща купчина сухи листа и вейки, само няколко по-надеждни пламъчета подават език изпод тях.

— Листата са влажни — казва той. — Хартията ще ги разпали.

Отварям една от кутиите и изсипвам съдържанието й. От деня, в който забелязах първата рана, до преди два месеца, когато лекарите в болницата официално вдигнаха ръце, аз си водех дневник. Четирите години трогателен оптимизъм лумват изведнъж — какъв огън стана само! Всички получавани през това време картички с пожелания за скорошно оздравяване почерняват по краищата, свиват се и за секунди се превръщат в пепел. След четири години човек започва да забравя имената на хората в тях.

Имаше една медицинска сестра, която обичаше да рисува карикатури на лекарите и да ги слага до леглото ми, за да ме разсмива. Но и нейното име не мога да си спомня. Дали не беше Луиз? Беше много плодовита художничка. Огънят се издига високо и горящите парченца литват нагоре към дървото.

— Освобождавам се — казвам на Адам.

Но не мисля, че ме чува. Зает е да прибутва с греблото купчинките с клонки и листа към огъня.

Следващата кутия ми е най-омразната. Години наред я разглеждахме с татко, разхвърляхме снимките из цялото болнично легло и се взирахме във всяка от тях.

— Ще оздравееш, миличка — казваше всеки път той, прокарвайки пръст по единайсетгодишния ми образ в ученическа униформа. Снимката беше направена през първия ден в прогимназията.

— Ето те в Испания — хващаше друга. — Помниш ли?

На тази снимка изглеждах фина и приятно загоряла от слънцето. За пръв път бях в ремисия. Едно момче ми подсвирна, докато седях на пейката.

Веднъж татко вдигна снимката към очите си и каза, че никога няма да забравя това първо подсвиркване.

Но аз го забравям.

Изведнъж ме обзема желание да изтичам вкъщи и да донеса още неща. Дрехите, книгите.

— Може ли да дойда пак, когато палиш огън? — питам аз.

Адам застава от едната страна на новата купчина и я прибутва към огъня.

— Защо искаш да избягаш от всичко? — поглежда ме той.

Навивам роклята на Зоуи на топка, усещам я съвсем мъничка в юмрука си. Хвърлям я в огъня и пламъците я подхващат още преди да падне върху тях. Въздушният сатен и снимките се стопяват и се превръщат в безформена топка от пластмаса.

— Тази рокля е опасна — казва той и ме поглежда в очите, сякаш знае нещо.

Всичко опира до съдържанието на твърдите частици. Колкото по-твърдо е едно нещо, толкова по-близко са частиците му една до друга. Хората изглеждат твърди, но отвътре всичко е течно. И според мен, когато стоиш прекалено близо до огъня, частиците на тялото ти се променят, защото се чувствам странно замаяна и лека. Не знам какво става с мен… може би е от неправилното хранене… но имам усещането, че нещата вътре в тялото ми плуват хаотично. Изведнъж градината ми се струва прекалено ярка.

Законът за гравитацията гласи, че всички падащи тела падат на земята. Като искрите от огъня, които хвръкват към небето, после кротко се приземяват върху косата и дрехите ми.

Изненадвам се, когато откривам, че лежа на тревата и бледото лице на Адам е надвесено над мен сред ореол от тъмни облаци. Известно време не осъзнавам какво е станало.

— Не мърдай — казва Адам. — Мисля, че припадна за момент.

Опитвам се да кажа нещо, но езикът ми тежи и осъзнавам, че ми е по-лесно просто да си лежа на земята.

— Да не си диабетичка? Искаш ли захар? Имам кутия с кола, ако искаш, мога да ти дам — пита ме разтревожено той.

Сяда до мен, чака да се надигна и ми подава колата. Главата ми бръмва, когато захарта достига до мозъка ми. Усещам се лека като перце, по-призрачна от преди, но и много по-добре. И двамата поглеждаме към огъня. Съдържанието на кутиите ми е изгоряло докрай, дори и самите кутии са станали на въглен. Роклята се е изпарила. Но огънят не е изгаснал напълно, жарта е достатъчно силна, за да привлече една мушица. Малката глупачка танцува към светлината. Чува се пукот, после съскане и крилцата й стават на пепел. И двамата се взираме в мястото, където допреди малко беше мушицата.

