Джени Даунам
Преди да умра (43)

44

Светлината ме заслепява.

Татко пие чай до леглото ми. Искам да му напомня, че изпуска новините по телевизията, но не съм сигурна, че е той. Не съм сигурна и за часа.

Той закусва с чай, бисквити със сметана, люта туршия и узряло сирене чедър. Бих искала и аз да съм гладна. Да усетя пикантния вкус на онези хрупкави неща.

Той забелязва, че го гледам, оставя чинията и хваща ръката ми.

— Красивото ми момиче!

Казвам му „Благодаря.“

Но устните ми не помръдват и той не ме чува.

После му казвам: Татко, току-що си спомних за баскетболния кош, който ми направи, когато влязох в училищния отбор по баскетбол. Помниш ли, че сгреши с мерките и го направи прекалено висок? Толкова много се упражнявах на него, че в училище винаги хвърлях топката високо и накрая ме изхвърлиха от отбора.

Той като че ли не чува и това.

Но аз продължавам.

Помниш ли, че играеше с мен раундърс, въпреки че не обичаше играта и мечтаеше да се запиша на крикет? После се научи да колекционираш марки, защото аз се заех да ги събирам. После седеше часове наред по болниците с мен и никога, ама никога не се оплака. Решеше косата ми като майка. Заради мен остави работата си, приятелите и цели четири години от живота си. Никога не роптаеше. Почти никога. Позволи ми да имам Адам. Позволи ми да изпълня списъка си. Аз бях безобразна. Непрекъснато исках нещо. Но ти никога не каза: „Достатъчно. Стига толкова.“

Искам да ти кажа всичко това.

Кал надниква в стаята.

— Здрасти. Как си?

Примигвам към него.

Той сяда на стола и ме изучава с поглед.

— Не можеш ли вече да говориш?

Напрягам мускули и му казвам: „Разбира се, че мога, ти да не си загуби ума?“

Той въздиша, става и отива до прозореца.

— Как мислиш, Тес, малък ли съм за гадже?

Казвам му „да“.

— Защото много приятели вече имат. Не че излизат с тях. Но си пишат съобщения. — Той поклаща невярващо глава. — Никога няма да я разбера тази любов.

Но аз мисля, че вече я разбира. Повече от много други.

Зоуи влиза.

— Здрасти, Кал.

— Здрасти — отвръща той.

— Дойдох да се сбогувам — обяснява тя. — Знам, че вече го направих, но исках да дойда още веднъж.

— Защо? — пита той. — Къде отиваш?

Обичам да чувствам ръката на мама върху моята.

— Ако мога да си сменя мястото с твоето, щях да го направя — казва тя.

После добавя:

— Искам да имам силата да те спася.

Сигурно си мисли, че не чувам.

После размишлява на глас:

— Бих могла да напиша една статия за онези списания, които разказват истински истории. Да опиша колко ми беше трудно да те оставя. Не искам да мислиш, че ми е било лесно.

Когато бях на дванайсет видях на картата къде е Шотландия. Видях че островите Оркни са зад Фърт знаех че там има лодки които могат да я отведат още по-далече.

Инструкции за мама

Не изоставяй Кал. Не смей да бягаш от него и да ходиш отново в Шотландия, нито да мислиш, че някакъв мъж е по-важен. Ако го направиш, ще те преследвам до дупка. Ще размествам мебелите ти, ще хвърлям по теб разни неща и ще те плаша до смърт. Бъди мила с татко. Внимавай. Ще те наблюдавам.

Тя ми дава глътка студена вода и слага на челото ми ледена кърпа.

После казва:

— Обичам те.

Като две капки кръв върху белия сняг.