— Ти работиш много в градината — обаждам се аз.

— Харесва ми.

— Аз често те гледам през прозореца, докато работиш.

Той ме поглежда изненадано.

— Така ли? Защо?

— Обичам да те гледам.

Той свива вежди, сякаш се опитва да го проумее, понечва да каже нещо, но се отказва и измества поглед, очите му обхождат бавно градината.

— Мисля да посадя зеленчуци в онзи ъгъл там — заговаря след малко. — Грах, зеле, марули, пълзящ боб… всичко. Повече за мама, отколкото за себе си.

— Защо?

Той вдига рамене и поглежда към прозореца, сякаш споменаването на майка му може да я накара да погледне през стъклото.

— Тя обича домашните зеленчуци.

— Ами баща ти?

— Няма го. Само аз и мама сме.

Забелязвам малка кървава следа върху ръката му. Той проследява погледа ми и я избърсва в дънките си.

— Трябва вече да се прибирам — казва след малко. — Ти добре ли си? Ако искаш, задръж кока-колата.

Аз поемам бавно по пътечката и той тръгва до мен. Радвам се, че изгорих снимките и дневника, и че роклята на Зоуи се превърна в пепел. Чувствам, че отсега нататък ми предстои нещо съвсем различно.

При портичката се обръщам към Адам и казвам:

— Благодаря ти за помощта.

— Пак заповядай — отвръща той.

Ръцете му са в джобовете. Усмихва ми се, после навежда очи към обувките си. Но аз знам, че ме вижда.

 

 

9.

 

— Не знам защо са ви изпратили тук — казва жената на рецепцията.

— Извикаха ни — обяснява татко. — Секретарката на доктор Райън ни се обади и ни помоли да дойдем.

— Не тук — отвръща жената — и не днес.

— Точно тук — настоява той — и точно днес.

Тя го поглежда нацупено, после се обръща към компютъра и започва да щрака по клавиатурата.

— За лумбална пункция ли е?

— Не! — ядосва се татко. — Просто ми кажете дали доктор Райън е на смяна!

Сядам на пейката и ги оставям да се изяснят. Оглеждам се и виждам „обичайните заподозрени“ — цяла банда с нахлупени на главите шапки, улисани в разговори за химиотерапии, диарии и повръщане; момче, стиснало здраво ръката на майка си, тънката му косица е на същия етап на растеж като моята; момиче без вежди, което се прави, че чете книга. Над очилата си е очертало с молив фалшиви вежди. Вижда, че я гледам, и ми се усмихва, но аз не ги обичам тия работи. Имам си принцип — не общувам с умиращи. Те ме разстройват. Веднъж се сприятелих с едно момиче, името й беше Анжела, разменяхме си имейли всеки ден. После тя изведнъж спря да пише. След няколко дни майка й се обади на татко и му каза, че е починала. Ей така, изведнъж, без да ме предупреди. Оттогава не искам да се замесвам с никого от тях.

Взимам едно списание, но нямам време дори да го отворя. Татко ме потупва по рамото.

— Оправдани сме.

— Какво?

— Оказахме се прави. Грешката е нейна — казва и сочи доволно към жената на рецепцията, докато с другата ръка ми помага да стана. — Безмозъчна твар, не може да различи задника си от лакътя. Имаме разрешение да се качим в кабинета на шефа.

По брадичката на доктор Райън има нещо червено. Сядаме срещу бюрото му и аз не мога да откъсна поглед от петното. Чудя се дали е сос от спагети, или някаква супа. Или току-що е свършил с някаква операция? И това е сурово месо?

— Благодаря, че дойдохте — започва той и мърда кръстосаните пред гърдите си ръце.

Татко доближава стола си към мен и притиска коляно в моето. Преглъщам тежко и потискам желанието си да стана и да си изляза. Ако не го слушам, няма да разбера какво иска да ни каже и тогава, може би, казаното няма да се брои за истина.

Но доктор Райън не се колебае, гласът му е стабилен и убедителен.

— Теса — започва той, — новините не са добри. Лумбалната пункция ни показа, че ракът е стигнал до гръбначния мозък.

— И това лошо ли е? — опитвам се да се пошегувам.

Но той не се смее.

— Много лошо, Теса. Това означава, че е засегната цялата нервна система. Знам, че ти е трудно да го чуеш, но нещата прогресират много по-бързо от очакваното.

— Нещата? — поглеждам го с недоумение.

Той намества стола под себе си.

— Ти се придвижваш напред в редицата прекалено бързо.

Зад бюрото му има голям прозорец и оттам се виждат короните на две дървета. Виждам клоните, умиращите им листа и малко от небето над тях.

— Колко напред?

— Мога само да те попитам как се чувстваш. Уморяваш ли се по-често, вие ли ти се свят? Чувстваш ли болка в краката?

— Малко.

— Не мога да кажа със сигурност, но ми се иска да те насърча да правиш нещата, които искаш да правиш.

Той носи за потвърждение някакви диаграми и рентгенови снимки, подава ни ги, като че са новогодишни картички, сочи малките тъмни петна, пораженията, гадните смъртоносни клетки. Имам чувството, че в мен се е скрило хлапе, откраднало цяла туба черна боя, и ентусиазирано маца наред с четката.

Татко полага усилия да не заплаче, но не се справя добре.

— Какво следва? — пита той. Големите сълзи капят от очите и мокрят скута му. Докторът му подава салфетка.

Първият за деня дъжд окъпва стъклото на прозореца отвън. Един подхванат от вятъра лист се отронва и лумва в червено и златисто, докато пада надолу.

Докторът казва:

— Теса, моят отговор е интензивна интратекална химиотерапия. Метотрексат и хидрокортизон за четири седмици. Ако имаме късмет, симптомите ще заглъхнат и ще можем да продължим с поддържащата програма.

Той продължава да говори и татко продължава да слуша, но аз преставам да им обръщам внимание.

Значи наистина ще се случи. Знаех го и преди, но то приближава много по-бързо от очакваното. Значи наистина няма да се върна повече в училище. Няма да стана известна и да оставя нещо значително след себе си. Няма да отида в колеж, няма да започна работа. Няма да видя как расте брат ми. Няма да пътувам, няма да изкарвам пари, няма да карам кола, няма да се влюбя, да напусна дома и да създам собствено семейство.

Това е истината.

Мисълта ме пронизва като нож, промъква се през пръстите на краката ми, препуска нагоре и обикаля из главата ми, докато задуши всичко останало и остане единственото нещо, за което мисля. Нараства в мен като ням писък. Толкова дълго боледувах, толкова дълго търпях болката в костите, набръчканата кожа, нацепените нокти, плешивата глава и гаденето! Просто не е честно! Не искам да умра така, преди да съм си поживяла. Всичко ми се струва съвсем просто. Дори усещам някаква надежда, което е лудост. Искам да поживея, преди да умра. Това е единственото, което придава смисъл на нещата.

И стаята отново идва на фокус.

Докторът обяснява за медикаментозното лечение, как лекарствата може и да не ми помогнат, но можело да помогнат на други. Татко продължава да плаче беззвучно, аз гледам през прозореца и се чудя защо светлината изчезва толкова бързо. Колко ли е часът? Откога седим тук? Поглеждам часовника си — три и половина е, а денят върви към своя край. Вече е октомври. Децата са се завърнали от седмици по класните стаи с новите си чанти и кутии за моливи. И сигурно вече чакат края на първия срок. Колко бързо минава времето! Наближава Хелоуин, после празникът на есенните огньове. Коледа. Пролетта. Великден. През май е рожденият ми ден. Ще стана на седемнайсет.

Колко дълго мога да го отлагам? Не знам. Знам само, че имам два пътя — да лежа под юргана и да си бъбря със смъртта, или да извадя онзи списък от кошчето за боклук и да живея с живите.